Тя сръбна една глътка от учтивост и пророни: „Чудесно“, ала не пи повече. Розалинд донесе едно жълто одеяло от спалнята. Метна го върху госпожа Ърва и отиде в кухнята да стопли вода.

— Какво правиш? — попита Джордж.

— Той ми каза да направя кафе — отговори тя и кимна към полицая, дето не приличаше на нито една кинозвезда.

Другият, който приличаше на кинозвезда, дойде и застана до Джордж; от допира със синята униформа Джордж се почувствува като арестант.

— Всякакви типове — промърмори неловко той.

— Това не е нищо, приятел — каза полицаят. — Банална история. Какви по-страшни работи стават всяка минута в тоя град.

На Джордж започна да му става симпатичен.

— Точно така — каза той. — Дявол да го вземе, преди две седмици в метрото едно хлапе, порториканче, като замахна да ме удари… Сигурно беше наркоман.

Джон поклати глава:

— Това не е нищо, приятел, в сравнение с онова, което виждам всеки ден. Всеки божи ден.

Линейката пристигна, преди да заври водата за кафето. Влязоха двама черни. Единият, облечен в пръхкаво-бяла униформа, носеше сгъваема носилка, която разпъна с плама на фокусник. Другият, по-висок, по-як, вероятно наскоро дошъл от Юга, бе нахлузил кафеникаво спортно яке върху тънката униформена престилка. Положиха полека госпожа Ърва на носилката; тя не се възпротиви, само устните й се раздвижиха от уплаха, когато усети, че я вдигат.

— Кротко та-ам — обади се високият носач.

На идване санитарите бяха забелязали, че асансьорът е твърде тесен, за да побере носилката; сега трябваше да я свалят надолу четири етажа, като първият повдига дръжките на височината на раменете си.

Полицаите повисяха миг-два в асансьора с лице към Чандлърови, които бяха застанали един до друг на вратата като домакини след гуляй.

— О’кей — процеди Джон заплашително.

Вратата на асансьора шумно прилепна, ченгетата пропаднаха и се скриха от поглед.

Джордж и Розалинд гледаха през прозореца изпъстрения със зяпачи тротоар. Тълпата се отдръпна в шпалир, за да минат четирите служебни лица с товара си. Госпожа Ърва — жълт правоъгълник от височината на петия етаж, бе вкарана в сивия правоъгълник на линейката. Полицаите се качиха в своя зелено-бяло-чер форд и двете коли се отделиха от тротоара, плътно една до друга, като двойка кабаретни танцьори. Линейката надаваше дразнещ стон, но да вие започна чак когато стигна до другата пресечка и изчезна от погледа им.

Джордж се опита да продължи с арабския, но жена му не можеше да си намери място от вълнение и те стояха будни до един часа, като се въртяха в леглото и приказваха. За шести път Розалинд изрази съжаление, че не е видяла как полицаят завързва презрамката на госпожа Ърва. И Джордж отново бе принуден да възрази, че по всяка вероятност тя сама я е завързала.

— С разрязана до кокал ръка?

— Не беше разрязана до кокал, миличка. Беше просто рязната.

Тя разпухка възглавницата си и главата й потъна в нея.

— Сигурна съм, че той я е завързал. Би било точно в негов стил. Онзи с чипия нос беше много по- сладък.

— Защото се заплесна по теб на вратата, нали? Не видя ли как ти оглеждаше халката?

— Поне ми обърка някакво внимание. А другият беше хлътнал по тебе.

На Розалинд навсякъде й се привиждаха хомосексуалисти.

На сутринта чуха как госпожа Ърва чисти оттатък с прахосмукачката. Няколко дни по-късно Джордж слезе заедно с нея в асансьора. Попита я как се чувствува. Не се виждаше никаква превръзка; беше с дълги ръкави.

Тя просия:

— Много добре. А вие как сте с вашата мила съпруга?

— Благодаря добре — отвърна Джордж, жегнат, че са взели въпроса му за обикновена учтивост. — Лесно ли се прибрахте? — подбъзна я той.

— О, да. Хората бяха толкова мили.

Джордж не разбра. Полицаите? Лекарите от болницата? Четвъртият, третият, вторият етаж се плъзнаха безшумно нагоре.

— Мъжът ми… — започна госпожа Ърва.

Бяха стигнали партера; вратата се отвори.

— Какво мъжът ви?

— Ами той ни най-малко не ви се сърди на вас с жена ви — каза тя и се усмихна, като току-що да бе произнесла мила покана. И даже дума не обели за одеялото.

На Джордж му липсваше това жълто одеяло. Майскте нощи в Ню Йорк бяха хладни за него. Търсеше си тук работа, която да го отведе в Арабия или в някоя друга ислямска страна. Обиколките му го отведоха в най-оголената откъм илюзии част на града — между Четирийсета улица и Гринич Вилидж, в района на Уол Стрийт, — в спарените приемни на петролни компании, търговски сдружения, морски кантори, банки със задокеански клонове. Секретарките бяха груби. Уморени и изплашени от научните постановки за наемане на работна ръка, служителите от личен състав притискаха пръсти едни в други, за да прикрият тремора. Джордж ги смайваше. В техните формуляри нямаше графи, където би могла да се вмести арабофилията.

Наистина трудно бе да се съчетае това влечение към пустинята с пълното, навъсено лице на Джордж и задомената му особа. Той рядко го обясняваше. Но късно някоя вечер, в компания, можеше да се впусне в описание на лов на охлюви в Червено море: „Фантастично е! Данакилите3 обхождат рифовете и видят ли някой от огромните охлюви, потапят се до шия във водата. После вятърът, духащ откъм Египет, ги изсушава така, че целите им тела побеляват от сол. Рифовете, по които стъпват ловците, са крехки и когато се пропукат, разраняват краката им. Отровните медузи ги парят и вървейки, те пеят с пълно гърло, за да ги плашат. Такъв кораб се подушва от девет километра по развалящия се в трюма улов. Нощем спят на тези малки корабчета и рояци черни мухи се завират в храната им. На осемдесет километра оттам се простира бреговата ивица на Саудитска Арабия, по която бродят само пирати. А тези хора пеят ли, пеят, за да държат настрана отровните медузи. Чудите се… Знам какво си мислите.“ Никой не знаеше какво си мисли той, но изразът на някое обърнато към него лице би го навел на мисълта, че се прави на глупак.

Друг път ругаеше съвременното строителство — полето край Феникс, застроено с кутийки в грозни пастелни цветове и подредени по едни никакви криви улички, супермаркетите, ширещите се навред надлези… Това бе по в характера на Джордж; той демонстрираше интелекта си по пътя на отрицанието, като презираше и щяло, и нещяло. Всички филми бяха кофти, всички политици — мошеници, държавното образование в Америка — най-лошото в света, повечето романи — губене на време, телевизионните състезания — сто на сто нагласени. Скърпил криво-ляво образованието си, подтикван от бащините страхове и тънките намеци на полуизпечени даскали, Джордж се гордееше с познанията си; не бе разбрал, че в „добрите“ колежи (охотно признаваше, че неговият не бил добър) се харесва всичко — уестърни, сълзливи песни, лековати книги, корумпирани политици, глупави момичета — и се шири неприязън към великите личности.

Ако на някой приятел му хрумнеше да прегледа библиотеката на Чандлърови (предимно стари учебници по политически науки и евтини криминалета, които Розалинд гълташе едно след друго), той като нищо можеше да провеси нос, защото в нея не бе застъпено друго освен Арабия с „Хашиш“ от Анри дьо Монфред4; и единственото, подчертано с дебел молив изречение — несъмнено дело на Джордж, — на което щеше да се натъкне, беше: „Стените и земята изпускаха палещата жега като дълбока въздишка на облекчение.“ Ала изправеше ли се пред покритото със стъкло бюро на някой погълнат от работа служител, Джордж бе в състояние само да се усмихне примирено и да продума: „Може да звучи глупаво, но от дете съм като омаян от тези места.“