Първо, в осем вечерта чуха звън от разбита водна чаша. Съвсем отчетлив звук, на три етапа: трясък от първоначалния удар, живото сочно разпукване и шепотът от посипващите се отломки. Все едно че чашата беше запратена в собствената им всекидневна. За Джордж това бе доказателство колко тънки са стените. Стените бяха тънки, таванът се лющеше, мебелите миришеха на похот, често спираше токът. Стаите бяха малки, наемът — чудовищен, гледката — неприветлива. Джордж Чандлър мразеше Ню Йорк. Израснал в Аризона, той имаше усещането, че мръсният нюйоркски въздух гъмжи от духове, които постоянно го мамят. Както ревностният християнин търси във всяко събитие отпечатъци от пръстите на провидението, тъй и Джордж виждаше във всяка по-необикновена случка — било поздрав в метрото, било непредвидено почукване на вратата — евентуална парична загуба. Девизът му бе „Трай си!“. Точно това и правеше, като не откъсваше поглед от книгата, от която учеше сам арабски.

Розалинд, надвишаваща по ръст мъжа си и по-непредпазлива от него, отметна дългите си кръстосани крака и заяви:

— Госпожа Ърва постоянно изтървава нещо.

На Джордж не му се приказваше за това, но рядко се сдържаше да не я поправи.

— Чашата не беше изтървана, миличка, а хвърлена. Оттатък при съседите нещо дървено се прекатури и като че ли затъркаляха някакво буре.

— Какво става според теб?

Розалинд не държеше книга в ръка; явно просто бе приседнала на ръба на фотьойла и чакаше да се заслуша в нещо. Ню Йорк не й правеше чак такова впечатление както на Джордж. Той не забеляза кога бе измила чиниите в кухничката и беше дошла при него. След вечеря Джордж се занимаваше по един час с арабски и през това време не обичаше да го безпокоят.

— Смяташ ли, че нещо не е наред? — настоя Розалинд, като парафразира малко въпроса си, ако случайно я бе чул първия път.

Джордж свали книгата си с подчертано спокойствие и попита:

— Ърва пие ли?

— Не знам. Той е главен готвач.

— Мислиш, че главните готвачи не пият, а? Само ядат ли?

— Не правех връзка между двете неща — отвърна мило Розалинд, сякаш той просто не бе я разбрал.

Джордж се зачете отново. Несвършеното време на един глагол със свършеното време на друг изразява бъдеще предварително време: „Заид ще е написал.“ (Още една чаша се разби, този път по-тихо. Чуваше се някакъв глас, но не се долавяха думите.) При смисловите глаголи подлогът е в именителен падеж, а допълнението във винителен: „Апостолът ще те издаде.“

— Слушай — изсъска Розалинд така, сякаш бе дошъл свършекът на света: като съпруга, подушила нощем миризма на газ.

Той се ослуша, но нищо не чу. В следващия миг госпожа Ърва се разпищя.

На Джордж веднага му се прищя жената да се шегува. Звуците, които издаваше, можеха да изразяват какво ли не: страх, радост, гняв, изблик на чувства. Можеха да се произвеждат и механично — от ритмичното стържене на голяма и полезна машина. Още малко и като че ли щяха да заглъхнат.

— Какво смятащ да правиш? — попита Розалинд. Тя се бе надигнала и сега стоеше права до него, излъчвайки натрапчив аромат на безпокойство.

— Да правя ли?

— На кого можем да се обадим?

Портиерът, длъгнест и с посинели от наболата брада страни, отговаряше за три други къщи и една прогимназия и се появяваше крадешком към полунощ и на разсъмване. Собственичката — навъсена овдовяла еврейка, живееше оттатък парка, на по-приемливо място. Единственият им съсед, освен семейство Ърва, бе един млад студент, китаец, който наемаше стая в дъното на сградата, зад спалнята на Чандлърови. Щом му свършиха изпитите, той изкалиграфира с черен туш на стената над пощенската си кутия един адрес за препращане в Охайо и замина.

— Не, Карл! Милост! — изкрещя госпожа Ърва. Гласът й, примесен с неясни акробатични изпълнения, бе загубил предишната си звънкост. Ту дрезгави, ту проглушителни, писъците ставаха истерични. — Не, не, не, не, за бога, не!

— Той ще я убие, Джордж. Джордж, какво правиш?

— Какво правя ли?

— Аз ли да повикам полиция? — стрелна го Розалинд с ледено презрение, което благата й природа стопи за миг. Приближи до стената и се долепи грациозно до нея, зяпнала от почуда. — Пуснаха чешмата — прошепна тя.

— Дали да се намесим? — попита Джордж, набрал смелост.

— Почакай. Сега утихнаха.

— Те…

— Ш-шт!

— Тя е мъртва, миличка. Той мие кръвта от ръцете си — каза Джордж. Дори при тези напрегнати обстоятелства не можеше да се въздържи да не я подкачи. Както беше възбудена, тя веднага се хвана.

— Убил я е, нали? — После, като го видя да се усмихва, каза: — Не ти се вярва, че го е направил.

Той стисна нежно меката й ръка под лакътя.

— Джордж, наистина я е убил. Затова е толкова тихо. Влез да видиш!

— Замълчи и помисли, миличка. Откъде знаеш, че не се…

Щом мисълта озари съзнанието й, очите й се разшириха.

— Наистина ли има такива хора?

Тя беше объркана; в стаята отвъд стената беше тихо; Джордж реши, че е приключил с инцидента.

— Помощ! Помощ! — извика някак спокойно госпожа Ърва.

Очевидно това разяри нейния похитител, защото в миг тя се разпищя толкова силно, че се захласна и изхълца, като бебетата, които в разгара на рева едва не се задушават. Тези налудничави писъци — такава нелепа награда за търпението му — вбесяваха Джордж. С неприкрито раздразнение той отвори вратата и се намери на квадратната площадка, застлана с голи дъски, която служеше за преддверие към трите апартамента. Както бе застанал там по средата, му се стори, че се вижда от дълбините на времето, като старец, който си припомня подвиг от младини и разправя за най-хубавото си време. Безстрашен и отрезвял, той почука под забодената с кабарчета табелка „Г-н и г-жа Карл Ърва“ и извика:

— Всичко наред ли е?

— Внимавай — умоляваше го Розалинд, като го побутваше откъм гърба, готова да го блъсне напред.

Той се извърна да я смъмри и неприятно изненадан, откри, че — понеже беше приклекнал, а тя — повдигната на пръсти — лицето й е далеч по-високо от неговото.

— Хайде ти влез де! — сопна й се той и без повече да мисли, завъртя топката на вратата. Не беше заключено.

Отвори предпазливо и постепенно обхвана с поглед напречен разрез на типична американска наредба; избелял килим с неясни шарки, част от морав фотьойл, сламено кошче под телевизора, обърнат странично, бамбукова лампа, изправен на поставка портрет, стени в охра, мръснозелен таван. Всичко си беше както трябва. Откъм по-голямата, скрита от погледа част на стаята долетя гласът на госпожа Ърва:

— Бягай… той има нож!

Като чу това, Джордж инстинктивно затръшна вратата и ръката му остана на топката, като да държеше щит.

— Трябва да й помогнем — настоя Розалинд.

— Остави ме на мира — каза той.

— Господи! — простена госпожа Ърва.

Джордж отново бутна вратата и я отвори този път дотолкова, че успя да зърне следа на безредие — долна фанелка, захвърлена на облегалката на едно канапе.

— Не се приближавай! — изкрещя невидимата жена. — Той не е на себе си!