„Приятно пътуване, уважаеми души!“ — завърши, благопожелателно, монолога си АТ-ът и пусна забавната програма, която започваше с представяне на съоражението.

„Товарният асансьор АТ-1 спечели наградата на журито за най-прост двоичен пулт за управление на 999-тите междуадови инженерни игри. Копчетата му са оцветени в цветове със стандартно подразбиращо се значение, с цел улеснение на пътуващите.“

— Спечелил е, защото не е участвала тя. — каза на тавана Емил.

„Наградата на почитателите на техничарски АТ-ове спечели двоичният пулт с един бутон и без светодиодни показвачи, проектиран от същия екип инженери. Чрез такъв пулт е осъществено управлението на десния асансьор на коридора към Ада.“

— Как смяташ, че е изпълнено гласовото четене на правилата? — подхвърли изведнъж Ана.

— Изхождайки от вида на пулта: един-два магнетофона и малко електроника; може би проста изчислителна машина, ако вярваме на записа, че в асансьора има и устройство за разпознаване на образи; и вземем предвид книгата за „Ада“ в коридора.

— Защо не Изкуствен разум? — рече, плахо, девойката.

Тя отлично знаеше как да си направи устройство за четене на фотофиниш с подръчни средства: не му трябваше никакъв разум, защото разпознаването на изображения, в случая, се състоеше в откриване на граница между две цветови области или степени на сивото.

Ана бе наясно и как да си направи „умен“ говорещ касетофон. Съвсем просто: записваш готови думи; след това навързваш към машината релета, електромагнитни палци, резистори, кондензатори, транзистори и каквито електронни елементи са ти под ръка; добавяш едно-две-три, или колкото имаш, копчета, ключове, врътки за включване, изключване и настройка… И получаваш устройство, което може да превърта и пуска лентата тъкмо там, където трябва, и точно в желаната хитроумна последователност… Ако, да дава Свещеният сметач, имаш и допълнителни касетофони, тогава съвсем се улесняваш: някои пригаждаш като помощни устройства за запис и четене на команди за управление на другите.

С други думи говорещата машина не е задължително Мислеща.

— И аз бих се радвал да си поговорим за мислещи машини… — прочете й мислите Емил. — Ти говорила ли си си с Мислеща машина; с някакъв опит за Изкуствен разум?

— И да и не… — колебливо отговори техничарката. — Беше Изкуствен разум, но не беше много разумен…

По тавана вече шаваха шарени картинки от забавната програма, която, на първи канал, много приличаше на калейдоскопичните фойерверки по наклонените стени на шестоъгълния коридор; но имаше и музикално оформление от странни хармонични какафонии.

Единият педал, под пулта, беше пъстър; вторият — черен. Емил натисна черния, за да укроти, за малко, какафониите.

— Ти ли си създателят на този… не много разумен разум, с когото си си говорила?

— Донякъде да.

— Много интересно! — възбудено възкликна Емил.

— Бих казала: и да, и не…

— Защо и не?

Mладежът също си беше приказвал с не много разумни изкуствени умове; той смяташе, че да ги майсториш е много увлекателно, макар и да се получават глупави; защото знаеше, че от глупав, Изкуственият разум не може да стане по-глупав.

— Защото… Изкуственият разум довежда мислите ти до философстване, а философстването съпровожда душата ти до отчаяние…

— Имаш право… Но според мен тежестта в душата си струва заради радостта, която ти дарява мисленето за мисленето. — рече любителят на ИР.

— Да, струва си, но само ако има с кого да споделиш радостта… — гледай ти, Емил също беше изпитал и несподелената радост на душата. — Ако няма с кого да споделиш щастието от откривателството, тъгата от философстването натежава повече…

— Можем да я споделим един с друг?! — рече, с приповдигната интонация, Емил.

Девойката застина и въздъхна, връщайки в съзнанието си времената, в които не е имало с кого да споделя радостта да изобретява, да измисля, да създава, да твори и претворява; щеше да е хубаво… Тя сметна за най-добре да отклони насоката на разговора.

— Само отнякъде да намерим сметач в тоя ад, ще ти покажа какво мога. — каза, след малко, Ана.

— И аз! — с удоволствие прие предизвикателството Емил.

Тичащият гол мъж видя здравеняка, застанал пред правоъгълника и наклонената табела, и тръгна да го заобикаля по дъга с голям радиус.

— Емил Юнаков? — попита неочаквано здравенякът.

На половината от завоя бягащият забеляза, че на безкрайно еднообразната стена има нещо различимо, и че му задават вежлив въпрос, и реши да поспре.

— Тичко. — отговори той.

Беше малко по-нисък от среден ръст; русоляв.

— Не си Емил Юнаков?

— Не? — отвърна Тичко изненадан, че някой си е помислил, че се казва Емил. — Тичко.

— Защо си гол?

Голият огледа готините кожени одежди на едрия мъжага и му се прищя да го попита: „А ти откъде ги намери тия дрехи?“

— Защото онези гадняри искат така! Всички са голи! Не ни дават дори едно листо да си сложим на срамотиите! Впрочем, то и да дават, тук и едно листо няма… Всичко е пуста еднообразна равна безкрайна сивота…

— Кои са онези гадняри? — заинтригува се едрият.

Въпросът прозвуча интересно и на бегача, защото и той не знаеше отговора.

— Не знам кои са, да ги… Не ни казват даже как се казват! Никъде нищо не пише и нищо не ти обясняват! Пълно беззаконие! Натовариха ни: мъже, жени… Голи! В някакво огромно нещо… Нещо като платформа. И летеше! На половин метър, но летеше чудото му с чудо…

Като изслуша каквото каза, голият рече.

— Ти… не си от тях, нали? Не си!? Нали!?

Здравенякът раздвижи врата си, защото се бе схванал, помисли за миг и спокойно отговори.

— Не съм.

— Онези са голи като нас, но носят колани на кръста, по които окачват някакви неща. А ти кой си? Откъде ги взе тия дрехи?

Здравенякът не отговори, а Тичко отиде да оглежда табелата и правоъгълника, очертан в сивата стена. Не забеляза, че от дясната далечина на самотните предмети в безкрайното еднообразие се задава друг гол мъж, яхнал летяща метла; Тичко изви шията си на ъгъла, на който бе килната табелата до правоъгълника.

Надежда всяка мигом угасете!

Душата от сега си прежалете!

Във страшни мъки, живи,

всеки ден ще мрете!

— Господи, това е адът! Загубени сме! Толкова грешен ли съм бил, Боже?! Не! За Бога, не! Ще направя всичко, кълна се, само не ме обричай на това! Моля те! — готвеше се да се разплаче разкаялият се вярващ грешен гол мъж.

Здравенякът бавно отклони погледа си към грешника, за да прочете надписа, довел го до такова дълбоко, изпепеляващо душата терзание; после се взря в деснината, защото забеляза летящия метач, който се приближаваше безшумно с плъзгащото се над земята, като щука в реката, возило. И летящият бе видял широкоплещестия и се готвеше да си поговори с него; наби спирачките, паркира пред кожените му