да подозира, на древните рицари на Земята. Сграбчи отпуснатата ръка на Фай Родис и започна да и? разкрива любовта си пламенно, изразително и трескаво.

Родис го слушаше, без да се помръдне и без да се учудва, сякаш всичко, което казваше тормансианинът, отдавна и? беше известно.

Таел я гледаше в очите и се стараеше да прочете или поне да отгатне отговора. Сияещите като на всички земляни приказни зелени очи на земната жителка криеха под външната си ласкавост непоколебима смелост и бдителност, стояха на стража на нейния вътрешен свят. И разбивайки се в тази невидима стена, гаснеха мечтите и любовните думи, които бяха издигнали инженера на едно равнище с Фай Родис. Таел наведе глава и млъкна, продължавайки да стои в краката на Родис в поза, която вече му се струваше смешна.

Фай Родис стисна долепените му длани и ги приближи до себе си. Тя поиска да сложи ръце на рамената на Таел, но той знаеше успокоителната им сила и се отдръпна, почти негодувайки. По известния човешки закон, еднакъв за Земята и за Торманс, мъжът, който моли за любов, можеше да понесе по-лесно отказа, отколкото приятелското съчувствие. Не съжаление, тормансианинът в никакъв случай не почувствува съжаление към себе си и затова беше благодарен на своята избраница, която не се отстрани от него и в същото време беше толкова невъзможно далечна.

— Простете ми — с достойнство каза Таел, — аз се замечтах и ми се стори… с една дума, забравих, че вие не можете да изпитвате любов към нас, низшите същества на една залутана планета.

— Можем, Таел — тихо му отвърна Родис.

Инженерът стисна до болка пръстите на сложените си зад гърба ръце. Опасната сила на земната жена пак го завладя, сломявайки волята му и стягайки гърдите му.

— Тогава… — промърмори той и пак се обнадежди.

— Погледнете с очите на Земята, Таел. Вие видяхте нашия живот. Намерете ми място във вашия, защото любовта за нас е единствено в съвместния път. Иначе това е само физическа страст, която се реализира и отминава, след като изпълни предназначението си. Нейните периоди не са чести, защото изискват такъв подем на чувствата и напрежение на силите, че представляват смъртна опасност за неравния партньор.

За инженера менторският обрат, който придоби неговото обяснение, започна да става непоносим и обиден, макар той отлично да разбираше, че Фай Родис говори с него доверчиво и прямо, и най-важното, като с равен.

Инженер Таел се сбогува и тръгна към изхода, стремейки се да се държи с независимостта и достойнството на землянин. Фай Родис погледна огорчено след него и изведнъж го повика.

— Върнете се, трябва да ви кажа нещо важно.

Родис го заведе в стаята си и затвори добре вратата. Забръмча СДФ. Родис включи защитното поле и му разказа за разговора си с Чойо Чагас.

Тормансианинът я слушаше със слаба усмивка, която при обитателите на планетата Ян-Ях прикриваше мъката на безсилието.

— Вие сте казали, че аз съм длъжен да доноснича? — попита той.

Родис кимна.

— Но това е самата истина! И аз доносничех през цялото това време, за мен друга възможност нямаше.

— Защо?

— Един ден без донос — и аз вече нямаше да мога да ви видя. Никога.

— И какво доносничехте?

— О, това е опасна игра. Да разкажеш истината, която няма да ви навреди, да премълчиш важното, да измислиш полуистина. Имаш работа с умни врагове, но полуистината, изобретена за политическа измама, може да се използува като оръжие срещу самите тях.

— Защо сте се впуснали в подобна игра?

— Как защо? Ами десетките хиляди хора от Ян-Ях, които видяха комунистическата Земя? Ами знанието, с което ни въоръжихте вие? Ами радостта от общуването с вас? Аз дори не съм мечтал за такъв щастлив жребий! Да видя друг, приказно щастлив живот, да стоя на границата между два свята. Да разбера, да повярвам, да се убедя, че за народа на Ян-Ях съществува изход!

— Простете ми, Таел — с почит като на по-възрастен каза Фай Родис, — аз знам още толкова малко и правя обидни грешки…

— Не говорете така, звездо моя! — възкликна потресен Таел и тръгна заднишком към вратата.

Родис насила го дръпна за ръката и го накара да седне на голямото канапе — на него много пъти бяха сядали земляните.

Инженерът бе обзет от странното чувство за абстрахиране от всичко. Сякаш всичко това ставаше с някой друг, а той беше страничен свидетел на разговора между обитателите на различни светове.

Фай Родис се покатери на канапето, подви крака и прегърна с ръце голите си колена. Сега тя гледаше на тормансианския инженер по-другояче, разбирайки откъде идват дълбоките бръчки, набраздили челото му; защо страдалчески и завинаги непреклонно бяха смръщени веждите над светлите му и зорки очи на мислител; защо се бяха врязали толкова дълбоко бръчките, започващи от ноздрите и отиващи далеч по бузите му, отминавайки крайчетата на пълните, винаги стиснати устни; защо тук-таме в брадата и мустаците му толкова рано се бяха появили бели косми.

Както обикновено, Фай Родис беше сложила пръстите си върху ръката на инженера, установявайки телесния контакт. който и? помагаше да чувствува този толкова далечен по навиците и толкова близък в стремежите си човек.

Таел гледаше замислено и тъжно. Много пъти изпитваното чувство за космическите бездни, които сякаш зейваха зад Родис, пак го обзе и тормансианинът трепна.

Родис притисна още по-силно ръката му и го попита тихо:

— Бъдете откровен с мен, Таел. Какво ви заплашва, какво е надвиснало над вас и очевидно над всеки жител на Ян-Ях?

— Зависи от провинението. Ако наруша задължението да доноснича, чака ме изгнание. Ще трябва да замина за някой далечен град, защото в столицата няма да има работа за мен.

— Ами ако се разкрие, че сте се възползували от общуването с нас, за да предавате на приятелите си нашата информация?

— Ще ме обвинят в държавна измяна. Ще ме арестуват и ще ме изтезават, за да издам съучастниците си. На свой ред и те ще бъдат изтезавани, ще издадат останалите и още неколкостотин невинни просто за да се отърват от непоносимите мъки. После всички ще бъдем унищожени.

Родис изтръпна, макар че всичко това и? беше известно. Но сега пред нея се разгръщаше не историята, не потъналите в хилядолетията преживявания на древните хора на Земята. Самият живот на Торманс в образа на инженер Таел я гледаше кротко и печално. В това спокойствие имаше повече трагизъм, отколкото в отчаяния вик. И екранираната от тихо бръмчащия СДФ стая заприлича на Родис на малък, несигурен сал във враждебен океан, където брегът във всички посоки е еднакво далечен и непостижим.

— Аз не се страхувам от тях — каза Таел, — и то не защото съм сигурен в силата си. Никой не може да устои. Онова, което се разказва в легендите за несломимите хора, или е лъжа, или свидетелствува за недостатъчно умение на палачите. Съществуват хора с изключителен героизъм, но ако спрямо тях се приложат достатъчно продължителни и достатъчно силни мъчения, те също ще се пречупят, от хора ще се превърнат в наплашени, полумъртви животни, изпълняващи в полусън всяка заповед.

— Тогава на какво се надявате?

— На слабостта си. Палачите първо смазват човека физически. Второто стъпало е психическото пречупване. Аз ще умра на първото стъпало и те нищо няма да изкопчат от мен!

Фай Родис въздъхна и се изправи. Тормансианинът не можеше да вдигне поглед от нейните високо вдигнати гърди. Това беше неприлично и срамно според морала на Ян-Ях, но жената от Земята прие погледа на инженера като естествена проява на мъжкото му влечение.

Фай Родис си мислеше, че природата въпреки последователната жестокост на процеса на еволюцията все пак се оказва по-хуманна от човека. Човекът, който изобретил тънките, проникващи дълбоко в тялото оръжия — стрелите, копията, куршумите, — рязко е увеличил инферното на мъченията на Земята, отхвърляйки бойната тактика на хищния звяр, изградена върху шока на първия удар, разкъсването на големите кръвоносни съдове и безболезнената смърт от загуба на кръв. Жертвите на човека започнали да загиват в ужасни мъки от дълбоки вътрешни възпаления. А когато психически непълноценните стигнали до садизма, те създали адска техника за измъчване, която незабавно била използувана за политически и военни цели.

И ето че децата на Земята бяха се върнали в един подобен свят, отдавна изтрит от лицето на тяхната планета. Фай Родис прокара ръка по косата на инженера.

— Вижте какво, Таел! Продължавайте да ги информирате, вие знаете, че нямаме тайни. Ние ще ви вземем в «Тъмен пламък», ще ви излекуваме, ще ви дадем здравина на тялото и психическа тренировка. Вие ще се научите да управлявате тялото си, чувствата си, да карате хората да ви се подчиняват. ако това потрябва за вашето дело. И вие ще се върнете тук друг човек. Ще ви трябват само два-три месеца!

Тормансианинът стана от канапето и решително завъртя глава.

— Не, Родис — той произнесе земното име непривично за резкия език на Торманс, напевно и нежно, — аз не мога да стана идеално здрав сред болнавите хора на моята планета. Не мога, защото знам колко много време и сили трябва да изразходвам за себе си, за да се задържа на това равнище. Все пак аз не съм получил идеално тяло като наследство от прадедите си. Само доближаването до вашата сила ще изисква да посвещавам на себе си толкова време и внимание, че няма да ми остава нищо за по-важното: за добрината, любовта, състраданието и грижата за другите, което аз смятам за мой дълг. Малко любов и добро има в нашия свят! Малцина надарени не са пропилели душевните си сили за глупости от рода на кариерата — за богат в материално отношение живот или за власт. Аз съм се родил слаб, но с любов към хората и не трябва да напущам този път. Благодаря ви, Родис!

Родис помълча малко, загледана в инженера, после «звездните» и? очи угаснаха, прикрити от спуснатите клепачи.

— Добре, Таел! Подбудите ви са прекрасни. Вие сте наистина силен човек. Бъдещето на планетата е в ръцете на такива като вас. Но приемете от мен само един дар. Той ще ви освободи от страха от възможните мъчения и ще ви постави извън властта на палачите. Ако намерите за нужно, можете да го предадете и на други…

Тя пак погледна инженера: разбира ли?

— Да, познахте. Аз ще ви науча на умението да умрете мигновено, в който поискате момент, по собствена воля, без да използувате нищо друго освен вътрешните сили на организма. Открай време всички тирани са мразели най-много хората, които самоволно се изплъзвали от тяхната власт над живота и смъртта. Правото да се разпорежда с живота и смъртта станало притежание единствено на господаря. И хората повярвали в този фетишизъм, подкрепен от християнската църква. През хилядолетията на преминалите на Земята цивилизации те не измислили нищо друго освен мъчителни начини за самоубийство, достъпни и за животните. Само индийските мъдреци рано разбрали, че като правят човека господар на собствената му смърт, те го освобождават от страха от живота… — Родис помисли малко и попита: — Но може би с вашия дълг на «ранната смърт» всичко това не е толкова съществено, колкото в древността на