Дефектите на социалното устройство на Торманс, както ги познаваше по-рано Чеди Даан, я поставяха в позицията на изолиран, макар и благосклонен наблюдател. Непосредственият допир с «дефектите» започна още от първите дни от живота и? на улица «Цветя на щастието» и оттогава усещанията на Чеди станаха съвсем други.

Изненадите започнаха още от първата им разходка с Цасор. Тормансианите вървяха срещу тях по улицата както им падне, без да се придържат към определена страна. По-силните нарочно пореха тълпата, разблъскваха вървящите насреща им минувачи или ги караха да отскачат настрана и грубо отвръщаха на упреците. Навсякъде, където някакъв проход забавяше тълпата — пред портите на парковете, на входовете на увеселителните дворци и магазините (на Торманс, както и навсякъде, където съществуваше неравенство в разпределението, беше запазена паричната система на заплащане на труда за двете низши класи от обществото), на столовете и в транспорта, — здравите мъже и жени разблъскваха по-слабите си съграждани, стремейки се да минат първи. Чеди вече знаеше всичко това и независимо от тренираната си воля често усещаше, че едва сдържа възмущението си. Задължителният стремеж да задминеш, да изпревариш макар и с една минута другите хора можеше да се възприеме от незапознат с инферналната психология човек като болезнен идиотизъм.

Веднъж Цасор, пребледняла и изплашена, каза на Чеди, че са я повикали в местния Дом за събрания на «Среща със Змията». Такива срещи се провеждаха във всеки район на града по два-три пъти годишно. Колкото и да се опитваше Цасор да обясни смисъла и предназначението на тези срещи, същината на въпроса си остана неразбираема за Чеди. В края на краищата Чеди реши. че това е древен култов обред, превърнат в обичай на нерелигиозните хора на съвременната Ян-Ях. Ужасът, който вдъхваше на Цасор тази покана или, по-точно, заповед, накара Чеди да заподозре нещо нередно и да настои да отидат заедно при «Змията».

Голямата, зле проветрена зала бързо се пълнеше с хора. Никой не обърна внимание на седналите на средния ред Цасор и Чеди. Събралите се седяха в нервно очакване. От вълнение по мургавите бузи на едни избиваше руменина, други, напротив, изпъкваха с жълтата бледост на лицата си. Някои ходеха развълнувано нагоре-надолу по широките пътеки между редиците, навели глави и шепнейки нещо. но не стихотворения, както помисли отначало Чеди. Тормансианите изобщо много рядко декламираха на глас стихотворения, защото се стесняваха от изразените в поезията чувства. Най-вероятно беше, че си мърморят някакви научени наизуст формули или правила.

Залата побираше близо хиляда «кжи», тоест хора, не по-възрастни от двайсет и пет години по местното изчисляване на възрастта.

Четири удара на гонг изпълниха залата с вибриращия кънтеж на медта. Събралите се замръзнаха в напрегнати пози, изправили гърбове и вперили очи в подиума на малката сцена, към която отиваха, стеснявайки се, линиите по стените, тавана и пода.

От тъмния коридор зад осветената сцена се дотърколи кубично възвишение, изрисувано с преплитащи се черни и жълти ивици. На него стоеше «змиеносец» с дълга черна дреха, който държеше в ръката си малък фонопредавател.

— Настана денят на срещата! — кресна той така, че гръмна цялата зала и Чеди забеляза как треперят пръстите на Цасор. Тя взе изстиналите ръце на момичето в своите спокойни и топли длани и ги стисна, внушавайки на тормансианката душевно спокойствие. Цасор престана да трепери и благодари на Чеди с поглед.

— Днес властелините на великия и славен народ на Ян-Ях — «змиеносецът» се поклони — ви проверяват чрез непреодолимото знание на Змията. Онези, които се спотаят и сведат очи, са тайни врагове на планетата. Онези пък, които не могат да повторят химна на предаността и послушанието, са явни врагове на планетата. А онези, които се осмелят да противопоставят волята си на волята на Змията, безусловно подлежат на разпит от помощниците на Ян-Гао-Юар!

Цасор трепна и съвсем тихичко помоли Чеди да подържи ръката и?, защото сега ще започне най-страшното. Поддавайки се на внезапна интуиция, Чеди накара Цасор да изпадне в каталептично състояние. И тъкмо навреме!

На възвишението вместо изчезналия «змиеносец» се появи полупрозрачно кълбо. Шарките от вълнисти линии, които се преливаха при въртенето на кълбото, блестяха. В съответствие с препускането на многоцветните вълни вибрираше и повишаваше тоналността си мощен звук. Кълбото въртеше вертикален стълб от дъгоцветна светлина и действуваше хипнотично на събралите се. Чеди трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане безпристрастен наблюдател. Звукът секна. На възвишението с мудност, целяща да предизвика ефект, се надигна, размотавайки грамадните си пръстени, една гигантска червена метална змия. В зиналата и? уста блещукаше ален огън, а в страничните издатини на сплесканата глава злобно светеха виолетови очи. Лампите в залата угаснаха. Змията започна да върти глава на всички страни и да прокарва лъчите на очите си по редиците насядали тормансиани. Чеди кръстоса поглед с металната гадина и почувствува удар — за миг съзнанието и? се размъти. Обзе я слабост, която плъзна от краката нагоре към сърцето. Само силната нервна система, закалена чрез специално обучение, помогна на астронавтката да запази психическата си независимост. Змията се наведе по-ниско и започна да се люлее, като почти докосваше с глава, първия ред. В такт с нея се залюшкаха насам-натам и седналите в залата освен вцепенената Цасор и непокорената Чеди.

Когато забеляза, че «змиеносецът» стои в ъгъла на сцената и зорко наблюдава публиката, Чеди притисна до себе си своята спътничка и започна да се люшка заедно с нея.

Змията издаде проточен вопъл и той веднага бе подет от хилядата тормансиани. Те запяха тържествен и провлечен химн, възхвалявайки владетелите на планетата и своя щастлив живот, освободен от заплахата на глада. Докато гледаше лишените от мисъл лица и зиналите уста, Чеди се смая от безкрайната глупост на това, което ставаше. След като се позамисли, тя разбра, че намиращите се в хипнотичен транс хора независимо от волята си здраво затвърдяват в своето подсъзнание смисъла на песента, който ще води борба с всяко противно мнение, както вътрешно, така и дошло отвън, под влиянието на други хора или на книги.

Но страшната метална змия беше само обикновена машина. Истинските господари на съдбините на «кжи» се намираха на заден план, Чеди се заплесна и забрави, че трябва да отваря уста заедно с всички и да се преструва, че пее. Пръстът на «змиеносеца» я посочи. Отзад се появи набитата фигура на един «лилав» страж, чиято изключителна тъпота не можеше да бъде пробита дори от хипнозата на червената змия. Той сложи ръка на рамото и?, но Чеди извади картата-«пропуск». «Лилавият» отскочи с нисък поклон и се затича в тръс към «змиеносеца». Те си размениха няколко фрази, заглушени от рева на тълпата. Сановникът разпери ръце, красноречиво изразявайки яда си. Чеди вече не трябваше да играе роля. Тя седеше неподвижно и се оглеждаше наоколо. Възбудата на тормансианите растеше. Неколцина мъже изтичаха по пътеката между предния ред столове и сцената. Там те паднаха на колене и започнаха да викат нещо неразбираемо. Моментално четирима «лилави» ги изведоха наляво, през една врата, скрита зад драпериите. Две жени запълзяха по колена, след тях няколко мъже… «Змиеносецът» ръководеше «лилавите» като изкусен диригент. С недоловим жест той нареди на стражите да измъкнат от креслата двама мъже и една жена. Хванатите се дърпаха, обръщаха се, казваха нещо, което не се чуваше в общия шум. Стражите грубо и безцеремонно мъкнеха хората към тъмния коридор зад сцената.

Люшканията на змийското тяло намалиха амплитудата си, движенията му се забавиха и най-сетне змията застина, устремила нагоре триъгълната си глава, очите и? угаснаха. Хората млъкнаха и започнаха да се озъртат в недоумение, съвсем като стреснати насън. «Те не помнят какво е станало!» — досети се Чеди. Те са се научили да крият чувствата си на общите събрания, които постоянно се уреждат на работните им места. Там, както бяха разказвали на Чеди, от «кжи» се изисквало публично да одобряват и възхваляват мъдростта на олигархията. Вековната практика беше приучила хората да не придават никакво значение на тези изисквания и да се подчиняват само външно. Тогава олигарсите намерили нови методи да се вмъкнат в психиката и да разкриват тайните мисли.

Чеди събуди скришно Цасор.

— Не ми говорете и не се приближавайте до мен! — прошепна астронавтката. — Те знаят коя съм. Вървете си в къщи, аз ще намеря пътя сама.

Още замаяната Цасор и? намигна с разбиране.

Чеди стана бавно и излезе, вдишвайки с удоволствие прохладния въздух след задухата. Тя се спря до една тънка колона с квадратно сечение, направена от евтин изкуствен камък, и продължи да си мисли за сцената на всеобщо покаяние под хипноза. Внезапно тя почувствува върху себе си настойчив поглед, обърна се и се оказа лице срещу лице с един «кжи» с атлетическо телосложение, облечен със зелена дреха. За ръкава му беше пришита емблема във вид на стиснат юмрук. Една малка група хора измежду «кжи» достигаше до трийсет и дори повече години. Това бяха така наречените «спортни образци» — професионални играчи и борци, които не се занимаваха с нищо друго освен с мускулни тренировки и забавляваха огромните тълпи по стадионите със зрелища, приличащи по- скоро на масови сбивания.

Спортният «образец» я гледаше упорито и безцеремонно, както и много други мъже, които Чеди беше срещала тук. Още в Градините на Цоам тя беше свикнала с навика на жителите на Ян-Ях да събличат с поглед. На Земята в голотата, в естествения вид на човека, никой не намираше нищо особено, поне нищо възбуждащо, а още по-малко срамно. Разбира се, всеки трябваше да бъде чист и да не заема неестетични пози, на което хората биваха приучвани още от първата година на своя живот. Подобни похотливи мъжки погледи можеха да предизвикат у жителките на Земята само неприятно чувство, като погледите на луди.

«Образецът» попита:

— Отдалеч ли си пристигнала? Отскоро ли си тук? Сигурно си от опашното полукълбо?

— Как можахте… — Чеди се сепна — можа да познаеш?

Тормансианинът се усмихна доволно.

— Разправят, че там имало хубави гаджета, а ти… — той щракна с пръсти, — ходиш сама, макар да си по-хубава от всички. — Непознатият кимна към слизащите по стъпалата. — Аз се казвам Шот Ка-Шек, съкратено — Шотшек.

— А аз — Че Ди-Зем или Чезем — в същия тон му отговори Чеди.

— Чудно име. Впрочем вие там, в опашното, сте някак особени.

— Ти бил ли си у нас?

— Не — за облекчение на Чеди призна тормансианинът.

— А ти на кого си?

— Не разбрах.

— Ами принадлежиш ли на някой мъж, или не? — разсмя се Шотшек, когато видя недоумението на Чеди. — Взема ли те някой?

— Не, никой! — досети се Чеди и започна да се ругае мислено за тъпотата си.

— Ела с мен в Прозореца на живота.

Тормансианите наричаха така големите помещения за гледане на филми и артистични изпълнения.

— Добре, да отидем — отговори му Чеди. — Ами ако имах мъж?

— Щях да го повикам настрана и щяхме да си поприказваме с него. — Шотшек вдигна рамене пренебрежително. Стана ясно, че «преговорите» от този род винаги са завършвали успешно за него.

Шотшек сграбчи ръката на Чеди. Те тръгнаха към сивата кутия на най-близкия Прозорец на живота.

Задухата в него напомняше Дома за събрания. Седалките бяха още по-тесни. В горещата стая сияеше искрящ грамаден екран. Техниката на Ян-Ях