— Незабавно! — Сано възнамеряваше да ги отнесе на Аой, за да види какво може да му каже за убития. А и бездруго копнееше да я види отново.
В очите на Уесуги проблесна гняв, а езикът му се завъртя зад стиснатите устни. После стана и отвори шкафа зад себе си с рязко движение. Извади от там една двойка от поне двайсетина конфискувани мечове и ги подаде на Сано.
— Благодаря — отвърна той. — Искам да разговарям с всички, които са били тук снощи, като започна от куртизанката, обслужвала Тозава. Затова, моля, дайте ми имената и на гостите, които вече са си тръгнали.
— Това е невъзможно! — изригна сред фонтан от слюнки Уесуги, изоставяйки преднамерената си вежливост. — Правото на юджо и на гостите да останат анонимни…
— … е по-важно от това да заловим убиеца ли? — прекъсна го Сано. — Не съм съгласен.
Като по команда усмивката на Уесуги се върна на лицето му и той изрече покорно:
— Както желаете. Ще ви запиша имената. След това ще доведа всички в гостната.
Сано прозря, че Уесуги се кани да му даде фалшиви имена и да отпрати клиентите тайно през задната врата.
— Извинете ме за момент — той отиде до входната врата и извика служителите от силите на реда, които го чакаха на улицата: — Погрижете се никой да не излиза от къщата! — после се върна при Уесуги, взе регистъра от писалището на собственика и го тикна под мишница заедно с мечовете на Тозава, след което заяви: — Чакам да съберете служителите и клиентите си.
Сано с изненада впери поглед в жената, която първа прекрачи прага на кабинета и коленичи пред него. Лястовицата — компаньонката на Тозава от предишната нощ, бе от второкласните куртизанки и съвсем не изглеждаше така, както предполагаше името й. Беше попрехвърлила петдесетте и не притежаваше никаква привлекателност: фигурата й под памучното кимоно в синьо и бяло бе тежка и безформена, имаше двойна брадичка, а под очите й синееха торбички. Побелели кичури прорязваха косите й, небрежно събрани в кок на тила.
— Значи ти си забавлявала Тозава снощи и предишната вечер? — попита той.
— Да, господарю.
Лястовицата се усмихна и нагласи полите около себе си като кокошка на полог. Сано внезапно почувства изкушението, което тя представляваше за мъжете, и разбра защо Уесуги я държеше. Тя излъчваше майчина топлота. Един клиент, нуждаещ се от успокоение, можеше да положи глава на тази мека гръд, да намери утеха в топлия, предразполагащ глас и в благата й усмивка и да заспи като дете в тези пухкави като възглавници ръце. И всичко това на същата цена като за най-необуздания секс. Сано се усмихна доволен, че последната компаньонка на Тозава е била именно такава жена.
— Тозава говори ли с теб?
— О, Боже, и още как. Всичките ми клиенти говорят с мен — топъл смях разтърси тялото й. — Защото аз умея да слушам.
Точно както бе предположил!
— И за какво говореше Тозава?
— Как загубил положението си, когато за господаря му настъпили тежки времена, как останал ронин, какви трудности е преживял, как се е надявал да си намери работа в Едо… — очите на Лястовицата се замъглиха от тъга и съчувствие. — Дразнеше всички, защото се перчеше и се правеше на голям и важен. И когато Уесуги му каза да се маха, той се ядоса, защото всички разбраха, че е беден… и затова се сби с пазача при вратата… — тя зацъка с език. — Горкият човек! Много е патил, много притеснения е имал… — дългите години като куртизанка я бяха направили проницателна и тя внезапно каза: — Както и вие самият, сосакан сама. Притеснен сте, нали? Искате ли да ми разкажете за какво?
Въпросът й прозвуча не като израз на неприлично любопитство или свадливост, а като искрена загриженост. Сано си представи как тя с гальовни ласки бе предразположила Тозава да си разкаже целия живот. От нея ставаше чудесен шпионин.
— Не, благодаря — отвърна с усмивка, за да смекчи категоричния си отказ. — Тозава да е споменавал някакви свои врагове в Едо?
Двойната брадичка на Лястовицата се раздруса, когато поклати отрицателно глава.
— Каза, че не познава никого.
Дотук с идеята, че убиецът е отнел живота на Тозава от омраза.
— А спомена ли нещо за произхода си, за семейството си? — попита Сано без особена надежда. Не очакваше Тозава да е изрецитирал потеклото си с пълните имена на предците си четири поколения назад.
Затова трепна в радостно вълнение, когато Лястовицата отвърна:
— О, да. Каза, че позорът от загубата на господаря му бил още по-тежък, защото някакъв негов прадядо бил велик герой от войните. Но пък те всички самураи твърдят, че имат такива предци, нали? — милата й усмивка не успя да скрие вложения в репликата смисъл, че повечето бяха просто едни лъжливи негодници.
Сано трескаво се нуждаеше от доказателства, подкрепящи теорията му за връзката на Тозава с Ендо Мунецуго и за паралела между убийствата — на Кайбара и настоящото. Затова зададе следващия си въпрос с преднамерено безразличие, сякаш между другото:
— Праотецът, когото Тозава спомена, да не би да е Ендо Мунецуго?
— Не, Тозава сан не ми каза името му.
Сано сведе поглед в отчаяние. Да, Ендо все пак може да се окаже неназованият семеен герой на Тозава, но дори и да съществуваше връзка между двамата, тя не хвърляше светлина върху самоличността на убиеца, нито върху мотивите за убийството на Кайбара, който нямаше нищо общо с неговия род.
Лястовицата явно почувства притеснението на Сано и успокоително положи длан върху ръката му.
— Не се натъжавайте, сосакан сама. Тозава сан ми каза други важни неща за своя праотец. Спомена, че бил храбър генерал, че бил спечелил многобройни битки за владетеля Ода Нобунага.
Глава 11
Другите обитатели на „Върховна наслада“ не предоставиха никаква полезна информация на Сано, затова веднага след като се върна в Едо, той издири и разпита мъжете, упоменати в регистъра на Уесуги, но отново без резултат.
Показанията на Лястовицата ясно потвърждаваха убеждението му, че ронин Тозава е потомък именно на Ендо Мунецуго, тъй както хатамото Кайбара е потомък на Араки Йоджиемон. Господарите на Ендо и Араки — Тойотоми Хидейоши и Токугава Йеясу, са били генерали и съюзници под командването на Ода Нобунага. Сано реши да прегледа архивите на крепостта — може би те щяха да хвърлят повече светлина върху историческата връзка между сегашните убийства.
Докато вървеше из Нихонбаши, ясният ден помръкна и довлече на небосклона дрипава пелена от облаци, която постепенно обгърна Едо в сивкав здрач. Засилващият се вятър подгони кълба прах по улиците и странна сребриста светлина очерта насипите на крепостта и върховете на хълмовете на запад. Сано водеше коня си за юздите по тесните търговски улички и потиснат наблюдаваше въздействието, което убийствата бяха оказали върху живота в града: до спускането на вечерта оставаше най-малко още час, но всички магазини вече бяха затворени, а къщите — здраво залостени. Обичайните тълпи от търговци, занаятчии и работници отдавна бяха изчезнали и по улиците бродеха само скитащи самураи, пътуващи ронин и всякакви бездомници. Мирните жители се страхуваха да напуснат домовете си, докато убиецът бе на свобода, а вестопродавците допринасяха за масовата паника с последните новини:
— Убиецът Бундори взе своята трета жертва! Кой е следващият? — крещяха те.
На една пресечка около една старица с дълги сплъстени коси се бе събрала тълпа. Жената клечеше пред куп димящи ароматни пръчици и повтаряше с ръце, протегнати към небето:
— Призрак броди между нас! Тази нощ ще има още един мъртвец! Призрак броди между нас…
Опасенията на Сано се оказаха верни — Едо бе на прага на масова истерия заради несигурното
