Тревелян не довърши мисълта си. Гледаше обзорния екран. Планетата блестеше, нежно синя. Тя се увеличаваше с всяка изминала минута. „Кампесино“ лесно можеше да се скрие в необятните й простори. Екипажът му се готвеше да посрещне неканените гости. Мърдок имаше повече хора и по-добро въоръжение. Но на Тревелян не му се искаше да вярва, че той е замислил убийство. От друга страна, от Фаустина можеше да се очаква всичко. Пък и на звездолета тя беше единствената жена…
Решението му узря.
— Ще кацнем.
Приближаваха се предпазливо, като обръщаха внимание на всяка дреболия, готови за всякакви изненади. Обиколиха планетата на ниска орбита и се убедиха, че догадката им е вярна.
Това е бил обитаем свят, но всичките му жители са загинали. Не откриха доказателства някой да е оцелял след катастрофата. Цивилизацията би могла да рухне от масова смърт, паника, анархия или глад. Но тогава подивелите потомци на градските жители биха се преселили в селата. Детекторите на „Джинджи“ щяха да регистрират топлината от огньовете им. Освен това би могло да започне възраждане на цивилизацията. Космическата радиация не е повредила къщите, инструментите, машините, книгите. Тя е унищожила само живите същества.
На обзорния екран в пролуките между облаците се показаха високи сгради, построени на брега на езеро.
— Гъсто населена зона — отбеляза Тревелян. — Значи са имали селско стопанство и транспортна мрежа — поне в най-развитите райони. Виждам железопътни линии и останки от шосета. Предполагам, начален стадий на техническо развитие, двигатели с вътрешно горене, възможно е и ограничено използване на електричеството… За разлика от повечето цивилизации, достигнали аналогично равнище на техниката, те са запазили чувството си за прекрасното. — Тревелян се мъчеше да прогони тези си мисли. Само ако останеше равнодушен, можеше да сдържи сълзите си.
— Единствено радиацията ли е причина за гибелта им? — попита Пушача. За него не беше никак трудно да остане невъзмутим. — Биха могли да си намерят укритие.
— Вероятно нищо не са знаели за радиоактивността. Или оцелелите са били твърде малко, разпръснали са се по планетата, а мутациите са ги довършили. Така или иначе, всички са загинали… Чакайте!
Пръстите на Тревелян затанцуваха по пулта за управление. „Джинджи“ подскочи, дръпна се назад и застина.
Наличието на атмосфера затрудняваше визуалното наблюдение, но лазерите, радарите и компютърната обработка на информацията позволяваха да се получи широка картина. Градът се намираше на остров сред широка река, с материка го свързваха само няколко моста. Не беше потънал в океана от растителност. Дърветата и храстите, които все пак бяха успели да израснат на улиците, бяха отсечени, и то наскоро. Две от машините, които бяха свършили тази работа, седяха разкрачени на централния площад. По външния им вид Тревелян без грешка можеше да определи, че са направени на Земята. Десетина готови да рухнат сгради бяха взривени, останките бяха събрани на големи купчини. Силен електрически фон сочеше, че в града се монтира мощен електрически източник.
— Мърдок! — Тревелян изкрещя думата като ругателство.
— Можете ли да определите местоположението на кораба му? — попита ридонитът.
— Не. Като са забелязали, че се приближаваме, те сигурно са го замаскирали. Възможно е Мърдок да разчита, че няма да открием следите от дейността му, или пък още веднъж е решил да ни се подиграе. Както виждам, след кацането не е изгубил нито минута. А пък площадка си е намерил, когато е идвал тук първия път.
„Джинджи“ отново заплува над планетата. Ридонитът мълчеше. Половината от обзорния екран заемаха облаци, морета, залези, изгреви, а на другата сияеха звездите.
— Не са останали жители — промълви накрая Пушача. — Останките от цивилизацията им имат ограничен научен интерес. Имаме ли достатъчно основания да изпратим спешно тук въоръжен звездолет, за да спрем Мърдок, когато сигурно някъде с нетърпение го очакват?
— Да допуснем, че са достатъчно… както и вие, аз все още не съм уверен в това, но да допуснем, че са достатъчно… Ала дали ще могат да го спрат? — Тревелян се наведе над пулта за управление. Двигателите забоботиха. — Пригответе се за кацане — предупреди той.
Тревелян избра един град, където едва се зазоряваше, за да използва максимално дневната светлина. От брега навътре в изумруденозеления залив се проточваше дълга дига, построена според показанията на сонара от вибробетон и толкова здрава, както и преди четиристотин години. Той приземи кораба върху дигата, излезе от него и тръгна пеш към брега. Гравиходът щеше да го откара по-бързо, но му се искаше да се вживее в ролята на онези, които са ходили тук преди. „Джинджи“, готов всеки момент да излети, се издигаше зад него като меден обелиск.
Безопасността на околната среда не го безпокоеше. Мърдок сигурно беше направил всички анализи. Оставаше да уточни някои подробности. Например какви от донесените семена най-добре ще растат тук.
„Вероятно всички“ — реши Тревелян. Планетата е щедра и плодородна. Безспорно преди катастрофата е била още по-прекрасна, но и сега радваше окото. А природата бързо изцеляваше нанесените й рани.
Водата блестеше и се плискаше сред златистозелените хълмове.
Зад залива се беше ширнал океанът. Слизайки надолу по дигата, Тревелян забеляза големи плитчини, гъсто обрасли с растителност и кипящи от морски живи същества. Но птичи криле не разсичаха въздуха. Повечето — ако не всички — гръбначни бяха загинали. Затова пък нисшите животни бяха оцелели. Насекоми или техни подобия се носеха във въздуха с помощта на невероятно тънки дъгоцветни мембрани. Сребристи риби изскачаха от водата. Вятърът донасяше мирис на сол, на йод, на живот.
Над главата му се носеха редки облаци, сивкави в поразителната синева на небето. Някъде далеч, невидима през деня, се намираше свръхновата. „Фаталната звезда“ — помисли Тревелян, като потрепера. Колко малко са знаели древните астрономи от Земята за нещастията, които предизвиква това явление, чието име те са му дали!
Но Тревелян слезе на планетата в слънчев, мирен, прохладен ден. Въздъхна и се запъти към брега, оглеждайки се. Корабите са потънали или са отплували, откъснали се от изгнилите въжета. През прозрачната вода се виждаха онези, които лежаха в плитчините. Благородните очертания на платноходите не го учудваха, обитателите на планетата не биха ги и направили другояче. Носовата им част беше украсена с бронзови фигури, в чиито позеленели, проядени от корозията останки човек можеше да разпознае цветя, криле, огнени езици, свободни и литнали към небето форми. Голям кораб беше изхвърлен на брега. Корпусът му беше железен и съдейки по комина, имаше парен двигател. Но корабостроителите се бяха постарали върху вълните да изглежда като балерина.
Тревелян приближи до пристанището. Дървените складове бяха разрушени, тук-там бяха обрасли с лиани, но той можеше да си представи как куполообразните им покриви някога са се издигали към небето. Глава на смешно зверче украсяваше стрелата на ръждясала машина, най-вероятно подемен кран.
Тяхното изкуство не би се проявило на фотографии. Свобода на линиите и лекота на формите — ето кое предизвикваше сърцебиене от възторг. Тревелян никога не бе виждал нищо подобно. И двуногите обитатели на планетата с тънки, изящни шестопръсти ръце, с дълги шии и глави с големи клюнове му се струваха живи. Той като че ли чуваше как шумят от вятъра каменните им наметала.
По пътя към града срещаше техните кости.
Лешоядите почти не бяха разбутали телата. Донесеният от вятъра прах се беше натрупал на улиците, превръщайки се в почва. В нея се бяха заровили семена, бяха пуснали крехки корени, които в края на краищата бяха разрушили бетона и камъка. Храстите и лианите плътно покриваха улиците и се катереха по стените. Но растенията настъпваха бавно. Нямаше закъде да бързат. Те бяха завзели крайбрежните квартали и си проправяха път по-нататък, изпращайки напред — както с тъжна усмивка си помисли Тревелян — своите разузнавачи и сапьори.
Покрай улиците бяха строени гранитни, мраморни и каменни сгради, умити от дъждовете, изгорени от слънцето, насечени от ветровете. Само тук-там филизи засенчваха силуетите им. Както и горелефът на стените, сградите се стремяха нагоре, буквално излитаха в небесата. Украсени с колони, балюстради и широки прозорци, някои от тях бяха запазили боята си, която смекчаваше строгите линии.
