Ако лошото настроение на Томър Замо намаляваше в Експерименталната станция на Научна група 10, това не означава автоматически, че той ставаше по-дружелюбен. Антиох стоеше сам край прозореца за наблюдения в централната лаборатория.

Централната лаборатория бе обширно помещение, установено на Цефей 18 за неудобство на експериментаторите и за удобство на експериментираните. Изгарящите пясъци и сухият, наситен на кислород въздух блестяха ослепително от нажеженото до бяло слънце. Сред този ад се намираха огненочервените нехуманоиди, с набръчкана кожа и жилаво телосложение, наклякали по един, по двама.

Замо излезе от лабораторията, за да утоли жаждата си.

— Искате ли да влезете? — вдигна той глава, водата блестеше по горната му устна.

— Не, благодаря — отговори Антиох решително. — Каква е температурата сега?

— Четиридесет и девет градуса. Поне да имаше някаква сянка. А те се оплакват, че им е студено. Сега е време за водопой. Искате ли да ги видите как пият?

От фонтана по средата на площадката бликна струя вода. Дребните фигурки с подскоци и олюлявания се отправиха нетърпеливо към нея. Обикаляха около водата. Блъскаха се едни други. А лицата им изведнъж започнаха да се променят, когато по средата на всяко едно се появи и започна да расте месеста тръбичка. Пришълците ги протягаха напред към фонтана и след време ги отдръпваха.

Така продължи дълго време, докато телата им набъбнаха и бръчките по тях изчезнаха. После нехуманоидите се оттеглиха бавно. Тръбичките за пиене се подаваха и изчезваха често-често, докато накрая се успокоиха като розова, набръчкана маса над широките отвори, които им служеха за уста, без устни. Така се отправиха да спят на групи, издути, утолили жаждата си.

— Животни! — проговори Замо презрително.

— По колко пъти на ден пият? — запита Антиох.

— Колкото им се прииска. Ако им се налага, могат да не пият и по една седмица. Даваме им вода всеки ден. Те я събират под кожата си. Хранят се вечерно време. Вегетарианци са.

— Добре е човек понякога да получи информация от първа ръка — усмихна се Антиох. — Не може да чете все доклади.

— Така ли? — обади се безизразно Замо. — Какво ново има? Какво става с момчетата в дантелени панталонки на Трантор?

— Бюрото не може да бъде принудено да се ангажира — присви рамене колебливо администраторът. — Щом като Императорът симпатизира на Аврелийизма, хуманитаризмът е в силата си сега. Ти го знаеш — известно време той гриза колебливо устните си и продължи: — Но се появи този проблем с ръста на раждаемостта. Най-накрая той бе възложен за разрешение на АдмУпр, както знаеш… доби също така значимост от степен АА.

Замо промърмори нещо едва чуто.

— Може и да не го съзнаваш, но този проект сега ще изпревари всички останали, по които се работи на Цефей 18. Той е от значение. — Антиох се обърна към прозореца за наблюдение и промени рязко темата на разговора им: — Смяташ ли, че тези същества са нещастни?

— Нещастни ли? — избухна Замо.

— Добре де — побърза да се поправи другият, — неприспособени към тази среда. Разбираш ме, нали? Трудно е да се пригодят подходящи условия за раса, за която не се знае почти нищо.

— Кажи ми… виждал ли си някога света, от който ги взимаме?

— Чел съм доклади…

— Доклади! — презрението на Замо нямаше край. — А аз съм го виждал. Той може да ти се струва пустиня, но за тия дяволи е воден рай. Имат необходимата им храна и вода. Те притежават свят с растителност и естествено бликаща вода, вместо пясъци и скали, където плесените, гъбичките растат насила в пещерите, а водата се изпарява от гипсовите скали. След десет години те щяха да са измрели до едно. Ние ги спасихме. Нещастни казваш! Ха, ако е така, то те нямат условия за приличен живот, какъвто имат повечето животни.

— Може и така да е. Но ми хрумна нещо.

— Хрумна ли ти? И какво? — Замо посегна да си вземе пура.

— Нещо, което може и да ти помогне. Защо да не проучвате съществата по-всеобхватно? Позволете им да проявят инициатива. В края на краищата те имат високо развита наука. Във вашите доклади непрекъснато се говори за това. Дайте им да разрешат някакви проблеми.

— Например?

— А-а-а… а-а-а — Антиох размаха безпомощно ръце: — Всичко, каквото смяташ, че ще ви помогне най-много. Например един космически кораб. Вкарай ги в командната зала и провери реакциите им.

— Защо? — запита Замо сухо, без да прикрива недружелюбния си тон.

— Защото в зависимост от това как техните мозъци реагират на апаратурата, на контролното табло, в сравнение с човешката реакция, можеш да научиш много за тях. На всичкото отгоре, така ще имате най- голяма полза, отколкото досега. Така си мисля аз. Ще имате повече доброволци, ако те решат, че правят нещо интересно.

— Твоята психология най-после изби. Хм. Звучи по-добре, отколкото би могло да е. Ще преспя с тази мисъл. И откъде мога да получа разрешение, за да проведем с тях опит в космически кораб? Нямам нито един в наличност. А за да го получим по надлежния бюрократичен ред, ще ни трябва страшно много време. Накрая ще се окаже безмислено.

Антиох се замисли, челото му се ороси със ситни капчици пот.

— Не е задължително да е космически кораб. Но все пак… ако напишеш още един доклад и направиш предложение… обосновано предложение… аз може и да измисля някакъв начин да го обвържа с моя проект за нивото на раждаемостта. Значимост от степен АА на практика може да извоюва всичко, без никакви въпроси.

— Ами, възможно е. — Замо най-после прояви макар и малък интерес. — Междувременно провеждам тест за фундаменталния метаболизъм, но той нещо изостава. Ще си помисля. Има хляб в тая работа.