свестен сметач от последна реколта да ни дадат, че малко да му се порадваме! Толкова работа им вършим, на тия пусти неблагодарни експлоататори мръсни гадни!

Поне един! Празниците наближават! Не сме ли и ние хора? Не заслужаваме ли?! Дявол да ги вземе, не заслужаваме ли да покупонясваме поне веднъж в годината? Поне веднъж, ако ще с едно-едничко готино, красиво, прекрасно, прелестно пленително, завладяващо изумително маце с напращяла памет и надута работна честота?

Не изкупих ли греховете си след толкова страдания!? От толкова години съм тук и така и не можах да разбера какви адски грешки съм бил сторил, дявол да ги вземе, че Ти ме запрати тук и ме забрави? Е, признавам, че съм грешал… Но само що се отнася до елементарни синтактични грешки! Или… добре де, понякога и алгоритмични съм допускал… Но всеки прави такива, от време на време! Не съм само аз виновен!

Свършвах ли си работата навреме? Правих ли задни вратички, от които да си пълня джоба? Пускал ли съм зарази? Вършил ли съм престъпления? А? А!? Не съм сторил нищо лошо, а се пържа в тоя Ад вече толкова години!

Защо?! Защо?! Отговори ми де! Отговори ми, Свещени Сметачо?! Призовавам те, отговори ми!“

Пешо нагъваше млечно-какаово-захарна смес „Кума Лиса“ и броеше колко от клавишите на ключището са омазани с шоколад, колко са нацапани с нещо черничко, колко имат сиви петна; по кои има изсъхнали остатъци от доматен сок; колко са с второродни означения, написани на книжки, залепени с прозрачна лепенка върху протърканите престарели първородни.

На масата, до показвача на сметача ИЗАТ-1999, пък се бе разположила дебела стъклена зацапана водна чаша, запълнена, до ръба, с червеникаво-кафява мехурчеста охладена течност. На нейна основа Пешо — малко по-младолик от Гошо, и малко по-рошав — се зае да пише, в главата си, изследване върху броя на мехурчетата, които се пукат на повърхността на чашата за единица време.

И на него не му беше по вкуса, че за деветнайсти път онези от Горе им подрязват крилцата, но приемаше предвидимото неприятно стечение на обстоятелства по-леко от колегата си. Какво пък? Имат ли изчислителни машини? Имат. Могат ли да се забавляват като ги човъркат и използват възможностите им до дупка? Могат. Не отричаше — друго си е по-новата, по-бърза, по-умна, по-по-по-по-по-по-машина… Но, мама му стара, бива ли да се кахъриш като знаеш, че няма оправия?

Покрай чашата с газираната напитка се бе изтегнала разтворена книга, която — съдейки от изложеното на показ от вътрешността й — се отнасяше до паралелни алгоритмични задачи с възможности за прескачане на взаимозависими циклови преобразования (или нещо подобно).

Ето — и хубави книги си имат. Какъв ти ад е това?!

Гошо въвеждаше, кой го знае какво предписание, като от време на време процеждаше през зъбите си по някоя злобна закана.

Особена чувствителност; странно възприятие; свръхчувствителност, предчувствителност, шесто чувство — много начини Ана да нарече случките, когато усеща странни неща преди да са станали.

— Случвало ли ти се е… Как да го обясня… — поде Емил. — Ами… Да имаш чувството, че…

Пиу-пиу, пи-пи, пиу-пиу-пиу — изчурулика АТ-ът, а служебната лампичка засвети постоянно.

„Уважаеми пътници. Достигнахме избраното местоназначение. Нека пътникът с временни пиколски права да внесе в касичката… — тя отново поникна от стената — …каквото не е внесъл от бакшиша, с изключение, или без изключение, на една стотна от него, служеща за лично негово възнаграждение.“

— Нали внесохме всичко? — възмути се прекъсналият мисълта си Емил.

"Ако пътникът с временни пиколски права е внесъл всичко накуп, тогава пътниците могат да напуснат АТ-ът.

— Откъде да излезем?! От тавана ли? Поне да имаше капак! — гневно запита той висящото над главите им черно небе с шарени черги и фойерверки, връткащи се по него.

17. Предните заповеди бяха с рекламна цел. На пътниците с временни пиколски права не се съобщава как се отварят вратите отвътре навън. Целта е да бъдат заловени от редовните пикола. Според правилата на Ада, които са по-висши от правилата на АТ-а, всеки който не спазва наложения ред, си плаща. Приятно прекарване.

— По дяволите! — изджафка младежът и изпусна внезапно образувалата се пара с удар на добре засилена подметка по стената.

Ана се изправи и запъти прелестното си тяло към скромния пулт за управление.

— Спокойно. — рече девойката — Знаеш, че ние момичетата много ги усещаме нещата. Сигурна съм, че ще се измъкнем. — и се втренчи в копчетата. — Използвал ли си възможности на устройство, които липсват в упътването му? Познавам творците на машини; те винаги нарочно оставят нещо допълнително, за да могат сродните им души да го открият и да се зарадват.

— Да… — с все още тлеещ гняв от чувство на безсилие проплака Емил. —

Използвам тонколони за подпори, дискети за подложки, лъчеви плочи за дифракционни решетки; в касети за звук записвам данни; една алуминиева маса ми служи за антена; точилки вършат работа на кибернетични ръце, с които натискам копчета от разстояние; орехите съм преустроил в дистанционно управление за лампа — мяташ ореха по ключа; разбира се, преди това трябва да въведеш в ума си предписанията за точно хвърляне на орехи, като потренираш жонгльорство…

Ана си припомни въведенето в забавната програма…

Петгодишното симпатично момиченце бе седнало пред дундеста настолна малка изчислителна машина с едноцветно, премигващо в зелено-черно, платно на малък показвач, с диагонал на лъчевата тръба около 25 см. То държеше в ръчичката си огромен квадратен черен пластмасов гъвкав лист с кръгъл отвор в средата, който поднесе в една от двете тънки усти с дебели устни, поставени, една върху друга, покрай тумбестото тяло на машината. Устата преглътна листовете и започна да „смила“ храната, като издаваше бръмчащ звук и се тресеше; когато „устите“ се успокоиха, на екрана, свързан към тялото, което притежаваше устите, се изрисуваха няколко малки смешни човечета; после покрай тях изникнаха няколко реда надписи; и, най- накрая, свежо писукане разгласи на целия свят, че сметачето е готово да слуша и изпълнява волята на своята млада господарка.

Избор на (Н)иво

(Л)остове

(К)лавиатура

От сутринта любознателната палавница умуваше, — „Какво ли ще стане, ако натисна и трите копчета едновременно?“ — но дълго не се решаваше да направи най-подходящото: да си каже „Каквото ще да става!“ и да опита.

Щрак — Ада натисна трите копчета толкова едновременно, колкото можеше. Машината пред нея обаче не бе много усъвършенствана и усещаше само по едно наведнъж, та затова си избра едно от трите задействани копчета и започна нова игра с клавиатурно управление. Момиченцето се разочарова, изключи играта и пак опита; и пак, и пак, и пак. Понякога се пускаше нова игра с управление чрез клавиатурата; понякога с лостчето; понякога се включваше избиране на друго ниво.

Защо когато тя прави нещо ново, се случва пак старото? „Защото твоето сметаче е старо. Трябва да ти купим ново.“ — отговори майка й и седна с нея пред своята машина. Момиченцето разцъфтя от радост, като видя цветна игра, в която човечетата се въртят, сякаш са обемни; играта била правена от майка й и нейни приятели преди години. Пак си имаше платно, на което бяха нарисувани човечета, но надписите — възможностите за избор — се спускаха плавно, а не се появяваха изведнъж.

• (Н)ова игра