зейна широко.

След това още дълго, дълго време сякаш не се случи нищо.

А после, най-накрая, вратата отново бавно се затвори.

Стъпките прекосиха площадката и отново спряха. Ричард отстъпи няколко ситни крачки назад от вратата, втренчен неподвижно в нея. Стъпките отново затропаха по стъпалата, този път надолу — бавно, предпазливо и тихо, — докато най-накрая стигнаха до долния етаж. После, след още няколко секунди, дръжката започна да се завърта. Вратата се отвори и в стаята спокойно влезе Рег.

— Всичко е наред, просто в банята се разхожда един кон — съобщи спокойно той.

Ричард му скочи и го събори на земята.

— Не! — задъха се Рег. — Не, слизай от мене, пусни ме, съвсем съм си наред, да му се не види. Чисто и просто кон, кон като кон!

Той оттласна Ричард без много усилия и седна, пъхтейки, сумтейки и приглаждайки ограниченото си количество коса. Ричард се надвеси над него предпазливо; хвана го срам и срамът все повече се усилваше. Отстъпи назад и остави Рег да се изправи и да седне на един стол.

— Просто кон — изпухтя Рег, — но ти благодаря, задето ме послуша. — Той изтупа дрехите си.

— Кон — повтори Ричард.

— Да, кон — кимна Рег.

Ричард излезе от стаята, погледна нагоре по стълбите и се върна.

— Кон — повтори пак той.

— Кон, кон — потвърди професорът. — Чакай! — махна той с ръка към Ричард, който понечи отново да излезе. — Остави го на мира. Само още малко.

Ричард се оцъкли невярващо насреща му.

— Казвате, че в банята ви има кон, а всичко, което правите, е да ми стоите тук и да ми редите песни на „Бийтълс“8?

Професорът го изгледа неразбиращо.

— Виж сега — рече той. — Извинявай, ако… ако съм те разтревожил, но то не беше нищо особено. Стават такива работи, драги ми друже, недей да се косиш. Бога ми, къде-къде по-шантави неща съм виждал. Какви ли не. И много по-шантави. Бога ми, та това е просто един кон. По-късно ще отида да го пусна. Моля те, недей да му береш грижа. Нека съживим духа си с малко портвайн.

— Но… той как се е озовал там?

— Ами прозорецът на банята е отворен. Предполагам, че е влязъл през него.

Ричард го погледна — не за първи път и със сигурност не за последен — с очи, присвити подозрително.

— Нарочно го правите, нали?

— Какво да правя, драги ми друже?

— Изобщо не вярвам, че в банята ви има кон — изведнъж се тросна Ричард. — Не знам какво има там, не знам вие какво правите, не знам какво означава всичко това, но изобщо не вярвам, че в банята ви имало кон! — и като махна с ръка на Рег да задържи за себе си всякакви по-нататъшни протести, той тръгна нагоре по стълбите.

Банята не беше голяма.

Стените бяха покрити със стара дъбова ламперия и ленени тапети, които, като се имат предвид възрастта и характерът на сградата, сигурно бяха безценни, но иначе цялото обзавеждане беше очукано като в общежитие.

Подът беше застлан със стар, протрит линолеум на черно-бели квадратчета; ваната беше малка и проста, много чиста, но по емайла й тъмнееха отдавнашни петна и драскотини; имаше също и проста малка мивка, върху която, до кранчетата, в една дуралексова чашка стърчаха четка и паста за зъби. Над мивката, във вероятно безценната ламперия, беше завинтено шкафче с огледална вратичка. Изглеждаше пребоядисвано много пъти, а ръбовете на огледалото бяха покрити с петна. Тоалетната беше със старомодно желязно казанче с верига. В ъгъла беше изправен стар шкаф, боядисан в кремаво, а до него имаше малък дървен стол, върху който бяха грижливо сгънати няколко доста опърпани кърпи. Освен това в банята имаше и голям кон, който заемаше по-значителната част от нея.

Ричард се облещи насреща му и той също се облещи срещу Ричард, като че го преценяваше. Ричард леко мръдна встрани. Конят не пошавна. След малко животното отмести поглед към шкафа. Изглеждаше ако не доволно, то поне напълно примирено с факта, че се намира тук, докато не го преместят някъде другаде. Освен това изглеждаше… Какво всъщност беше това?

Всичко беше окъпано от лунната светлина, която се лееше през прозореца. Прозорецът беше отворен, ала малък, освен това се намираше на втория етаж, така че предположението конят да е минал оттам, беше пълна фантазия.

В коня имаше нещо странно, но Ричард не можеше да каже какво. Е, наистина имаше едно странно нещо, което съвсем ясно се виждаше, и то беше, че стърчеше насред баня в колеж. Може би това беше всичко.

Ричард доста неуверено протегна ръка и потупа животното по шията. На пипане беше съвсем нормален кон — твърд, лъскав, явно в добро състояние. На лунната светлина косъмът му се видя доста заплетен, но всичко изглежда малко странно на лунна светлина. Щом Ричард докосна гривата му, конят я разтърси леко, но явно не беше кой знае колко против.

След, като постигна успех с потупването, Ричард го погали няколко пъти и леко го почеса по брадичката. После забеляза, че в банята има и друга врата — в далечния й ъгъл. Той предпазливо се промъкна покрай коня и се приближи до нея. Натисна я и внимателно я бутна. Тя се открехна.

Водеше към спалнята на професора — малка стая, претъпкана с книги, обувки и едно-единствено тясно легло. В тази стая също имаше и друга врата, която отново излизаше на площадката.

Ричард забеляза, че по пода на площадките има пресни протрити петна и драскотини, също както и по стълбите, и тези белези се връзваха с идеята, че някой някак си е изтикал коня нагоре по стълбите. Ако се беше наложило самият той да го направи, никак не би му харесало, а още по-малко би му харесало, ако конят постъпеше така с него, но и това си беше също толкова възможно, колкото и другото.

Но защо? Хвърли последен поглед към коня; онзи също му хвърли последен поглед; после Ричард се върна долу.

— Съгласен съм — обърна се той към Рег. — Имате кон в банята, а аз в крайна сметка ще пийна един портвайн.

Наля си, после наля и на Рег, който мълчаливо се взираше в огъня и явно имаше нужда от презареждане.

— Тъкмо се сетих защо съм сложил три чаши — избърбори професорът. — Преди малко се чудех, ама сега си спомних. Ти попита дали можеш да доведеш и още някого, но явно не си. Без съмнение канапето е виновно. Няма значение, стават такива работи. Хей, хей, стига толкова, ще го разлееш.

Всички свързани с коне въпроси рязко изхвърчаха от ума на Ричард.

— Така ли?! — обади се той.

— О, да. Тъкмо си спомних. Обади ми се, за да ме попиташ ще бъде ли удобно, доколкото си спомням. Казах, че ще бъда очарован, и имах твърдото намерение да бъда. Ако бях на твое място, щях да зарежа проклетото канапе. Недей да жертваш щастието си заради някаква си мебел. Или пък може да е решила, че вечер, прекарана с един дърт даскал, би била толкова тъпа, та да се изприщиш, и вместо това е избрала далеч по-вълнуващата възможност да си измие косата. Бога ми, знам какво бих направил аз на нейно място. Единствено липсата на коса ме кара напоследък да водя толкова трескав социален живот.

Сега беше ред на Ричард да пребледнее и да се изцъкли.

Да, беше предположил, че на Сюзън нямаше да и се идва.

Да, беше й казал, че ще е ужасно тъпо. Но тя бе настояла, че искала да дойде, защото това би бил единственият начин да види лицето му неокъпано от светлината на компютърния монитор. Той се беше съгласил и в крайна сметка се бяха разбрали да я доведе.

Само дето това напълно му беше излязло от ума. Не беше минал да я вземе.

— Мога ли да използвам телефона, моля? — попита той.