всички добре въоръжени. Водели мавъра и водоносеца като затворници, а здравото магаре на последния щяло да пренесе очакваните съкровища. Пристигнали при кулата незабелязани и след като завързали магарето за една смокиня, се спуснали до четвъртото подземие.

Свитъкът бил изваден, жълтата восъчна свещ запалена и мавърът прочел заклинанието. Земята затреперала както и преди, подът се отворил с гръм и трясък и тесните стълби се показали. Съдията, помощникът му и бръснарят така се втрещили, че не могли да съберат смелост да слязат долу. Мавърът и водоносецът се спуснали в подземието и заварили двамата маври седнали както и преди, неми и неподвижни. Взели две от големите делви, пълни със златни монети и скъпоценни камъни. Водоносецът ги изнесъл на рамо една по една, но въпреки яката му гърбина и навика му да носи товари, залитал под тежестта им и когато ги покачил върху магарето, видял, че и животното не може да носи повече.

— Нека засега се задоволим с това — казал мавърът. — Тук има толкова богатства, колкото да пренесем, без да ни забележат, и достатъчно да забогатеем всички, колкото ни душа иска.

— Долу останаха ли още съкровища? — запитал съдията.

— Най-големите — отвърнал мавърът. — Огромен сандък, обкован със стоманени обръчи и пълен с бисери и скъпоценни камъни.

— На всяка цена трябва да извадим сандъка — извикал алчният alcalde.

— Аз повече не слизам — отвърнал мавърът троснато. — Всеки разумен човек трябва да може да спре, всичко в повече му е излишно.

— А аз — обадил се водоносецът — няма да изкачвам повече товари, които да счупят гръбнака на клетото ми магаре.

Като видял, че заповедите, заплахите и молбите са еднакво безсилни, съдията се обърнал към двамата си поддръжници.

— Помогнете ми да изнесем сандъка и ще си поделим съдържанието. — Казал го и заслизал надолу по стълбите, следван неохотно от разтрепераните alguacil и бръснаря.

Щом изчезнали от погледа му, мавърът изгасил жълтата свещичка. Земята се затворила с обичайния трясък и трите особи останали погребани в недрата й.

След това бързо изкачил всички видове стълби и не спрял, докато не излязъл на чист въздух. Дребничкият водоносец го следвал, доколкото позволявали късите му крака.

— Какво направи? — извикал Перехил веднага щом успял да си поеме дъх. — Съдията и другите двама са затворени в подземието.

— Такава била волята на аллаха! — набожно отвърнал мавърът.

— И няма ли да ги освободиш?

— Пази боже! — погладил брада мавърът. — В книгата на съдбата е написано, че ще останат омагьосани, докато се появи някой друг авантюрист и развали магията. Да бъде волята божия! — И след тези думи той захвърлил парченцето восъчна свещ далеч в мрачния гъсталак на дерето.

Сега вече нищо не можело да се направи, затова мавърът и водоносецът продължили към града с тежко натовареното магаре. А доблестният Перехил не могъл да се въздържи да не прегърне и целуне верния си другар, така щастливо измъкнат от лапите на закона. Всъщност не се знае кое доставяло на простодушния човек по-голяма радост в момента — придобитото богатство или възвърнатото магаре.

Двамата щастливи другари мирно и честно си поделили плячката. Само дето мавърът, който имал слабост към украшенията, поискал за своята купчина по-голямата част от бисерите, скъпоценните камъни и някои други дрънкулки, но пък в замяна водоносецът винаги получавал великолепни бижута от масивно злато, пет пъти по-големи по размери, от които бил предоволен. Погрижили се да не остават там, където можели да им се случат неприятности, затова заминали за други страни, за да се радват спокойно на богатствата си. Мавърът се върнал в Африка, в родния си град Танжер, а дребничкият gallego заедно с жена си, децата и магарето се озовал в Португалия. Тук благодарение на съветите и указанията на жена си той се превърнал в доста забележителна личност, тъй като тя накарала почтения дребен човечец да облече дългото си тяло и късите си крака в жакет, тесни панталони, да си сложи перо на шапката и сабя на хълбока. Заменила и фамилиарното прозвище Перехил с по-звучната титла дон Педро Хил. Рожбите му растели здрави и весели, макар че били ниски и кривокраки, a senora Хил, обкичена от главата до петите в дантели, ресни и пискюли и с пръстени, блестящи върху всеки пръст, се превърнала в символ на небрежната мода и елегантност.

Що се отнася до съдията и неговите помощници, те останали затворени под голямата Кула със седемте етажа и си стоят там омагьосани и до ден-днешен. Ако някога в Испания се почувствува недостиг на доносници бръснари, хищни alguaciles и корумпирани alcaldes, може би ще ги потърсят. Но ако трябва да чакат точно такъв повод, за да ги освободят, има опасност да чакат до второ пришествие.

© 1984 Правда Митева, превод от английски

Мараведи — стара испанска монета — Б.пр.

Народно ястие в Испания от нахут, говеждо месо, картофи и т.н. — Б.пр.

Съдебни изпълнители — Б.пр.

Градски съдия — Б.пр.