— Ще ми липсваш, Теса Сейнт Джеймс — каза тихо той и целуна косите й.

Тя кимна. Гласът й беше едва доловим шепот:

— И ти на мен.

— Искам… — Той поклати глава, сякаш беше безполезно да се говори за желания, копнежи и мечти.

— И аз.

Дълго време гледаха във водата. Толкова много неща искаше да му каже, но беше достатъчно и само да седи тук, в прегръдката му. Би трябвало да е достатъчно. Слънцето се спусна зад дърветата и луната изгря, за да ги залее с магическата си светлина.

— Ако всичко можеше да е по-различно — той си пое дълбоко въздух, — щях да искам да си винаги до мен. Като моя съпруга.

Тя се усмихна.

— Като твой партньор.

Той се засмя тихо.

— Да. И моя равна. — Изведнъж се натъжи и обърна лицето й към своето. — Теса, ще ти дам един подарък, който ще свърже сърцето ти с моето.

— То вече е свързано.

Той извади пръстена с рубина от малкия си пръст и хвана ръката й, за да го сложи на нейния.

— Така ще бъда винаги с теб.

— Винаги.

— И в сърцето си ще мисля за теб като за… — Той се усмихна. — Мой партньор.

Тя сподави риданието си.

— Твоя съпруга.

— Моя любов.

Галахад се приведе и докосна устните й със своите. Тя се разтопи в прегръдката му и те се отпуснаха на тревата, за да се докосват, да се вкусват с горчиво-сладката страст и отчаяната необходимост да си спомнят. И заедно отново, за последен път, преживяха магията, за която тя никога преди не бе знаела, че съществува, и която откри в прегръдката на един мъж, за когото не бе и предполагала, че е съществувал. Докато най-накрая легнаха един до друг за да съхранят последните моменти заедно с радост и мъка, която щеше да бележи душите им през самото време.

За първи път Теса нямаше какво да каже. И не беше необходимо да се казва нещо. Заедно гледаха небето, звездите, които се движеха в кадифената нощ и чакаха.

Новия ден.

И края на търсенето.

И сбогуването.

Конете им излязоха от гората с бавна, премерена крачка, разпилявайки падналата мъгла с копитата си. Утрото още не бе настъпило, но за първи път не му се бе наложило да я събужда. Въобще не бе спала. Нито той.

Приближиха малкия дъб и той протегна ръка към нея. Тя я хвана и така, ръка за ръка, бавно тръгнаха към замъка. Никой не се виждаше, дори вятър не подухваше. Теса се зачуди дали Мерлин не е направил онзи свой трик със спирането на мига, за да ги защити. Не би се изненадала. Може би това беше една от премиите за решаването на гатанката.

Стигнаха съвсем близо до замъка и Галахад спря.

— Теса. — Той кимна. — Там.

Тя проследи погледа му. Между стената на замъка и дъба се издигаше скала. Отворът на пещера, голям колкото да застане прав един човек, ги зовеше Значи това беше.

В гласа му прозвуча странна нотка на въодушевление:

— Не съм я виждал преди.

Слезе от коня си и тръгна към пещерата като насън. Обзе я паника.

— Почакай, стой там!

Той спря и се обърна. Тя буквално падна от коня и се втурна към него, отчаяно опитвайки се да измисли нещо — каквото и да е, — за да го задържи.

— Не можеш да отидеш, без да се сбогуваме.

Той изглеждаше спокоен и сериозен — като човек, взел решението си и готов да живее с него, но в очите му се четеше тъга. Усмихна се и надигна брадичката й.

— Винаги ще те обичам, милейди Теса.

Обърна се и тръгна.

— Чакай! — Той спря. Обзе я отчаяние Трябваше да го спре. — Още не съм ти казала всичко! — Какво? Какво не съм му казала? — Има нещо, което трябва да знаеш. — Какво? Какво трябваше да знае? Разбира се! Вдигна брадичка. — Не съм го казвала. Не съм ти казала. Обичам те, Големи човече. Обичам те.

Той се усмихна през рамо.

— Знам.

— Как е възможно да знаеш?

— Ти бе готова да дадеш живота си заради мен. Освен това… — Той й се ухили с онази своя сладка, малко арогантна усмивка. — Аз съм рицар.

От очите й бликнаха сълзи и й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Той тръгна към пещерата. Да го остави той да каже последната дума, и то за единственото нещо, което тя не можеше да опровергае. Той беше рицар. Нейният рицар. Щеше да го обича вечно. В нейния свят или в неговия — как би могла да живее без него? Как би могла да го пусне?

— Не! — изкрещя тя и тръгна след него. Не можеше да го направи. — Идвам с теб!

Усети полъха на топъл вятър. Той се обърна.

— Теса! — Поклати глава. — Не, това е моят живот, моят избор. Няма да те обрека на моята съдба.

— Това е мое решение! Аз искам да остана с теб.

Вятърът се усили.

По лицето му премина сянка на надежда.

— Разбираш ли какво ми предлагаш?

Едва чу думите му през воя на вятъра.

— Да!

— Всъщност сигурна ли си? Няма да има връщане назад.

— Не ми пука. Предпочитам да прекарам вечността в пещера с теб, отколкото остатъка от живота си или още сто живота, или цялото време, без теб.

— Помисли, Теса, от какво ще се откажеш!

— Мисля за това, което ще имам!

— Хайде, тогава, милейди.

Протегна ръка към нея.

Тя се опита да тръгне към него, но вятърът я спираше. Кога се бе появил този ураган?

— Това е неговата съдба, Теса, не твоята — прозвуча гласът на Мерлин в главата й.

— Не!

Галахад сякаш се отдалечаваше. Тя въобще не се движеше, като в някакъв кошмар.

— Моята съдба е да бъда с него!

Вятърът я брулеше. Само че не беше вятър. Прилоша й. Фигурата на Галахад се стопяваше в далечината. Тя изкрещя.

— Не, Мерлин, не!

— Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот — Гласът на Мерлин звучеше твърдо.