Джоун Едисън дойде от Мериланд през втория срок на пети клас, през март. Тя имаше слабо лице — нещо в него напомняше умореното изражение на възрастните — и дълги черни мигли като на кукла. Всички я мразеха. Този месец мис Фриц им четеше в занималнята за едно момиче, Еми, което било много разглезено и непрекъснато клеветяло сестричето си близначе Ани на майка си и баща си; и никой не проумяваше — толкова беше смайващо — как, тъкмо когато най-много презираха Еми, Джоун може да идва на училище с фукнивите си дрехи, разпуснала коса по мъхестия си пуловер, вместо да я подстриже или да я сплете на плитки, и на всичкото отгоре имаше нахалството буквално да спори с учителите.

— Съжалявам — каза тя на мис Фриц, без дори да се надигне от мястото си, — но аз наистина не разбирам какъв смисъл има да ни се възлагат домашни работи. В Балтимор въобще не ни даваха домашни, пък дори в забавачниците там знаят какво пише в тези книги.

Чарли, комуто домашните доставяха някакво удоволствие, беше готов да се присъедини към сърдития ропот на другите. Ситни бръчици на обида подскочиха между веждите на мис Фриц и на него му стана жал за нея, като си спомни как през септември, когато Джон Ибърли едва ли не нарочно развя тъмночервената боя за стенвестника на току-що изцикления под, тя зарови лице в ръцете си, опрени на писалището, и заплака. Страхуваше се от училищното настоятелство.

— Сега не си в Балтимор, Джоун — отговори мис Фриц, — сега си в Олинджър, Пенсилвания.

Децата, включително и Чарли, се разсмяха, а по страните на Джоун изби нежна кафеникава руменина и като повиши възбудено тон, за да възпре потока от омраза, тя още повече се оплете, опитвайки се да обясни:

— Така например вместо само да четем за растенията от учебника, някой път всеки от нас донася по едно цвете, което сам е откъснал, разрязва го и го разглежда под микроскоп.

И като каза това, сенки на широки листа и разрязани диви незнайни цветя помрачниха и усложниха представата им за нея.

Мис Фриц нацупи оранжевите си устни, край които се образува ореол от ситни бръчици, и се усмихна:

— В по-горните класове и вие тук ще го правите. Всички неща идват с времето си, Джоун, за търпеливите малки момиченца.

Когато Джоун взе да оспорва и това, мис Фриц вдигна пръст и каза с онзи овладян повелителен ток на възрастните:

— Не. Стига вече, малка госпожичке, или ще си имаме големи неприятности.

Класът се окуражи, като разбра, че и мис Фриц не обича новодошлата.

След този случай Джоун не можеше да отвори уста в час, без да възбуди неистов рев. Ако изобщо някой я заговореше навън, на посипаната със ситен чакъл площадка, през междучасията, на противопожарните тренировки или докато чакаха сутрин да бие звънецът, то бе само за да й подхвърли „Надута пуйка“ или „Еми“, или „Пор, пор от Балтимор“. Момчетата с едно дръпване отвързваха фльонгите на гърба на роклите й фантазе и набиваха топчета сдъвкана хартия в буклите на разпуснатата й коса. Веднъж Джон Ибър ли дори клъцна кичур от косата й с една жълта пластмасова ножичка, открадната от час по рисуване. Тогава Чарли за първи път видя Джоун истински разплакана. И той беше лош като другите: по-лош, защото онова, което те вършеха за удоволствие, той го правеше умишлено, за да печели популярност. В първи и втори клас го обичаха, но оттогава нещо го бяха зарязали. Имаше една смесена банда от момчета и момичета, които се събираха всяка събота (в понеделник разправяха за това) в гаража на Стюарт Морисън и тръгваха да скитосват, играеха футбол, през зимата се пързаляха с шейни по Хил Стрийт, а през пролетта обикаляха целия Олинджър с велосипеди и бог знае какво още правеха. Чарли познаваше постоянните й членове още отпреди забавачката. Но след училище той като че ли нямаше какво друго да прави, освен да се прибере набързо вкъщи, да си напише домашните и да се порови из марките си от Централна Америка или да отиде сам на някой филм на ужасите, а в събота и неделя неизменно биеше на топчета, на „Монополи“ или на шах Дарил Джонс или Марвин Ауербах, на които изобщо не би обърнал внимание, ако не живееха наблизо, защото бяха поне с година по-малки от него, пък и хич ги нямаше за възрастта им. Чарли си мислеше, че бандата ще го забележи и ще го приеме за свой член, ако подкрепя по своя инициатива номерата й.

В час по естествознание на пети „А“ клас, в кабинета на мис Бробст на отсрещната страна на коридора, той седна пред Джоун и започна да й досажда колкото може повече, макар вътре в себе си да усещаше, че има нещо общо помежду им, защото и двамата бяха пренебрегнати. Първото, което откри, бе, че тя всъщност не е толкова умна. Бележките й от устните препитвания бяха винаги по-слаби от неговите. Каза й:

— Брането на толкоз много цветя не ти се е отразило много добре. Или може би в Балтимор сте учили всичко това толкова отдавна, че си го забравила на стари години.

Чарли рисуваше на чина си, там, където тя лесно можеше да надникне през рамото му, той току надраскваше по някоя рисунка с надпис „Джоун глупачката“: профила на момиче с костелив нос и тъжна превзета уста, със сведени очи и мигли толкова черни, колкото моливът можеше да ги направи, с коса падаща на смешни лимбички, кичур по кичур, надолу през морскосиния надпис чак до ръба на чина.

Март обърна на пролет. Един от признаците беше, че преди кортовата писта да буреняса, още докато игрището за софтбол1 бе покрито с една педя кал, Хепи Ласкър пристигна в двора на училището със сложния си авиомодел, който цяла зима си бе играл да майстори. В края на крилете му имаше по една звезда като на военен самолет и в кабинката беше нарисуван пилот, а миниатюрният му мотор се захранваше с истинско гориво. В събота цяла сутрин жуженето ту секваше, ту бръмваше отново и събираше дечурлигата от Секънд Стрийт та чак до Линоук, Тогава се повтаряше едно и също: Хепи пускаше самолета, той се издигаше във въздуха и пърпореше минута-две, след което се спускаше и забиваше нос в земята и обикновено изгаряше в тревата или в калта. Бащата на Хепи беше богат.

За няколко седмици дрехите на Джоун постепенно бяха станали по-скромни, по-близки до облеклото на другите момичета, докато един ден тя дойде на училище с подстригана коса, пригладена и вързана на малка опашчица отзад на тила. Никога не й се бяха смели толкова. „О-о! Плешивка-попивка!“ — викна някаква глупачка, когато Джоун влезе в съблекалнята и тази безсмислица се носеше от уста на уста цяла сутрин. „Плешивка-попивка от Балтимор! Защо е червено личицето на Плешивка-попивка?“ Джон Ибърли непрекъснато имитираше ножица с пръсти и цъкаше сочно с език. Мис Фриц зачука с ръка по перваза на прозореца, докато кокалчетата я заболяха и тя започна да ги разтрива с другата си ръка; най-после изпрати две момчета до кабинета на мистър Ленгел за голяма скрита радост на Чарли.

Лично той бе приел спокойно прическата на Джоун — искаше му се да я нарисува променена. Останалите скици държеше сгънати под чина, а по природа инстинктивно се стремеше към пълните колекции: на комикси, на отлични бележки и костарикански марки. На няколко метра от него Джоун седеше вцепенена, сякаш се страхуваше дори да помръдне ръка и лицето й беше тъмнорозово. Новата прическа бе подчертала челото и открила врата й, брадичката й беше по-заострена, а очите — по-големи. Чарли мислено благодари — вече за кой ли път, — че се е родил момче и са му спестени такива остри разочарования като да загубиш буклите си или да започнеш да кървиш, преживявания, които правят растежа болезнен. Колко много страдат момичетата беше едно от първите неща, върху които се бе замислял. Карикатурата стана чудесна — творба на гений. Показа я на Стюарт Морисън зад него; прекалено хубава беше, за да може той да я оцени — безизразните му опулени очи само пробягнаха по нея. Чарли я прерисува на друг лист, като я направи съвършено плешива. Тази рисунка Стюарт грабна веднага и тя обиколи целия клас.