плакати.

— Теса, съжалявам за пръстена. Аз…

Теса се обърна рязко.

— Хей, добре ли си?

Гласът на Ейнджи и бърборенето на пътниците сякаш се стопиха. Теса не можеше да откъсне погледа си от плаката. Снимка на Британия, Британия такава, каквато си я спомняше. Но текстът привлече вниманието й и докосна сърцето й:

Британия. Земята на Артур… където легендата продължава.

— О, Боже! — Теса ахна.

— Теса? — Гласът на Ейнджи се повиши тревожно.

— Дори не съм се сетила за това! Такава идиотка съм.

— За това няма да споря — каза бавно Ейнджи. — Но все пак какво точно имаш предвид?

— Имам предвид… — В сърцето й запулсира надежда и духът й се извиси. Взе чантата си и се махна от опашката. — Няма да ходя в Гърция.

— Разбира се, че ще ходиш в Гърция. — Ейнджи се забърза след нея. — Винаги си искала да отидеш в Гърция.

— Вече не. — Теса гледаше към таблото с разписанието на самолетите, откри полета, който й беше необходим, отиде до билетното гише и се нареди на опашката. — Не знам колко ще ми струва да сменя този билет, но не ми пука, дори да се наложи да използвам всичките си кредитни карти.

Подаде билета си на Ейнджи и започна да рови в голямата си чанта за портмонето. Пръстите й докоснаха книгата на Мерлин, която вече носеше непрекъснато със себе си. Дали заглавието не блестеше малко по-ярко? Дали не усети някакво гъделичкане, когато я докосна?

— Какви ги приказваш?

Теса извади портмонето си и го размаха триумфално.

— Отивам в Англия.

— В Англия? — Челото на Ейнджи се сбърчи. — Защо?

— Защото… — Тя срещна смутения поглед на приятелката си и се усмихна. — Може би, само може би, той е още там.

— Кой? — Очите на Ейнджи се разшириха. — Онзи, който ти е дал пръстена? Рицарят в блестящи доспехи?

— О, той е рицар, да, но не носи доспехи. Мисля, че му е още рано. Въпреки че не съм много сигурна. Мразя Средновековието, нали знаеш. — Тя се засмя. — Не мога да повярвам, че не съм се сетила по-рано. Това може да е най-глупавото нещо, което някога съм правила, но ако има някакъв шанс, някаква нищожна възможност да го открия, трябва да се възползвам от нея.

— Теса. — Ейнджи подбираше думите си внимателно. — Каза, че не си виждала този човек от години.

Тя се изкикоти.

— От векове.

— Тогава не можеш да знаеш дали все още се интересува от теб.

— Ще се заинтересува.

— Ами ако е женен?

— Не е.

— Обратен?

Теса се засмя и се наведе заговорнически към приятелката си.

— Това е единственото, за което не се тревожа. Знаеш ли, наричали са го „рицаря-девственик“, но това въобще не е вярно.

— Как можеш да си толкова сигурна? — Ейнджи започваше да се дразни.

— Е, като си спомня онази прекрасна, романтична, огряна от звезди нощ…

— Не. — Ейнджи стисна зъби. — Нямам предвид това. Попитах те как може да си сигурна за чувствата му?

Теса гледа дълго приятелката си.

— Трябва да вярваш, Ейнджи. В легендите, във вълшебствата и в любовта.

— Това не ти е присъщо, Теса. — Ейнджи поклати глава. — Напоследък наистина се държиш странно. Какво става?

— Вяра. Всичко се свежда до вярата.

„Винаги ще те обичам, милейди Теса“

Теса се усмихна.

— И доверието.

— Артур бил тук, Артур бил там. Да бе! — Теса гледаше през прозореца на колата. — Артур просто не би могъл да е навсякъде, където се предполага, че е бил.

Теса бе проучила всички туристически карти и справочници, най-вече онези, обръщащи особено внимание на легендите за Артур. Почти едноседмичното й лутане из Южна Англия не я бе довело по-близо до откриването на Галахад, отколкото беше в началото. Е, все пак имаше цялото лято на разположение и нямаше намерение да се отказва, докато не е проверила всеки туристически капан от рода на „Артур е пренощувал тук“.

Разлистваше пътеводителя с едната ръка, а с другата държеше волана. Никакъв проблем. Пътят беше второстепенен и почти не се използваше. Теса вдигна поглед и натисна рязко спирачката.

Малкото стадо овце, преминаващо пътя, май дори не забеляза присъствието й.

— Глупави овце — промърмори тя и паркира колата. Нямаше да е зле да се отпусне. Щеше да й отнеме само няколко минути. Посегна към чантата си. Книгата на Мерлин сякаш я зовеше от пода на колата. Сигурно е паднала. Тя я взе и понечи да я сложи на седалката, но една странна илюстрация привлече вниманието й.

Сърцето й заби лудо. Не я бе виждала преди, а знаеше книгата от кора до кора. Това беше карта. Истинска карта. От онези, които ги има в атласите.

„… с картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал…“

— Е, мистър Вълшебник. — Тя се взира дълго в картата. Беше на прав път. Усмихна се. — Добре дошъл в моето търсене.

Кара още час или два, докато слънцето не слезе ниско на хоризонта. Проклятие. Скоро трябваше да спре. Не й се спираше сега, когато знаеше, че Мерлин е на нейна страна, но едва ли би постигнала нещо през нощта.

Забеляза билборд напред по пътя. Страхотно. Може би там пишеше колко път има до следващия мотел. Забави ход и прочете огромната реклама:

ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ ГРААЛ. ПОЕМЕТЕ ПО КИНГ АВЕНЮ, МИНЕТЕ ПОКРАЙ ДВАТА БЛОКА. ЧИСТИ СТАИ ЗА ПОЧИВКА

Натисна рязко спирачките. Гумите изсвириха. Колата се завъртя и спря. Теса отвори вратата, излезе навън и се върна до билборда. Или там, където беше билбордът.

— Мерлин — извика. — Престани с тези игрички! Знам, че много се забавляваш, но шегата свърши! Не ми трябва още една проклета гатанка! Трябва ми малко помощ!

Нищо.

Тя тръгна обратно към колата си и се спъна в стара дървена табела. Вдигна я и прочете:

ДЪБЪТ НА АРТУР

Изсумтя презрително. Точно така. Артур имаше толкова дъбове из цяла Англия, колкото и замъци, рождени места и гробове. Къде беше това глупаво дърво?

Сложи ръка над очите си и се огледа. Огромен, вековен дъб се извисяваше в средата на малко поле. Дървото беше може би на около петстотин метра от пътя. Изглеждаше достатъчно старо, за да е от времето на Артур. В един от пътеводителите пишеше, че някои видове дъбове в Англия живеят по повече от хиляда