се срещнат четири дена по-късно, след като Евиза присъствува на междуградската лекарска конференция.

— Елате от сутринта, Чеди — каза Евиза, — ще обядваме в стола на болницата. Между другото, къде се храните вие?

— Където ме свари времето в моето скитане из града, в първия срещнат стол.

— Трябва да си изберете постоянен стол, такъв, където хранят най-добре.

— Навсякъде е еднакво лошо. «Кжи» не обичат работата си в столовете. Цасор казва, че те, как беше… крадат. Вземат за себе си най-хубавото.

— Защо?

— За да го изядат лично, да го занесат на семействата си или да го разменят срещу квадратчета… пари. Затова не им е вкусна храната!

— Струва ми се, че вашата приятелка не е права. Тук, на Торманс, хората са толкова наплашени от Века на глада, че се стараят да произведат колкото може повече храна от всеки продукт, добавяйки в нея негодни за ядене вещества. По такъв начин те развалят натуралното мляко, масло, хляба и дори водата. Естествено, такава храна не може да бъде вкусна, а често пъти тя е направо вредна. Оттук идва грамадното количество болести на черния дроб и червата.

— Ето защо тукашната вода не била вкусна. И я разливат без полза. Не е ли по-добре да я изразходват по-пестеливо, но да я правят по-вкусна? — каза Чеди.

— Тук на всяка крачка се срещат неща, които противоречат на здравия разум. Вечер те включват с все сила телеекраните, музиката гърми; дерат си гърлата специалните възхвалители; показват филми, хроника на събитията, убийствени спортни зрелища, а хората си гледат работата, разговарят за съвсем други неща, стремейки се да надвикат предавателите.

Евиза погледна въпросително Чеди, но тя не намери обяснение.

Нима можеха да бъдат разбрани действията, произтичащи от чудовищен егоизъм: грубост в отношенията, небрежност в работата и говора, стремеж да тровиш и без това горчивия живот на ближния си? Шофьорите на тромавите транспортни средства смятаха например за доблест да профучат нощем по улиците с шум и грохот. И тук принципът на безчовечното поевтиняване превръщаше машините в смрадливи чудовища, изригващи димна отрова и измъчващи слуха.

— Не се притеснявайте, Чеди! — каза Евиза от екрана на СДФ. — Ние не плащаме чак толкова скъпо, казано с думите на тормансианите, за да видим с очите си такова невероятно общество. Родис казва, че точно така си е представяла ЕРС на Земята!

— Тогава какво невероятно има тук? То е само печално, като си помисли човек за излишните изпитания и жертви на нашите общи прадеди, които вече са минали през всичко това…

— Дръжте се, Чеди! Предстоят ни още много изпитания. Всеки ден тук непременно се случва нещо неприятно и аз не бих искала да живея дълго на Торманс — призна си Евиза.

Чеди чу зад стената гласовете на прибиращите се стопани и се сбогува с Евиза, СДФ сам се напъха под кревата. Чеди спусна одеялото и срещна погледа на Цасор. Тормансианката стоеше със скръстени ръце, страните и? пламтяха, а в очите и? се виждаха сълзи.

— Могъща Змийо, колко прекрасна е Евиза! — каза тя. — Чак примирам като едно време, когато ми разправяха приказки.

— Какво особено има в нея? — усмихна се Чеди.

— Всичко! И ти си хубава, но тя!… Само че защо е толкова сурова, защо в нея има малко любов и състрадание?

— Цасор! Как можа да откриеш толкова пороци в Евиза? На Земята няма такива хора.

— А, не! Макар че — момичето се позамисли — отначало и ти ми се стори същата. Може би и тя е друга? Но е страхотно красива! — Цасор избърса неканените сълзи и се измъкна от стаичката.

Чеди остана неподвижна, мислейки за трогателната безпомощност на децата и жените на Торманс. Развълнуваното двегодишно дребосъче, което чупи ръчичките си в смущение и очакване, девойката, цялата тръпнеща от първата грубост в нейната любов, жената, която се чуди какво да направи, за да угоди на злобния си възлюблен.

Навсякъде сълзи, трепет, страх и пак сълзи — такава е съдбата на жената на Торманс, кротката и търпелива труженица, която се бори в домашния си живот с комплекса за унизеност. Мъжът беше господар и тиранин. Остра болка пронизваше Чеди, но диалектическото мислене и? напомняше, че кротостта и търпението възпитават грубост и невежество. В примитивните общества и през Тъмните векове на Земята мъжете се страхували от жените с развит интелект, от умението им да използуват оръжието на своя пол. Първобитният страх карал мъжете да измислят специални ограничения за тях. За да се предпазят от «чародейските» свойства на жената, мъжете я държали на ниско равнище на умственото развитие, изтощавали я с тежка работа. Освен това всички тормансиани бяха обзети от един общ страх, присъщ на хората от урбанистичното общество — страха да останат без работа, тоест без храна, вода и покрив, — защото хората не знаеха как другояче могат да получат всичко това освен от ръцете на държавата.

Жестокостта на държавния олигархически капитализъм неизбежно прави чувствата на хората и тяхното възприемане на света дребнави, повърхностни, непостоянни. Създава се почва за целенасоченото зло — за Стрелата на Ариман като процес, присъщ тъкмо на тази структура на обществото. Там, където хората са си казали: «Нищо не може да се направи» — знайте, че Стрелата на Ариман ще порази всичко най-хубаво в техния живот.

За пръв път Чеди се упрекна за самонадеяността, с която беше се заловила да изучава социологията на такава планета. На нея не и? достигаше непоколебимата увереност на Евиза и задълбочеността на Фай Родис.

А в този миг Евиза Танет обмисляше речта си пред конференцията. Как, без да ги обижда, без да събуди в тях чувство на унижение, да разкаже на лекарите на Торманс за гигантската сила на земната медицина в сравнение с поразителната бедност на тяхната наука?

Тя вече беше виждала лекарите — мъченици и герои, които работеха денонощно, без да щадят сили, бореха се с мизерията на болниците, с невежеството и грубостта на низшия персонал, който мразеше и проклинаше своята зле платена, мръсна и позорна работа. По-голямата част от болните бяха «джи», а низшият персонал — «кжи». Тези различни класови групи се отнасяха една към друга с омраза и положението на болните ставаше трагично. Обикновено близките полагаха всички усилия, за да помогнат на болните да преодолеят болестите си в къщи. С хирургията това беше невъзможно — на Евиза дълго и? се присънваха задушните, препълнени стаи за следоперационни болни с тяхната специфична миризма и прекъсваха нейните мечти и спомени за Земята.

Евиза беше намерила подслон у инженери от класата на «джи», хора, които стояха по-горе на йерархическата стълба.

Затова и стаята, и креватът и? бяха малко по-просторни, отколкото на Чеди. Всяко стъпало в йерархията на Торманс се изразяваше в някакво дребно предимство — в размерите на квартирата, в по-доброто хранене. Евиза с учудване наблюдаваше с каква настървеност се борят хората за тези нищожни привилегии. Те се стараеха най-вече да се доберат до висшия сановнически слой, да станат «змиеносци», където привилегиите нарастваха до максимум. В действие се пущаха и лъжата, и клеветата, и доносите. Подкупите, робското усърдие и зверската омраза към конкурентите — Стрелата на Ариман вилнееше, помитайки по пътя си порядъчните и честни хора, умножавайки негодниците сред «змиеносците»…

В деня на конференцията, бодра и цветуща, тя влезе в служебното помещение на Централната болница. През камерата за облъчване и дезинфекционния коридор тя стигна до малкия хол и там се спря, за да се погледне в огледалото. През открехнатата врата на съседната пушалня се дочуваха високи гласове. Разговарящите не се стесняваха. Евиза разбра, че става дума за нея. Събралите се за ритуала на пушенето млади лекари изразяваха един през друг възхищението си от гостенката в такава форма, че Евиза не знаеше да се смее ли, или да негодува.

— Тръпки ме побиват, когато мине край мен — чуваше се един висок тенор, — жълтите и? очища сияят, гърдите и? ще скъсат роклята, краката и?, ох, какви крака!…

Евиза влезе внезапно в пушалнята. Тримата млади лекари, които димяха с лулите си, я поздравиха. Евиза ги погледна със засмени очи и те разбраха, че е чула ако не всичко, то доста.

Те смутено се повлякоха подир Евиза, загасвайки набързо лулите си, а тя придаде на своята походка характера на еротичен танц, за да «накаже» младежите за грубата еротика на разговора. Развълнуваното дишане отзад свидетелствуваше за успеха на нейната дяволия.

Величественият главен лекар на болницата, с постоянното облекло на медиците на Ян-Ях — яркожълта престилка с черен колан и пак такова жълто меко кепе, с очила, щом видя Евиза, разтегли в усмивка тънките си, неприятни устни на хитър и вечно недоволен човек. Зорките му, присвити очи бързо огледаха нейния тоалет, който изглеждаше ярък поради пълното му съответствие с фигурата, настроението и гордото лице на неговата собственичка.

— Елате в моята кола! — и без да дочака съгласието и?, главният лекар помъкна гостенката към страничния изход, където го чакаше дълъг и тесен транспортен механизъм.

Конференцията трябваше да се проведе в един дворец извън града и колата стигна дотам по стръмен път, изпреварвайки мнозина пешеходци. На едно място Евиза забеляза стара «джи» с тежка кутия на рамената и неволно направи жест, за да спре колата. Но шофьорът дори не намали скоростта. В отговор на учудения поглед на Евиза главният лекар само се намръщи. Те спряха пред сграда с извехтели архитектурни украшения от грамадни каменни цветя. Високата стена бе порутена тук-таме, а триетажната куличка над портата бе разрушена. Но градината, която заобикаляше зданието, изглеждаше гъста и свежа, без признаците за увяхване, които личаха в съхнещите паркове и градини в самия град.

— Аз забелязах колко ви учуди, че не взехме старицата в колата — започна главният лекар, гледайки под око вървящата до него Евиза.

— Проницателен сте.

— Ние не бива да сме прекалено добри — каза тормансианинът сякаш за свое оправдание. — Първо, можем да се заразим, второ, трябва да пазим колата, трето…

Евиза го спря с жест.

— Може да не ми обяснявате. Вие мислите преди всичко за себе си, пазите колата — това примитивно изделие от желязо и пластмаса — повече, отколкото човека. Всичко това е естествено за едно общество, в което животът на малцинството се крепи върху смъртта на мнозинството. Само че защо вие сте се посветили на медицината? Има ли смисъл да лекувате хората при леката смърт и бързия оборот на поколенията?

— Вие грешите! «Джи» са най-ценната част от населението. Наш дълг е да ги лекуваме с всички средства, да ги изтръгваме от смъртта. Естествено, идеално би било, ако можехме да запазваме само мозъка, като го отделяме от остарялото тяло.

— Нашите прадеди са допускали същата грешка, смятайки мозъка и психиката за нещо отделно от тялото, нещо, което е независимо от природата като цяло. Намирали се хора, които твърдели, че целият свят е само производна от човешките представи за него. Тук са корените на много биологически грешки. Мозъкът и психиката не се създават сами по себе си. Структурата и действието им са производни на обществото, времето, сбора от знанията през периода на оформянето на индивида. Единствено посредством непрекъснатото абсорбиране на нови впечатления, знания и усещания мозъкът на емоционалните и паметливи хора преодолява закономерната консервативност — и то само донякъде. Трийсет години след кулминацията в дейността си и най-великият учен ще стане консерватор, безнадеждно ще изостане от епохата си. И сам няма да разбере това, защото мозъкът му е настроен съзвучно със света, който е останал назад, отишъл в миналото.

— Но нали могат да се моделират и натрупват нови условия?…