Погледна отново надолу, където го беше гушнал. В крайна сметка бе успял да натисне нещо. Беше успял да натисне бутона, който прекъсва връзката. Той трескаво се опита отново да сграбчи слушалката, но тя постоянно се изплъзваше от пръстите му и най-накрая легна неподвижна на седалката. Не можеше дори да я докосне. Не можеше да натисне бутоните. Побеснял, той я метна към предното стъкло. Тя се удари в него, юрна се в галоп обратно, през него, отскочи от седалката и притихна в улея на трансмисията, глуха за всичките му по-нататъшни усилия да я докопа.

Той поседя там още няколко минути. Главата му бавно клюмна. Ужасът започна да се превръща в безпросветно отчаяние.

Минаха една-две коли, но не биха могли да забележат нищо странно — просто кола, спряла край пътя. Препускайки бързо в нощта, фаровете им сигурно не бяха осветили трупа, проснат в тревата до колата. А и със сигурност не бяха забелязали призрак, седнал вътре и оплакващ сам себе си.

Не знаеше колко време е седял там. Почти не усещаше как тече времето — усещаше само, че май не тече особено бързо. Малко външни признаци отбелязваха как тече. Не му беше студено. Всъщност почти не можеше да си спомни какво точно значи студ и какво е усещането за него — знаеше само, че е нещо, което би очаквал да усеща в момента.

Най-накрая се размърда сред цялата тази жалка бъркотия. Трябваше да направи нещо, въпреки че не знаеше какво. Може би трябваше да опита да си стигне до вкъщи, макар че не знаеше какво ще прави, когато стигне там. Просто му трябваше нещо, което да се опита да направи. Трябваше да изкара някак тази нощ.

Стегна се и се измъкна от колата — кракът му до коляното мина през вратата без никакъв проблем. Отново отиде да погледне трупа си, но него го нямаше там. Като че ли шокът от тази нощ досега му беше малко. Той се спря и се втренчи във влажната вдлъбнатина сред тревата.

Трупа му го нямаше никакъв.

Ричард се изнесе по най-бързия начин, който учтивостта позволяваше.

Каза „много благодаря“ и „каква прекрасна вечер“ и че когато и да дойде Рег в Лондон, трябва непременно да се обади на него, на Ричард, и би ли могъл да му помогне с нещо за коня. „Не? Е, добре тогава, щом сте толкова сигурен, и пак ви благодаря, много, много ви благодаря.“

След като вратата най-после се затвори, той постоя там още малко, потънал в размисъл.

За краткото време, докато светлината от стаята на Рег обливаше площадката на главното стълбище, беше забелязал, че по пода няма никакви следи. Странно беше, че конят бе изподраскал пода само в апартамента на Рег.

Е, всичко това изглеждаше много, много странно и точка, но към нарастващата купчина трябваше да се прибави и още един факт. Предполагаше се, че тази вечер ще му отпусне края и няма да се занимава с работа.

Той импулсивно почука на вратата срещу дома на Рег. Докато отворят, мина толкова много време, че когато я чу да изскърцва, вече се беше отказал и тъкмо се бе извърнал да си ходи.

И леко се стресна, когато забеляза, че отсреща, втренчил в него остър поглед като някое дребно любопитно пиле, е застанал преподавателят, дето вместо нос имаше кил на бързоходна яхта.

— Ъ-ъ… извинявайте — изтърси Ричард, — ама да сте видели или чули някакъв кон да изкачва стълбите тази вечер?

Мъжът престана да кърши пръсти маниакално. Той леко килна глава на една страна, а после явно му се наложи да предприеме дълго пътуване вътре в себе си, за да намери глас, който, след като най-накрая го намери, се оказа тъничък-тъничък и мъничък.

И ето какво каза:

— Това е първото нещо, което някой ми е казал от седемнадесет години, три месеца, два дена, пет часа, деветнадесет минути и двадесет секунди насам. Броил съм ги.

И отново спокойно затвори вратата.

Ричард буквално хукна като луд през двора.

Щом стигна до предния двор, той се стегна и забави крачка до нормален ход.

Нощният хлад дереше дробовете му, а и от тичане нямаше никакъв смисъл. Не беше успял да поговори със Сюзън, защото телефонът на Рег не работеше. Това беше другото нещо, по повод на което той се бе държал странно срамежливо. То поне подлежеше на рационално обяснение. Сигурно не си беше платил телефонната сметка.

Ричард тъкмо щеше да излезе на улицата, когато вместо това реши да се отбие набързо до портиерната, сбутана под голямата арка на входа на колежа. Беше малка барачка, натъпкана с ключове, бележки за този и за онзи и една-единствена електрическа печка. Нейде в дъното си дърдореше радио.

— Извинете — обърна се той към едрия мъж с черен костюм, изправен зад тезгяха с кръстосани ръце. — Аз…

— Да, господин Макдъф, с какво мога да ви бъда полезен?

В сегашното му състояние на Ричард му се наложи да се напъне доста, докато си спомни собственото си име, и за миг се стресна. Както и да е, възможностите на портиерите на колежи да извършват подобни подвизи на паметта и тенденцията да се перчат с тях при най-малката провокация са легендарни.

— Има ли… — заекна Ричард — … кон някъде в колежа? Такъв, за който вие да знаете? Искам да кажа, че ако има кон в колежа, то вие ще разберете за него, нали?

Портиерът дори не мигна.

— Не, сър, и да, сър. Има ли нещо друго, с което бих могъл да ви помогна, господин Макдъф, сър?

— Ъ-ъ… не — отвърна Ричард и потупа с пръст два-три пъти по тезгяха. — Не, благодаря. Много ви благодаря за помощта. Много се радвам, че се Видяхме, ъ-ъ… Боб — опита се да уцели той: — Е, лека нощ.

И си тръгна.

Портиерът остана абсолютно неподвижен, със скръстени ръце, но леко, съвсем лекичко поклати глава.

— Ето ти кафе. Бил. — От вътрешното светилище се появи още един портиер — нисичък и жилав. Носеше димяща чаша. — Май тази вечер застудя, а?

— Май че да, Фред. Благодаря — отвърна Бил и пое чашата. Сръбна една глътка.

— Можеш да разправяш за хората каквото си щеш, но те са си все така шантави. Ей тоя, дето преди малко беше тука, ме попита има ли кон в колежа.

— Той ли? — Фред сръбна кафе; парата замъгли очите му. — Преди малко пък при мене се отби един. Някакъв странен чуждестранен проповедник. Отначало и думица не му отбирах. Но на него май му харесваше просто да си седи до печката и да слуша новините по радиото.

— Ех, тези чужденци…

— Най-накрая му рекох да се изстреля оттук. Седи и ей тъй си кибичи пред печката ми! И той ми вика — ама наистина ли това трябва да направи? Да се изстреля? И аз му викам с най-добрия си глас а ла Богарт: „По-добре го повярвай, приятел.“

— Така ли? На мене ми прозвуча по-скоро като Джими Кагни.

— Не, не, това е Богартовият ми глас. Ето ти Джими-Кагниевия ми глас: „По-добре го повярвай, приятел.“

Бил се намръщи.

— Това ли ти е гласът а ла Джими Кагни? Винаги съм си мислел, че това ти е гласът а ла Кенет Маккелър.

— Не слушаш както трябва, Бил, нямаш ти ухо за тези работи. Ето ти го Кенет Маккелър: „О, ти тръгвай по горния път, аз пък ще тръгна по долния…“

— О, разбрах. Мислех си за шотландския акцент на Кенет Маккелър. Та какво ти рече онзи тип, проповедникът, а, Фред?

— О, той просто ме погледна право в очите, Бил, и ми рече с такъв един странен…

— Пропусни акцента, Фред, просто ми кажи какво е казал, ако си струва да се чуе.