3
Бяха го пуснали заедно с калфата му, господин Лежандър. Господин Лежандър вървеше по улиците с фенер и светеше на Растрелий, а после долу докладва, че моли да пуснат при херцога и него, калфата, господин Лежандър, защото бил по-отракан в немския.
Пуснаха ги.
По стълбището граф Растрелий се изкачваше бодро и опипваше с ръка перилата, като да бяха дръжката на собствения му бастун. Той имаше кръгли, зачервени, малки ръце. Не поглеждаше нищо наоколо, защото къщата бе строена от германеца Шедел, а туй, дето може да го построи германец, беше безинтересно за Растрелий. А в кабинетната застана гордо и скромно. Той беше дребен, коремът му — голям, бузите дебели, краката малки, като женски, и ръцете кръгли. Опираше се на бастуна си и сумтеше силно с нос, защото се беше запъхтял. Носът му бе на черни точки, пъпчив, с цвят бордо, като сюнгер или холандски туф, с какъвто бе облицован фонтанът. Носът му беше като на тритон, защото от водката и от голямото си изкуство граф Растрелий дишаше силно. Той обичаше заоблеността и ако изобразяваше Нептун, правеше го непременно брадат и около него се цамбуркаха морски моми. По тоя начин той бе наоблил покрай Нева стотина бронзови парчета и всичките до едно забавни, от Езоповите басни: точно срещу къщата на Меншиков имаше например бронзов портрет на жабата, която толкоз се надувала, че най-накрая се пръснала. Тази жаба беше досущ като жива, очите й бяха опулени. Такъв човек, само загдето се съгласи да дойде тук, заслужава милион: в кутрето си той имаше повече радост и художество, отколкото всички германци накуп. Само из пътя от Париж до Петерсбурк пропиля десет хиляди франка. Туй Меншиков до ден днешен не можеше да забрави. И дори го уважаваше за това. Колко ли изкуство може да произведе той? Меншиков с почуда гледаше дебелите му прасци. Брей, дебели прасци има, личи си, че е як човек. Но, разбира се, Данилич като херцог седеше на креслото и слушаше, а Растрелий стоеше и приказваше.
Каквото речеше той на италиански и френски, господин калфата Лежандър го казваше на немски, а министър Волков го разбираше и чак тогаз го докладваше на херцог Ижорски на руски.
Граф Растрелий се поклони и произнесе, че дук Д’Ижора е изящен господин и великолепен покровител на изкуствата, техен баща, и че е дошъл само заради туй.
— Ваша алтеса е баща на всички изкуства — тъй предаде това господин калфата Лежандър, ала каза вместо „изкуства“ „щуки“, защото знаеше полската дума — щука, означаваща изкуство.
Господин Волков си помисли, че става дума за риба, но Данилич, херцогът, отхвърли това предположение.
Той чакаше.
Неочаквано граф Растрелий изказа жалба срещу господин Де Каравак. Каравак беше художник за малки работи, рисуваше персони в дребен размер и бе пристигнал едновременно с графа. Но дукът му оказал патронска милост и започнал да го използува като исторически майстор и тъкмо на него възложи поръчката да изобрази Полтавската битка. А сега до графа е стигнал слухът, че от страна на господин Де Каравак се подготвя такова нещо, че той е дошъл да моли дука да се намеси в тази работа.
Думата „Каравак“ произнасяше натъртено, страшно, с презрение, сякаш грачеше. От устата му хвърчеше слюнка.
Данилич се прицели с око в него: гледката на художника му беше приятна.
— Нека приказва за работата — рече той, — що са се скарали с Коровяк. Коровяк е художник на място и взема евтино. — Беше му приятна кавгата между Растрелий и Каравак и ако не бяха таквиз времената, какво би направил той? Щеше да покани гости, да повика ей тоз Растрелий и Каравак и да ги насъска един срещу друг, та чак да се сбият. Като петли, тоз дебелият и онзи мургавият.
В това време Растрелий каза, а господин Лежандър поясни:
— До ушите му е стигнало, че когато императорът се спомине, то господин Де Каравак иска да му направи маска и господин Де Каравак не знае да прави маски, а маски от умрели знае да прави той, Растрелий.
Но при тези думи Меншиков се поизпъна на креслото, скочи като перце от него и се завтече към вратата. Надникна зад вратата и после дълго надзърта през прозореца; проверяваше няма ли нейде съгледвачи и доносители.
Сетне отиде при Растрелий и му рече тъй:
— Що дрънкаш дивотии по адрес на самата персона? Императорът е жив и днес му е поолекнало.
Но в отговор на това Растрелий силно завъртя глава с отрицание:
— Императорът, разбира се, ще умре вътре в четири дена — каза той, — тъй ми рече господин лекарят Лацарити.
И веднага след туй, за да поясни думите си, посочи с два дебели и малки пръста надолу, към пода — че именно вътре в четири дена императорът, разбира се, ще влезе в гроба.
И тогава Данилич усети леки тръпки и потресение, защото още никой външен човек не бе говорил толкова явно за смъртта на царя. Той почувствува възторг, сякаш го бяха издигнали над пода и един вид се бе възнесъл във въздуха над състоянието си. И из един път се промени целият. До масата на креслото сега седеше спокоен човек, баща на изкуствата, който вече не се интересуваше от дребните подкупи.
След това Растрелий каза, а господин калфата Лежандър и министърът Волков преведоха всеки по своему:
— Той, Растрелий, иска да направи това, защото се надява да придобие покрай тази любопитна маска голямо влияние в чуждестранните дворове и при Цезаря, както и във Франция. А срещу това той, Растрелий, обещава да направи маска и на самия херцог, когато той умре, и е съгласен да изработи портрет, меден, малък, на херцогската дъщеря.
— Кажи му, че ако река — аз мога да му одера маската — каза Данилич, — а на дъщеря ми нека направи среден размер. Глупак!
И Растрелий обеща.
Но подир туй, след като попристъпя от крак на крак и изпухтя няколко пъти с дебелите си устни, той внезапно изпъна дясната си ръка — на дясната му ръка святкаха рубини и брилянти — и започна да говори толкова бързо, че Лежандър и Волков стояха със зяпнали уста и нищо не превеждаха. Думите му приличаха на мехурчета, които изскачат на повърхността на водата около къпещ се човек и също толкова бързо се пукат. Мехурчетата изскачаха и се пукаха — и най-сетне къпещият се човек се гмурна: граф Растрелий се беше задавил.
После на херцога му докладваха: има едно изкуство толкова изящно и точно, че портретът не може да бъде отличен от човека, по когото е правен. Нито медта, нито бронзът, нито най-мекото олово, нито гипсът не могат да се сравнят с веществото, от което изработват портрети художниците на това изкуство. Туй изкуство е най-древно и най-дълго трае, още от времената на римските императори дори. И веществото направо си плаче за майстора, толкоз се поддава на моделиране и предава всичко: и най-малката вдлъбнатина или издутина, стига само да понатиснеш с длан или с пръст, или да изчегърташ с острието, а после да го потъркаш, да го изгладиш, да го оправиш и изравниш — и става: великолепие.
Меншиков тревожно наблюдаваше пръстите на Растрелий. Малките разкривени от студа и водката, червени и набръчкани пръсти мачкаха въздушната глина. И най-сетне, оказа се още нещо: преди около двеста години намерили в италианската земя една девойка, девойката била като жива и всичко било като живо и отгоре, и отзад. Едни казвали, че туй е статуя, изработена от известния майстор Рафаил, а други — че е от Андрей Верокий или от Орсиний.
На това място Растрелий се разсмя, както се смее растящо дете: очите му се изгубиха, носът му се набръчка и той викна припряно:
— Но това била Юлия, дъщерята на известния Цицерон, жива, тоест не жива, а самата природа я била превърнала с времето в онова вещество. — И Растрелий се задави. — И това вещество е восъкът.
— Колко искат за тая мома? — попита херцогът.
— Тя не се продава — каза Лежандър.
— Тя не се продава — каза Велков.
— Що да си приказваме тогаз? — рече херцогът. Но Растрелий вдигна нагоре малката си дебела
