предметите от шестоъгълния светещ коридор — и я поднесе към голото мъжле.

— Няма да сложа на гърба си тоя парцал! — изскимтя то.

— Облечи ги, ако искаш да не те зарежа. — изръмжа той.

Мъжлето се нацупи и скръсти ръце.

— Не се сърди. Там, където отиваме, имаш нужда от дрехи. — продължи, по-благо, мъжагата.

Мъжлето погледна хубавите нови здрави привлекателни кожени панталони и яке на здравеняка, и му мина през ум да го попита: „Защо не ми дадеш твоите, пък ти да облечеш това палто от вторичните суровини?“. Размерът обаче имаше значение, защото дрехите на широкоплещестия щяха да му стоят бая широчко.

— Направи го заради мен. Спасих те от онзи по колана. — не се бе отказал да убеждава мъжагата.

— Добре де! — предаде се безпомощен, в края на краищата, Тичко и отскубна престарялото палто от лапите на здравеняка. — Да не искаш да сложа и очилата? — продължи да хленчи той, докато си навличаше палтото.

— Все ми е едно.

— Ще ги сложа, но по-късно! С какви очи ще изляза пред хората с този парацал?! Благодаря на провидението, че поне е пран и мирише хубаво. — пред очите му се завъртяха зелени поляни, осеяни с изящни разцъфтели цветя, по които прелитат пъстрокрили прекрасни пеперудки с прашец по крилата. — Бившият собственик сигурно е използвал качествен прах за пране и скъп омекотител…

— Вземи раницата. — каза широкоплещестият.

— А защо ти не я вземеш!? Виж аз какъв съм, ти какъв си?!

— Затова. — каза мъжагата и изрита „Бягане с препятствия от амбулантни търговци“; книгата литна, отскочи няколко пъти от наклонените стени на коридора, плъзна се по гладкия огледален под и се спря в далечината.

— И какво?

„Нещо се е случило. Пръстите ми не преминаха през палтото като през въздух. Книгата отскочи, под действие на допира със стъпалото ми.“

— Ти ще носиш раницата засега. — рече мъжагата.

— Добре де, шефе; ти си по-силният, както и да го броим… — широкоплещестият не се обиди. — А ще може ли поне да си вземем и някоя книжка?

Щеше ли допълнителното забавяне да попречи на изпълнението на задачата? Здравенякът изчисли, че с по-голяма вероятност — не. Освен това в книгите винаги може да се намери нещо полезно за бъдещето.

Младежът и девойката се бяха излегнали — рамо до рамо, буза до буза, ръка до ръка — на пода, за да наблюдават, по-удобно, рекламите на таванския асансьорен цветен телевизор с широк екран.

„Открийте ни на адрес: сссс://ссс.асс.ад/ и гласадник: 0123456789 във всеки миг от вечността!“

Зарадван и изпълнен от първата привлекателна, за сметачолюбското му око, забавна програма, Емил разтегна устни.

— Значи има сносни изчислителни машини дори в Ада!?

— И мрежи… — допълни Ана.

— Ще видим кой какво!

Емил и се взря в личицето на възлюблената си прекрасна девойка.

„Само да докопаме сметачи…“ — помисли си тя.

— Аха… — отвърна Ана — също с широка усмивка, но с поглед към яката на якето на приятеля си вместо в зениците на очичките му, и натисна с пръстчетата на лявата си самодивска ръчица педала, с нарисувана дъга, за да смени забавната програма.

15. Когато АТ-ът влезе в работно състояние служебната лампичка се успокоява и свети непрекъснато — поде гласът 15-тата асансьорна заповед — и АТ-ът подканя пътника с временни пиколски права да потвърди или отхвърли желаното местоназначение.

— Да го отменя ли? — поколеба се девойката.

— Ами…

— Или да изберем други лампички?

— Аха, може и други. — съгласи се младежът.

— Да пробваме друга служебна комбинация?

— Като девет несветещи светодиода?

— Да. Или като светещ-несветещ, или несветещ-светещ? — каза девойката.

— Може… — отговори младежът.

— Или… четири светещи и четири несветещи? — предложи девойката.

— Мисля си… Абе да става каквото ще да става! Какво ще кажеш?

Ана не каза нищо, но почувства, че не и пука извънредно много къде ще ги метне пустият му асансьор с четириклавишно-двупедално управление, и погали червеното копче. Лампата за състоянието на асансьора научи и започна да трепти с период, равен на седем-осем десети от секундата.

16. Когато местоназначението бъде потвърдено, АТ-ът мигновено потегля към него. — гласеше 16-тата заповед.

„Уважаеми пътници, току що избрахте мястото девет светнати лампички. Приятен път.“

Поредната суперзабавна мегапрограма блесна на въображаемото прожекционно платно, опънато на най-удобното за гледане място в кабината — тавана.

Оказа се, че в горния ляв ъгъл — ако си си легнал на пода, както бяха направили двете млади човешки същества от различен пол, със сложени на печката на взаимното привличане чувства — някой бе нарисувал раздвижена завеса, която откриваше и скриваше стилизирано очертание на прозорец към света на науката, техниката, познанието и новите високи информационно-комуникационни интерактивни ултрамодерни компютърни суперелектронни кибертехнологии.

Звучеше музика, напомняща за дискохит от края на 70-те или началото на 80-те, и на тъмен фон; хипербавничко, буква по буква, се изписа заглавието: „Как работят асансьорите“, което накрая бе изговорено от глас с изчанчен тембър, все едно че е бил продухан през вокодер със силно опростена принципна схема.

— Еха, образователна програма! — изчурулука като любознателно момченце от детската градина Емил.

Черният фон, с бели букви върху който се беше изписало заглавието, загуби яркостта си и на тавана светнаха костюмирани мъж и жена разказвачи. Мъжът захвана приказката.

— Всеки от нас си задава въпроси за устройството на света. Когато се качвахте на асансьорите през живота си, когато отивахте на работа или се връщахте от там, питахте ли се как те вършат своята работа?

Жената — с половин кило грим по муцунката — се включи и заръкомаха, за да илюстрира сложните отвлечени понятия, които вплиташе в увлекателната си, просветляваща мрака на невежеството, реч.

— Асансьорът, в който пътувате сега, не е като тези, в които сте се возили през живота си. Той е силно усъвършенстван модел и представлява завидно постижение на адската инженерна мисъл, наука, техника и изобретателски дух.

Жената махна по начин, който накара мъжа с изтупано сиво сако, бяла риза и вратовръзка с цветовете на дъгата да продължи.

— Асансьорът, в който се намирате, е най-големият в целия Ад. Най-блестящите асансьоростроители на всички времена — неговите създатели — са го нарекли Асансьор товарен едно, или накратко АТ-1, защото той е първенецът на асансьорите в Ада.

Колежката сграбчи речевата щафета от края на мъжа:

— АТ-1 притежава най-удобните и елегантни средства за управление, има най-висока товароподемност, най-бързо ускорение и най-голяма трайност, продължаваща цяла вечност. АТ-ът е най-посещаваното и най-използвано превозно средство на всички времена. В досегашната си вечна история той е пренесъл