изпратил жертвата на неподходящото място в неподходящия час, или мишената е била предварително избрана?

— Сосакан сама, сосакан сама — извика един от полицаите и замаха с ръце.

Сано освободи Нишимори и тръгна след униформения към прочутата Гиздава върба — дървото, при което по традиция спираха всички пристигащи посетители, за да си починат след пътуването и да се нагласят. Този ден мъжете, събрани под дървото, не изтупваха одеждите си от праха, нито приглаждаха косите си. Всички тревожно се взираха в нещо под насипа. Сано забърза натам и в избуялата трева встрани от пътя видя някаква завита с покривало купчина. До нея стояха други двама полицаи от Йошивара, а над тях, привлечени от миризмата на мърша, кръжаха гарвани и лешояди. Сано спря на няколко крачки от трупа. По земята се виждаха тъмни петна от кръв и наоколо се стелеше тежкият мирис на смърт. Стомахът му се сви, когато мъжете отгърнаха покривалото.

Обезглавеният имаше голям корем и лежеше по гръб със свити колене и разперени ръце. Засъхнала кръв бе обагрила в червено кимоното, панталоните и сламените му сандали. По трупа вече бяха плъзнали насекоми, а мухите кацаха на рояци по посечения врат. Лепкаво чувство за скверност обзе Сано. Приведе се да огледа разреза и се помъчи да си представи лицето на Д-р Ито, за да си внуши, че приятелят му е до него. Дори започна да отчита фактите като него: един-единствен удар, сигурен и точен, съвсем като предишния. Ясно доловим мирис на алкохол — значи мъжът е бил пиян и не е бил в състояние да се защити. Никакви други рани. Но…

— Къде са му мечовете? — попита на глас.

Полицаите нямаха представа и Сано погледна към неразвитата препаска около слабините на жертвата, подаваща се от кимоното. И тогава разбра: убитият е свърнал от пътя, за да се облекчи, а убиецът се е възползвал от възникналата възможност за нападение. Странен, безсмислен акт на насилие срещу лесна плячка! Но все пак едва ли от всички имена на герои във войните убиецът бе избрал случайно името на Ендо Мунецуго. Щом Кайбара Тоджу е бил пряк наследник на Араки Йоджиемон, значи би трябвало новата жертва да е в някакви роднински връзки с рода Ендо!

Сано се обърна към полицаите:

— Изпратете трупа в моргата на Едо — вероятно Д-р Ито щеше да открие уликите, които той самият бе пропуснал. — А сега искам да разпитам пазачите при портите на квартала.

Пристигнаха до входа на Йошивара и Сано се обърна към двамата стражници:

— Видяхте ли кога излезе самураят, който е убит снощи?

— Че как ще го пропуснем? — отвърна единият. — Беше толкова ядосан, че ни наруга и ритна портите. Възмущаваше се от престоя си във „Върховна наслада“.

Сано знаеше, че това е един от често посещаваните публични домове.

— Някой излезе ли след него? — попита той с плахата надежда, че някой може да е видял убиеца.

— Не, той беше последният, преди да затворим.

Въпросът, дали пазачите бяха забелязали висок куц самурай със сипаничаво лице, получи нов отрицателен отговор. Сано съзнаваше колко безполезно е да се мъчи да установи самоличността на убиеца или на убития в гъмжащия от посетители квартал, където много мъже, включително свещеници, даймио и високопоставени чиновници от бакуфу, пристигаха предрешени. Някои постъпваха така в съответствие с рядко прилагания закон, който забраняваше на самураите да посещават квартала на удоволствията. Други просто искаха да скрият самоличността си. Една предпазлива фигура в наметало не би привлякла особено внимание.

Сано благодари на стражите и тръгна по Наканочо, главната улица в Йошивара. Убийството бе е хвърлило своята сянка върху квартала. Посетителите се сбираха в развълнувани групи по улицата без обичайния шум и радостно оживление. Слугите унило си вършеха работата. Самураите вървяха нащрек, стиснали дръжките на своите мечове. Хората избягваха да се гледат в очите и неловко извръщаха погледи от Сано. Във въздуха трептеше осезаема аура на страх и взаимно подозрение. Сано знаеше, че трябва да приключи разследването час по-скоро, преди страхът и насилието да обземат населението и да прераснат в масова паника.

„Върховна наслада“ се намираше на една от страничните улици близо до Наканочо. Дървените решетки на прозорците, стените и колоните изглеждаха прясно излъскани и лакирани. Парапетът на балкона бе боядисан в аленочервено, а над входа висеше завеса в същия цвят, украсена с герб в бяло. Сано и придружителите му спряха пред къщата и тутакси отвътре се появи мъж в ярки копринени одежди.

— Добре дошли, сосакан сама — рече той с поклон. Беше на неопределена възраст, с възпълно крушовидно тяло и четвъртита глава. Сплъстените му коси бяха примесени с посивели кичури, но лицето му младееше. — Аз съм Уесуги, собственик на „Върховна наслада“ — извитата му като лък уста изглеждаше замръзнала в постоянна усмивка, но блестящите му черни очи бяха като топчета от сметало: твърди, студени и пресметливи. — Искам да ви уверя, че „Върховна наслада“ няма нищо общо с това убийство.

За Сано подобно прибързано опровержение говореше точно обратното. Криеше ли нещо Уесуги? Или просто се тревожеше за бизнеса си и искаше да защити доброто име на заведението?

— Нямам основание да смятам, че „Върховна наслада“ е в някакво нарушение — каза Сано меко. — Само искам да разбера кой е убитият и с кого е прекарал времето до смъртта си. Можете ли да ми кажете?

Уесуги отстъпи встрани с дълбок поклон и повдигна завесата за Сано. Пейката на пазача от дясната страна на антрето бе празна. Собственикът отвори една врата в решетестата преграда отляво и въведе Сано в главното помещение, където две слугини почистваха постланите на пода рогозки. Тази зала, толкова мамеща и уютна нощем, на дневна светлина изглеждаше запусната и неприветлива. Усмивката на Уесуги стана по-напрегната — дали само защото не му бе приятно един потенциален клиент да види дома в тази неблагоприятна светлина? През един страничен коридор се озоваха в малък кабинет — Уесуги коленичи зад ниското писалище, а Сано се настани срещу него. Светкавично се появи слуга с чай и курабийки. Докато пиеха, Сано изучаваше помещението и собственика. Кабинетът бе досущ като на всеки друг преуспяващ продавач. Слънцето проникваше през хартиените прозорци, срещу които бяха разположени дървени шкафове и огнеупорни сандъци, в които обикновено се съхраняваха архиви и пари. Уесуги изглеждаше още по-притеснен — седеше необичайно неподвижен и избягваше погледа на Сано. Дали се срамуваше от мръсната страна на бизнеса си, или се опасяваше, че може да бъде уличен в престъпление?

— Кой беше мъртвият? — попита Сано.

Уесуги отправи поглед към регистъра на писалището си, но Сано бе убеден, че вече го бе преглеждал неколкократно.

— Името му е Тозава Джигори. Току-що е пристигнал от провинция Оми. На пазача при вратата е казал, че е ронин. Платил за компанията на Лястовицата, една от моите куртизанки — собственикът говореше спокойно, но лицето му лъщеше от пот.

Сано си припомни огледа на трупа и се сети защо.

— Кога пристигна Тозава? — попита безстрастно.

Уесуги се поколеба:

— Онзи ден.

— В такъв случай е имал право да остане в Йошивара до тази сутрин. Защо си е тръгнал снощи? — Сано изгледа изпитателно собственика и забеляза, че усмивката му се стопи и лицето му почервеня. — Да! Значи сте претърсили вещите му и сте установили, че няма достатъчно пари да си плати сметката. И сте го изхвърлили. След като сте му прибрали мечовете, разбира се! Знаели сте, че наоколо броди убиец, и сте пратили един невъоръжен човек на смърт!

Уесуги сбра ръце в опит да се защити.

— Ами нали ще се разоря, ако оставям клиентите да си отиват, без да ми плащат. И откъде можех да знам, че ще умре?

Сано бе обзет от негодувание. Презираше Уесуги, че цени парите повече от човешкия живот, но вината бе изцяло негова заради безсилието му да залови убиеца. Разбира се, ако отиде в провинция Оми и прегледа семейните регистри, може би ще открие връзка между двете жертви или между убития ронин и генерал Ендо. Но точно сега не можеше да си позволи такова дълго пътуване!

— Дайте ми мечовете на Тозава — нареди той на Уесуги.

— Но, сосакан сама…