Автобусът се задаваше от далечината с бясна скорост и цепеше пустошта като болид, спускащ светлинна диря по нощното небе.

Шофьорът наби спирачките на стотина метра от спирката, и паркира точно пред Емил и Ана.

— Този за нас ли е? — попита момчето.

Кола номер 999: черна, облепена с пъстри реклами на „Адски съобщителни системи АД“, „Минтел“; и на други фирми, но само тези запомних.

— Става. — отвърна, тихо, Ана, и двамата се качиха покрай разтворилите се пневматични врати във форма на хармоника.

Автобусът беше празен. Момчето и момичето седнаха на първата двойна седалка до вратата; близо до „космическите“ пневматични съскащи механизми, които отваряха и затваряха вратите.

— Закъде ще пътувате? — запита леко къдравият шофьор, докато набираше скорост.

— Към центъра. — съобщи за Емил и шофьора Ана.

Емил се бе загледал към информационно светодиодно табло.

Безкондукторно таксуване.

Цена 0.099999999999999 лв

Билети при шофьора.

— Ще ида за билети. — каза той, след като гребна с длан във вътрешния си джоб, измъкна две стотинки и се запъти към шофьора.

— Браво, браво. — засмя се шофьорът. — Примерни деца. Но няма нужда да ме карате да карам със сто и двайсет км/ч, като държа волана с една ръка. — усмихна се той. — По празниците всичко е безплатно, защото всичко е празно. Тия празници още никого не бях возил, и не бях сменил съобщението. — шофьорът бодна едно метално копче, което влизаше в зелена прозрачна пластмасова кутия, през която прозират контактите. Надписите на светлинното табло се промениха.

Честити празници!

Цена 0.000000000000000 лв

Билети: след празниците.

Емил така и така бе стигнал до кабината и — като любознателно момче, попаднало в самоходна машина — с удоволствие разгледа таблото, стъклото, кормилото, седалката, ръчката за смяна на скорости, педалите, ръчната спирачка.

— Харесва ли ти? — попита, усмихвайки се под мустак, шофьорът.

— Да. — призна момчето.

Над лявата половина на предното стъкло бе поставена табела: „Моля, не говори с пътниците, ако обичаш.“

— Колко вдига? — полюбопитства Емил, докато наблюдаваше показанието на цифровия скоростомер, което се бе застопорило на 120 км/ч.

— Целият може да го напълниш с души и пак върви.

— Имам предвид… — измънка момчето.

— Шегувам се. На писта вдига 160 км/ч, а по обикновени пътищата толкова, колкото виждаш.

— Как така? На писта за спускане ли?

— Не?

— Той е отскоро в ада. — подсказа на шофьора Ана.

— На тоя свят има по-особени ограничения, отколкото на оня. Не можеш да си караш с колкото си искаш, защото Заповедите не позволяват.

— Да бе, не виждам никой от „силите на реда“. Те са невидими, нали?!

— Правилно предполагаш. Невидими са и не могат пряко да се почувстват. Ние, душите, усещаме единствено следствията и страничните ефекти на действията им.

— Да бе?! Дай да сложим на автобуса реактивен двигател от самолет, та да видим дали няма да вдигне поне 400–500 км/ч?

— Не става. Ще му сложим, но щом е закачен на рейс, двигателят никога няма да може да достигне скорост над ограничението за рейса; на обикновен път ще набира до 120 км/ч, а на писта: до 160. Нито километър в час повече.

— Това е абсурдно?!

— Просто си свикнал на друга система… И аз бях така в началото; но, с времето, се приспособих и към тази.

— В „Ада“ съществуват не само градивни частици от рода на протони, неутрони, електрони, позитрони и т.н., но и предмети. — включи се Ана.

Емил се обърна към нея; гледаше я с изумени очи.

— Шантави измишльотини?!

— Не са… — тъжно възрази Ана. — „Ада“ е правен по-късно от оня свят, поради което използва усъвършенствани похвати за строеж на светове. Създателят на оня свят например е разхищавал паметта на поразия, като е описвал всички предмети с кварки, електрони; протони, неутрони и т.н.; на оня свят няма как иначе, защото, в действителност, на оня свят предмети като предметите на тоя не съществуват. Там предмети са само кварките, електроните, позитроните, мезоните, мюоните и т.н. Останалото са съвкупности от такива предмети. А в „Ада“ е различно. Освен това много от недоглежданията на оня свят са доогледани, изгладени и подобрени и, като цяло, типовете данни — частиците — са изградени върху други разбирания, с цел да се олекотят изискванията към изчислителната мощ на управляващото всички тези неща устройство.

— Чудна работа… — въздъхна Емил, докато четеше триъгълното флагче, люшкащо се на средата на предното стъкло.

„Антон: шофьор-изпитател“

Ана продължи да обяснява.

— На тоя свят съществуват много повече видове и много по-сложни елементарни градивни частици, отколкото на оня. Има градивни частици „автобус“, „спирка“, „врата“…

— А има ли вълни? — досети се да пита Емил, докато се връщаше на седалката до нея, защото електромагнитните вълни и гравитацията бяха странни неща за учените души от родния му свят.

— Има радио, но не е съвсем като на оня свят. — обади се отново Антон, защото Ана се бе умълчала.

А Емил се замисли — „Има ли значение как е устроен светът, ако си щастлив? Да, разбира се — ако си щастлив, защото си се стремил да узнаеш как е устроен той и си научил как да го променяш по начин, който ти носи радост…“

— А има ли любов? — рязко извърна темата той.

Шофьорът въздъхна.

— Вие двамата? Да не би да преча? Ако искате ще си спусна завесата? — предложи той.

Ана премигна с по-висока скорост, отколкото преди малко, и промълви.

— Любовта не е градивна частица нито на тоя свят, нито на оня. Тя не съществува в действителността. Ние си я измисляме, като свързваме съвкупност от предпоставки, условия и действия с това име…

— Искам да ти призная нещо по този въпрос. Аз пък мисля, че любовта съществува, защото смятам, че е седнала до мен! — самоуверено издекламира Емил.

Ана понечи да каже нещо, но друго нещо объркваше мислите й и тя не посмя да опита. Емил продължи.

— Търсих те цял живот, Ана. По-точно през цялото време, през което съществувам на тоя, или пък на оня свят. Щастлив съм, че съм в ада, защото срещнах теб в него, а на оня свят теб те нямаше, въпреки че не спирах да те търся. Тоя свят не е никакъв „ад“ — тържество на наказанието и страданието; защото си с мен. В този безкрайно скучен „ад“ не е скучно, дори когато всичко наоколо е безкрайна еднообразна сива пустиня, защото ти си безкрайно разнообразна личност. Дори не съм мечтал за такава съдба… Умът ми не си е позволявал и да сънува такава възможност: да ида в „ада“, а там да открия любовта на… живота си… Поне от страната на моите чувства?…

Ана бе прикрила очите си с длан.

— Преди си представях „нулевия цвят“ на черното, което видях, когато излязохме от онази болница. Но