представлява чисто и просто дървена паянтова постройка, поставена върху каменна зидария и препокрита с американски дървени керемиди. Широко сводесто стълбище, оградено със здрави железни перила, води за втория етаж на истинското жилище, тъй като приземният кат се заема изцяло от складове, зимници и други домакински помещения.

Входната врата се намира на площадката на описаното по-горе стълбище и води направо в „хола“, просторно помещение във формата на кръст, разположено напреко през зданието от крило до крило и от край до край. Въздушната струя, която прониква през отворите на жалузите и преминава непрекъснато през хола, го прави по всяко време прохладен, а решетките на прозорците омекотяват блясъка на светлината, който под небето на тропика е току-речи толкова неприятен, колкото е и зноят. Незастланият под, изработен от най-твърдите местни дървесни видове и лъскан всекидневно, допринася също да се увеличи прохладата.

Големият хол е главното помещение на жилището. Той е едновременно столова и приемна, където редом с бюфети и скринове се виждат лежащи столове, кресла и дивани, а в средата над всичко виси огромен полилей.

Спалните заемат квадратните помещения в едното крило на кръста; техните прозорци са също снабдени с жалузи, за да пропускат въздух и да спират, доколкото е възможно, палещите лъчи на слънцето.

В Гостоприемната планина, както и във всички други по-лични плантаторски домове, чужденецът може да забележи липса на съответствие между самото жилище и мебелите в него. Постройката изглежда скромна, дори бедна. Но тази й особеност я прави именно пригодна за климата и това е причината за липсата на масивност или великолепие в стила или строителните материали.

А мебелите: тежки маси от махагон и други скъпи дървесни видове, блестящи бюфети с резба, изобилни сребърни прибори и изящно гравирана стъклария, изложени на показ в тях, изискани дивани и кресла, лъскави лампи и свещници — всичко е съчетано, за да докаже, че привидната бедност на ямайските плантаторски къщи се ограничава само до външните стени на сградата. Ако калъфът може да мине за евтин, скъпоценностите в него са редки и разкошни.

Отвън голямата къща в Гостоприемната планина има представителен вид. Широката фасада, където тъмнозеленият цвят на жалузите контрастира кокетно с белотата на окръжаващите ги стени; масивното каменно стълбище отпред; гористата планина, която се издига отзад и образува пъстрозелен фон; водещата до лицевия вход изящна алея, дълга почти цяла миля, с двойните си редици тамариндови дървета и кокосови палми — всичко допринася, за да се придаде на постройката едва ли не величествения изглед на дворец, особено ако се наблюдава от долния край на долината.

Но и от близо гледката не губи внушителността си. Площадката, на която е построена къщата, има достатъчно простор за голяма градина и парк, разстилащи се отзад чак до основата на хълма, от който ги дели висока каменна стена.

Планината е една от характерните забележителности на пейзажа. Не толкова поради височината, защото съседните планини не са по-ниски, а в далечината се съзират и много други, които са значително по-високи. Вижда се дори прочутият Блу Пик, който се откроява със стотици фута над околните върхове.

Планината е само разклонение от оная обширна и висока, прорязана от дълбоки ждреловидни долини и извисяваща се хиляди фута над Карибско море планинска верига, която е известна под името Ямайски сини планини.

Тези планини покриват почти цялата островна площ. За това Ямайка има набраздена повърхност като жилестите извивки на зелево листо и наименованието „страна на планините“ би й подхождало наравно със старинното индианско название „Страна на изворите“.

Ридът над стопанството Гостоприемната планина се издига само на две хиляди фута над морското равнище, но онова, което го прави забележителен, е геометричната правилност на неговото очертание и най-вече особената форма на неговия връх. Гледан от долината, той има профил на остър конус до приблизително петдесет ярда от връхната си точка. Там наклонът се пресича и върхът продължава нагоре с отвесни стени от двете страни, за да завърши рязко с квадратна площадка с четиридесет до петдесет фута напречно сечение. Общият вид на този пресечен конус напомня напълно знаменития Кофре де Пероте в Мексико.

Склоновете на планината са гъсто залесени, особено скатът, спускаш се към стопанството Гостоприемната планина, към което е обърнал мрачно лице, плътно загърнато с гора, която изглежда девствена.

Само на върха на планината липсват дървета. Той е гол и плешив като главата на францискански монах, защото квадратният куфарообразен лоб, състоящ се от непристъпна канара, отблъсква напъните на растителните великани, които пълзят плътно по основата му и някои от които простират нагоре огромни ръце, сякаш се мъчат да го задушат или прегърнат. Само едно дърво е смогнало да се покатери на отвесната като крепостна стена скала. Една стройна палма от рода areca е извършила този подвиг и тя се извисява гордо на челото на върха; перестите и листа се веят победоносно като триумфален пряпорец върху завоюван замък.

Самата канара има странен изглед. Нейната сгърчена и грапава повърхност има тъмен отблясък, който отразява слънчевата светлина и дори по-меките лунни лъчи с такова сияние, като че се пречупват в люспите на рицарска броня.

На жителите от долината скалата е позната под името „Джъмби Рок“ — „Дяволската канара“, едно название, което издава суеверие, защото думата „джъмби“ е негърското наименование на негово величество Сатаната. При все че върхът се изпречва непрекъснато пред погледа и до него може да се стигне по горската пътека за час, няма негър в Гостоприемната планина или в кое да е имение, разположено на мили около него, който би дръзнал да отиде до Дяволската канара, и за повечето от негрите, ако ли не и за всички, върхът на тази планина е толкова terra incognita — непозната земя, — колкото и връх Чимборасо.

Ужасът, който Дяволската канара всява, не се дължи все пак изключително на суеверието; той отчасти е свързан и със спомена за една потресаваща история; защото на скалата е била изпълнена една присъда, която по своето жестоко хладнокръвно варварство заслужава да се нарече престъпление.

Този плосък връх е послужил като окървавените храмове на Монтесума за олтар, на който е бил принесен в жертва един човешки живот. И то не в отдавна минали времена и не от кръвожадните жреци на ацтеките, а от бели хора от европейско потекло, жестоки и свирепи като тях. Там една черна жертва е издала последен дъх. Ако можеше да говори, онази самотна палма би разправила повестта на мъченика, чиито кости се белеят, пръснати около корените, подхранващи буйната зеленина на дървото! Но то е нямо! И все пак историята бе разказана: не някаква легенда, а истинска случка, при това толкова безчовечна, че заслужава да й се посвети самостоятелна глава.

Няколко години преди времето, в което започва нашият разказ, обожаването на злия дух Оуби от негрите роби на остров Ямайка бе предизвикало множество смутове.

Служителите на този ужасен култ страхотно се бяха умножили, дотолкова, че почти във всяко по-голямо стопанство на острова се срещаше по един „жрец“, или, другояче казано, по един „магьосник“. Названието „жрец“, макар и да се употребява често, когато става реч за тези измамници, не е правилно. Преследванията на белите правеха опасно упражняването на магьосничеството и смъртно наказание заплашваше неговите изпълнители. По-уместно би било те да се наричат знахари.

Тия тайнствени лечители бяха, кажи-речи, винаги мъже — много рядко жени — и обикновено произхождаха от Африка. Навред те бяха хора в напреднала възраст и с грозна външност; колкото по- отблъскващ вид имаше даден врач, на толкова по-голям успех той се радваше при упражнението на своето престъпно занятие. Неколцина измежду тях се славеха като „магьосници“ и тяхната именитост се дължеше на изкуството им да възкресяват мъртви. Тъй поне вярваха техните невежи събратя роби, които и не подозираха, че лъжливият покойник е само приспан, а не мъртъв, тъй като неговата наподобяваща смъртта вцепененост се предизвикваше тайно от самия магьосник с помощта на отвара от упоителната билка caladium.