Обезумели, те атакуваха само с кривите си саби, а аз не можех нищо да им противопоставя. Сварталф се целеше в краката им, аз ги ръфах, както можех. Вой, крясъци, хапане, трясък, бръмчене… Аллах акбар, бляскайте, зъби, в нощта!

Стълбата беше тясна, това ни помагаше. Пък и техните ранени им пречеха. Но надмощието им беше явно — върху ми едновременно се струпаха стотина храбри мъже. И се наложи да отстъпя крачка, после още и още. Ако не бях го сторил, щяха да ме обкръжат. Но към онези, които вече бяха паднали, успяхме да натръшкаме повече от дузина, а с всяка отстъпена крачка прибавяхме още неколцина. И печелехме време.

Нямам ясни спомени за битката. За тези неща човек рядко си спомня. Но сигурно бяха минали двайсетина минути, преди те да се оттеглят, крещейки яростно. В подножието на стълбата стоеше самият емир. Той плющеше с опашка и се покриваше с ярка раирана кожа.

Помъчих се да преборя умората си, забих нокти в пода, готвех се за последната схватка. По стълбите към нас бавно се качваше едноокият тигър. Сварталф зафуча, внезапно прескочи перилата зад огромната раирана котка и изчезна в мрака. Какво пък, и той се грижи за кожата си.

Носовете ни почти се допираха, когато тигърът вдигна лапа с извадени нокти и замахна. Някак си се извъртях и го захапах за гърлото. Не постигнах много — устата ми се напълни с отпусната на шията му кожа, но се помъчих да захапя по-надълбоко и увиснах с цялото си тяло.

Той изрева и разтърси глава. Мятах се насам-натам като махало. Тогава зажумях и стиснах още по- силно челюстите си. Той ме дерна с дългите си нокти по ребрата. Отскочих, но зъбите ми си останаха на мястото. Тигърът се отпусна напред и ме притисна с туловището си. Челюстите му изщракаха. Болка прониза опашката ми. Завих и го пуснах.

С едната си лапа той ме притисна към пода, а другата вдигна, готвейки се да ми счупи гръбнака. Обезумял от болка, по някакво чудо успях да се извъртя и да се освободя от хватката му. Ослепително бляскайки, в мен се беше втренчило здравото му око. И тогава ударих отдолу нагоре — избих и него.

Той изрева, с един замах на лапата си ме отхвърли като коте към перилата. Там си и останах да лежа почти в безсъзнание и вече се готвех да предам Богу дух. А през това време ослепеният тигър се мяташе в агония. Звярът в него надделя над човека. Изтърколи се по стълбата надолу и започна да избива собствените си войници.

Със свистене над мелето се изви метла. Добрият стар Сварталф! Той беше избягал само за да ни върне превозното средство. Видях как приближи вратата, зад която се намираше ифритът, и се приготви да посрещне следващата вълна сарацини.

Но те все още се мъчеха да се оправят с шефа си. Преглътнах, поех си дъх и се надигнах. Гледах, душех и се ослушвах. Опашката ми сякаш гореше — половината от нея липсваше.

Картечният пистолет запя характерната си песен. Чух как кръвта в дробовете на емира клокочи. Той бе силен и умираше трудно. „Ето че дойде краят ти, Стийв Матучек — помисли човекът в мене. — Сега ще направят онова, с което трябваше да започнат — ще се наредят долу и ще те обсипят с огън. А всеки десети куршум е сребърен“.

Емирът падна, разтвори уста и издъхна. Чаках кога хората му ще дойдат на себе си и ще си спомнят за мен.

Над площадката се появи Джини на метла. Гласът й достигаше до мен някъде много отдалеч:

— Стийв! Ела тук! По-бързо!

Замаяно заклатих глава, опитвайки се да разбера какво ли значат тези думи. Бях твърде измъчен, твърде много вълк. Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири. Тогава разбрах. С помощта на ремъка ме придърпа на коленете си и здраво ме стисна. Пилотираше Сварталф. Отдолу напосоки гръмна пушка. Излетяхме през прозореца на втория етаж и се устремихме в небето.

Наблизо летеше килим, нахвърли се върху нас. Сварталф се изгърби и даде газ. Я виж ти, този „кадилак“ бил бърз! Оставихме врага назад и аз изпаднах в безсъзнание.

Когато дойдох на себе си, лежах по корем в болнична стая. Отвън проникваше ярка дневна светлина. Земята беше мокра и изпускаше пара. Изпъшках и в стаята влезе доктор.

— Привет, герой — каза. — По-добре не мърдай. Как се чувстваш?

Почаках съзнанието ми да се избистри съвсем, после поех от ръката му чаша с бульон.

— Какво ми е? — прошепнах (естествено, бяха ме превърнали в човек).

— Положението ти не е чак толкова страшно. Раните ти са инфектирани със стафилококи — разновидност, която засяга и човека, и семейство кучета. Ние те изчистихме от тези животинки с помощта на нашата антибиотична техника. Освен това имаш голяма загуба на кръв, шок и хронично нервно изтощение. След някоя и друга седмица ще бъдеш наред.

Лежах и мислех бавно и лениво. Мислите ми се въртяха около това, колко вкусен е бульонът. Полевата болница не можеше да мъкне апаратура за убиване на бактерии. Често пъти липсваха дори допълнителни анатомични макети, върху които хирургът да репетира симпатическите операции.

— Каква техника имате предвид? — попитах.

— Един от нашите има Лошо око. Гледа микробите под микроскоп.

Не разпитвах по-нататък. Знаех, че след няколко месеца „Ридър Дайджест“ ще посвети на случая сладникава статия. Друго ме мъчеше.

— Атаката започна ли?

— Атаката ли? А, тя мина преди две седмици, уважаеми Рики Тики Тави. През това време те пазехме под одеялото. Бием ги по всички фронтове. Последното, което чух, е, че вече са стигнали Вашингтон и отстъпват по-нататък.

Въздъхнах и заспах дълбоко. Не можеше да ме събуди дори това, че докторът диктуваше отчета си на пишеща машина.

Джини дойде на следващия ден. На рамото й се мъдреше Сварталф. През отворената врата на палатката проникваше силна слънчева светлина и от нея косата на Вирджиния пламтеше като разтопена мед.

— Здравейте, капитан Матучек — рече тя. — Щом останах по-свободна, веднага дойдох да узная как се чувствате.

Повдигнах се на лакти. Цигарата, която Джини ми предложи, изсвири и се оказа между зъбите ми. Аз бавно казах:

— Престани, Джини. Сега не е краят на онази нощ, но мисля, че достатъчно се познаваме.

— Да — тя седна на края на кревата и ме погали по главата. Това беше прекрасно усещане. Сварталф замърка и на мен ми се поиска да му отвърна със същото.

— Какво стана с ифрита? — попитах я след кратка пауза.

— Пак си е в бутилката — тя се разсмя. — Съмнявам се, че някога ще могат да го измъкнат оттам. Ако, разбира се, въобще някой поиска да стори това.

— Но как го направи?

— Просто приложих на практика принципите на татко Фройд. Ако някой път това се публикува, срещу мен ще се опълчат всички привърженици на Юнг у нас. Но имаше ефект. Порових в спомените му, изследвах илюзиите му и скоро открих, че има хидрофобия. Не страх от водата, който довежда до бяс, а просто страх, пирате…

— Можеш да ме наричаш пират — промърморих аз, — но ако ме наречеш Кумчо Вълчо, погали ме по главата.

Тя не ме попита откъде накъде съм толкова самонадеян, че да претендирам пак за ласките й. Това ме въодушеви. После се изчерви, обаче продължи да ме гали.

— След като открих ключа към неговата личност, намерих просто средство да използвам фобията му. Обясних му колко широко е разпространено това вещество — водата. И колко трудно е да нямаш нищо общо с нея. Той все повече се ужасяваше. А когато казах, че телата на живите същества, включително и неговото, съдържат около 80 процента вода, работата беше свършена. Той се напъха обратно в бутилката и изпадна в кататония.