ръка.

— Кажете на дук Ижорски — заповяда той, — че на всички велики владетели, когато умрат, непременно им се правят по точна мярка такива восъчни портрети. Има портрет на покойния Луи Четиринадесети п той е направен от славния майстор Антон Беноа — моя учител и наставник в тази област, и сега във всички европейски земи, големи и малки, в тази работа е останал само един майстор и този майстор съм аз.

И заби пръст в гърдите си, и се поклони широко и достолепие на дук Ижорски, на Данилич.

Спокойно седеше Данилич и попита маестрото:

— А на бой голям ли е тоз портрет?

— Портретът е дребен, бидейки дребен самият покоен французки владетел; устата му е женска, носът като орлов клюн; но долната устна е силна и брадичката аристократична. Облечен е с дантели и има начин той да скача и да показва с ръка благоволение на посетителите, защото се намира в музей.

Тук вече ръцете на Данилич се размърдаха: той беше несведущ в механиката, но обичаше разкоша и вещите. Той не обичаше художеството, а обичаше забавленията. Но по навик попита, все едно, че от любознание:

— А машинерията вътре ли е, или е прикрепена отвън и стоманена ли е или желязна, или каква? — Но веднага след туй махна с ръка и рече: — А тоз обичай е глупав — персоната да скача и да оказва чест на всеки безделник, пък и нямам време сега.

Но след краткия превод Растрелий хвана въздуха в юмрук и тъй го поднесе на херцога.

— Щастие — каза той, — който, без да ще, настъпи с крак — пред него става персоната, тоест всичко е опитване на щастието.

След туй настъпи пълно мълчание. Тогава херцог Ижорски извади от дълбокия си джоб сребърно калъфче, измъкна от него златна клечка за зъби и си почопли зъбите с нея.

— А восъкът от стари отливки, от калъпите за топове, дето е останал — върши ли работа за портрета? — попита той след Това.

Растрелий даде горд отговор, че не, не става, нужен е съвсем бял восък, но в това време влезе Михайловна.

— Викат те — рече тя.

И Данилич, светлейшият княз, стана, готов да се разпорежда.

По Нева духаха два насрещни вятъра: сиверик — от шведско, и мокряк — от мокрото място, и когато те се срещнаха, тогаз задуха трети вятър: чухонският напречник.

Сиверикът беше нрав и къдрав, мокрякът — кос и завъртян. Задухваше чухонският напречник напреко на всичко. Той се движеше по Нева на кръгове, очистваше едно място, бялата му брада щръкваше и после се връщаше и пак засипваше очистеното място.

Тогава два млади вълка изостанаха от голямата глутница в гората отвъд Петров остров. Двата вълка тичаха по притока на Нева, прекосиха го, постояха и се огледаха. Те хукнаха през Василевския остров по линейния път и пак се спряха. Бяха видели една колиба с дървена бариера пред нея. В колибата спеше жив човек, завит презглава. На това място те избиколиха бариерата; затичаха се с отмерена крачка по тясната пътека, която вървеше покрай реката. Отминаха две къщурки и точно при къщата на Меншиков слязоха до Нева.

Те слизаха предпазливо: имаше натрупани камъни, посипани със сняг, а тук-там и голи; те, вълците, нежно слагаха лапите си. И побягнаха към рядката горица, която се мержелееше в далечината.

В една дървена къща се светна или лампата в нея и преди туй си бе горяла, но сега бе започнала да свети но-силно, после в здрача изскочи човек с муцунести кучета, после ги отвърза и веднага след туй се провикна, а сетне гръмна с дълга пушка. Ханс Юрген беше готвач, а сега брегови началник, той именно изскочи от дървената си къща и гръмна. Муцунестите кучета бяха неговите догове. Той имаше дванайсет кучета.

Тогава вълците притиснаха задници към леда и цялата им сила отиде в предните лапи. Предните лапи ставаха все по-стръмни, все по-силни, вълците загребваха все повече пространство и избягаха от кучетата.

После се качиха на брега и покрай Лятната градина дотърчаха до Ерика, до Фонтанната рекичка. Тук прекосиха големия Невски перспективен път, дето отива към Новгород. Той беше настлан с наковани напреко дъски. После, прескачайки в мочурляка от бабуна на бабуна, се скриха в горичката отвъд Фонтанната рекичка.

А от изстрела той се събуди.

По цяла нощ той се трудеше насън, сънуваше трудни сънища. А за кого се трудеше? — За отечеството. Ръцете му сънуваха товар. Той тътрузеше този товар от едно неспокойно място на друго, а краката му се изморяваха, ставаха все по-тънки и най-сетне съвсем изтъняха.

Присъни му се, че онази, която всички наричаха Катерина Алексеевна, а той — Катеринушка, а навремето й викаха драгунска жена, Катерина Василевска и Скавронска, и Марта, и как ли не още — че тя си е отишла. Той влезе в палатите и му се дощя да побегне — толкоз пусто беше всичко без нея, а из палатите бродеше една мечка. Вързана със синджир, с черен косъм и големи лапи, кротко животно. И животното беше нежно с него. А Катерина си е отишла и се крие. После видя един войник и войнишкото му лице, надуто като мехур и със ситни бръчки, като нагърчена от вятъра водна повърхност. И захвърли товара си и мушна няколко пъти войника с шпагата; точно тогаз го заболя долната част на корема, доплака му се чак, но после го отпусна, макар и не съвсем. Все пак той хвана войника под мишниците и го затътри, после се залови да го мъчи с отмалели ръце, искаше да го разпита. Турна го на пода и прокара нажежената вила през гърба му. А онзи си лежи кротко и наоколо му покъщнината и най-различни работи. Когато започна да движи вилата по гърба на войника, чак него го смъдна гърбът и той самият премаля и пребледня. Стана му студено и страшно и му се стори, че не стъпва, а виси над пода. И войникът все викаше на висок глас, с неговия глас, Петровия. Тогаз почнаха да гърмят отдалеч шведите и той се събуди, разбра, че не той е измъчвал, а него са го измъчвали, и каза тъй, като че ли пишеше писмо на Катерина:

— Ела да ме видиш как живея ранен и на какъв хал съм.

Събуди се още веднъж и се озова в здрача като в утроба, беше задушно, от снощи бяха напалили здравата.

И полежа малко, без да мисли.

Беше се променил дори на големина, имаше слаби крака и корем пустинен, каменен и труден.

Реши да не вписва нощните си сънища в кабинетния дневник, както правеше обикновено: сънищата бяха безинтересни и донякъде го беше страх от тях. Страх го беше от онзи войник и от бръчките му и не се знаеше какво значи войникът. Но трябваше и с него да се оправи.

После в стаята се поразвиделя, сякаш готвач бе разбъркал тази каша с черпака.

Започваше денят и макар че той вече не ходеше да •си гледа работите, щом се събудеше, работите му плъзваха по него. Отиде ужким в стругарната — да достругува нещо от кост, — беше останало едно недовършено сандъче.

После ужким дойде ред да направи обиколка на канцелариите — днес беше вторник, нецеремониален ден, каляските го чакаха, дрехи обикновени. Калмишкият калпак на главата — и в Сената.

На Сената да даде такъв указ: за косата да не провесват повече от един път и с желязна вила да не горят, защото кога горят с нажежена вила, човек отвътре става друг и може да полудее.

Но работите бързо го напуснаха, без да стигнат до края и дори до началото си, като сенки. Той съвсем се събуди.

От снощи толкоз бяха напалили камината, че глазурата на кахлите се бе нажежила и сякаш се пукаше пред очите му, сякаш пращеше. Стаята беше малка, суха, самият въздух се пукаше от жегата като глазура.

Ах, що ли не може фонтанната прохлада да облее сега малката суха глава.

И фонтанът да се напне и да изхвърли високо струята си — тогаз би се пукнала болестта.

А когато цялото му тяло се събуди, той разбра: наближава краят на Петър Михайлов, най-крайният и скорошен край. Оставаше му най-много една седмица. На по-малко не беше съгласен, за по-малко го беше