тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.

Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.

А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.

Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…

Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и? се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и? код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.

Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:

— Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и? остана тук!

— Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?

— Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.

— Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!

— Аз… — жената изхлипа. По бузите и? рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и?.

— Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?

— Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.

— Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.

Сълзите на безпомощност и безнадеждност причиниха болка на душата на Чеди. Тя не умееше да се бори със съжалението, това ново, все по-силно завладяващо я чувство. Трябва да помоли Евиза да помогне на жената с някакво мощно лекарство. В морето от страдание на Торманс страданията на жената бяха само една капка. За морето е безразлично и безполезно дали ще помогнеш на капката. Така бяха учили Чеди на Земята и искаха от нея винаги да определя причините за бедствията и да действува, унищожавайки техните корени. А тук всичко излезе наопаки. Причините бяха ослепително ясни, но в бездната на инферното на Торманс не можеха да ги изкоренят нито Чеди, нито целият екипаж на «Тъмен пламък». Чеди седна до разплаканата жена, успокои я и едва тогава си тръгна към къщи.

Стъмни се. По оскъдно осветените улици на столицата се мяркаха редки минувачи, които ту се появяваха в светлината на фенерите, ту се загубваха в мрака. От ниската луна с нейната слаба сива светлина падаха едва забележими призрачни сенки. Чеди като че ли беше единствената жена по опустелите улици на този район. Като всеки друг човек от Земята тя не се страхуваше. Едно време основа на безстрашието най-често е била безчувствената нервна система и самоувереността, дължаща се на невежеството. Комунистическото общество беше породило друго, по-високо стъпало на безстрашието: самоконтрол при пълно знание и изключителна предпазливост в действията.

Чеди не бързаше да се прибере в килерчето си и си спомняше сребърните лунни нощи на Земята, когато хората като че ли се разтапят в нощната природа, уединявайки се за мечти, за любов или срещайки се с приятели за съвместни разходки. Тук с настъпването на тъмнината всички се втурваха към домовете си, под закрилата на стените, озъртайки се уплашено. Безпомощността на тормансианите пред Стрелата на Ариман беше отишла много далеч и се бе превърнала в същинска трагедия.

Чеди вървя близо час, докато стигна добре осветената централна част на град Средище на Мъдростта. Вечерните развлечения привличаха тук много хора, предимно «кжи», които за по-сигурно идваха на компании от по няколко души. «Джи» избягваха да се появяват на посещаваните от «кжи» места.

Чеди също се стараеше да избягва компанията на «кжи», а да не прибягва до измерителното психологическо въздействие и най-вече, за да не използува картата-закрилница на властелините. И този път, когато видя приближаващата се насреща и? група мъже, които ревяха ритмична песен под съпровода на звукопредавател, Чеди премина на противоположната страна на улицата и се спря пред една каменна порта. Нагоре-надолу покрай нея сновяха хора, чуваха се възклицания и гръмогласен смях, толкова характерен за обитателите на Ян-Ях. Приближиха се двама младежи и се опитаха да я заговорят. Ярка червенолилава светлина обливаше широкото стълбище, спускайки се като полегата каскада от фронтона на Двореца на вечерните удоволствия, който беше заграден с двойна редица от квадратни, синьо-златни колони. Внезапно младоците изчезнаха, сякаш ги отнесе вятърът, пред нея се изпречиха трима «кжи» — «образци». Те се приближиха, вглеждайки се в Чеди и говорейки си нещо. Изведнъж нечия груба ръка сграбчи Чеди отзад и я принуди да се обърне. Остро чувство за опасност и? подсказа да се отмести. Страшният удар, нанесен с нещо тежко, метално, засегна главата и?, раздра кожата на тила, разкъса мускула и надроби дясната раменна става заедно с ключицата и част от плешката. Докато падаше, Чеди инстинктивно се обърна на лявата си страна. Тежкият шок стисна гърлото и сърцето, замъгли очите и? и тя започна да губи съзнание. Тласъкът от падането я прониза с хиляди нажежени ножове в рамото, ръката и шията. С усилие на волята Чеди надигна глава и се помръдна, опитвайки се да се изправи на колене. Пред нея като отдалеч се появи познато лице. Шотшек я гледаше с уплаха, злоба и тържество.

— Вие? — с безкрайно учудване прошепна Чеди. — Защо?

Въпреки цялата си тъпота тормансианинът не прочете върху прекрасното лице на своята жертва нито страх, нито гняв. Само учудване и съжаление, да, именно съжаление, отнасящо се до него! Изключителната психологическа сила на момичето събуди нещо в примитивната му душа.

— Защо спря? Удари я още веднъж! — извика един от приятелите му.

— Махайте се! — Вбесеният Шотшек замахна към него. Всички побягнаха. Още преди това бяха се пръснали неволните свидетели на саморазправата и осветеното стълбище опустя.

Чеди бавно клюмна на една страна и се просна на камъните в краката на Шотшек. В безпомощната сломеност на момичето от Земята в небитието отиваше толкова много чиста и безкрайно далечна красота, че Шотшек изведнъж почувствува непоносима скръб и разкаяние, сякаш бяха го разкъсали на две. «Кжи» не умееха да се справят с толкова необикновени преживявания. Шотшек можа да ги преодолее само по един начин. Той изскърца със зъби, измъкна дълга тристенна игла и я заби със замах в гърдите си; когато острието стигна до сърцето му, той рухна и се изтърколи на няколко крачки от Чеди. Чеди не видя нищо — нито самоубийството на Шотшек, нито как двамата «лилави» дотичаха, обърнаха я с лицето нагоре, претърсиха я и когато намериха картата, извикаха ужасени един човек с «око».

— В Централната болница, бързо! — нареди той

Фай Родис не можа да се види с властелина преди неочакваното си преселване в Хранилището на историята. Той избягна прощалната аудиенция. Високият слаб «змиеносец», който служеше за посредник между председателя на Съвета на Четиримата и Родис, и? съобщи, че Великият е извънредно зает с държавни работи. Съвпадението на заетостта с приключенията от предната седмица щеше да развесели Родис, ако не беше тревогата и? за нейните приятели, които бяха в града. Преди да напусне двореца на Цоам, тя все пак успя да монтира микропредавател на координатите.

Новото жилище на Фай Родис въпреки мрачността на архитектурата и запустялостта си и? се стори по-уютно от двореца в Градините на Цоам. То не оправдаваше гръмкото си наименование Хранилище на историята, понеже беше най-обикновен стар храм, построен някога в чест на Всемогъщото време. Не на божеството, а по-скоро на символа, на който в древността се кланяли нерелигиозните тормансиани. Храмът на времето бе образуван от шест дълги сгради от големи сини тухли. Те бяха наредени успоредно и излизаха в една открита галерия, която минаваше на два метра от земята и бе обградена с ниска балюстрада от преплетени змии. Фронтоните на всяка от шестте сгради крепяха вити колони от груб чугун. Запустялата градина с ниски бодливи дървета и храсти беше избуяла между храма и високата червена стена, по гребена на която от време на време минаваха «лилави» стражи с фунии на гърдите. Напечената през деня пръст нощем излъчваше миришеща на прах топлина.

Вътре в сградите нямаше нищо друго освен бали с книги.

В центъра на всяка зала бяха изправени високи плочи от сив и червен зърнест камък, изпъстрен със сложните плетеници на старинни надписи. Пред плочите бяха сложени каменни табли за дарения.

Страничните кораби на горните етажи бяха наблъскани с библиотечни шкафове и с рафтове, претъпкани с книги. Между тях до стените бяха отрупани купища полуизгнили ръкописи, вестници, репродукции или щампи. Родис вече достатъчно добре познаваше тази картина: на планетата Ян-Ях липсваха специално построени хранилища, там се задоволяваха с горе-долу приспособени пустеещи старинни сгради. Тук нямаше и истински музеи с широко разгърната експозиция,