сякаш съм се отдалечил още малко от човешкия род.

— Розалинд знае ли?

Стивън кимна.

— Казах й, преди да се оженим. Напълно възможно беше да не приеме предложението ми, ако това означаваше да ме търпи години наред, но нямаше нищо против да изтрае компанията ми през малкото оставащо ми време.

— Глупости. Съвсем ясно е, че бракът ви не е по сметка. — Лицето й се развълнува видимо. — Смъртта е много по-трудна за млад човек като вас, който не е готов. И ще бъде изключително трудна за нея. Но смъртта не е краят. Двамата ще се видите отново.

Херцогът се взираше напрегнато в изражението й.

— Наистина ли го вярвате?

— Не го вярвам. — Усмихна му се спокойно. — Знам го.

— Откъде? — попита трескаво той. — Какво ви дава подобна убеденост?

— Може да не повярвате на отговора ми.

— Възможно е, но бих искал да го чуя.

Вдовицата тупна с изкривените си от артрита длани златната дръжка на бастуна, докато обмисляше какво да каже.

— Както вече стана дума, едва не умрях от родилна треска след раждането на София. Болката беше много силна и бях ужасена, защото чувствах как животът ми се изплъзва. И тогава внезапно открих, че не съм повече в тялото си, а летя край тавана. Помня как погледнах надолу към себе си и се изпълних с безкрайно съжаление за бедната нещастница върху леглото. И тогава чух, че някой вика името ми. Обърнах се и видях майка си, покойница от пет години. Повярвах на очите си едва когато ме прегърна. — Лейди Уестли присви устни. — Трудно е да се обясни, тъй като нямах тяло, но това бе истинска прегръдка. Тя ми липсваше много. Мама ме хвана за ръката и ме поведе към някаква изпълнена със светлина градина. Най- красивата градина, която съм виждала. — Възрастната жена обхвана с жест градината, сред която се намираха. — Оттогава опитвам да пресъздам онази градина, но това тук е само бледа нейна сянка.

Очарован и същевременно — невярващ, младият мъж попита:

— Какво стана после?

— Имаше и други хора, които познавах, всичките мъртви. Дойдоха, за да ме поздравят с добре дошла и да ми помогнат, ако съм объркана. — Усмихна се. — Напомняше най-хубавият бал, на който съм била в живота си, само че хиляди пъти по-хубаво. Докато се оглеждах, забелязах, че в средата на градината има нещо като кристален храм, който блестеше по-ярко от всичко останало. Обзе ме безкрайно желание да вляза, тъй като усещах излъчващата се оттам любов.

Изражението й стана замечтано, в очите й се появи копнеж.

— И влязохте ли в храма?

Тя премигна, върната отново в настоящето.

— Не. Чух детски плач и разбрах, че това е моето новородено. Внезапно се озовах в детската стая с дойката, която държеше пищящата ми дъщеря. — Лейди Уестли се усмихна. — Тогава не беше особено хубава, само едно червено лице и писъци. Но ме порази мисълта, че може да порасне без да познава майка си. Преминах през стената в съседната стая и видях Ана и Ричард свити в един ъгъл. Тя го галеше по гърба и го уверяваше, че „мама сигурно вече е по-добре“. Но тя също плачеше. — Кучето изскимтя и господарката му се наведе да го погали по главата, след което то замълча отново. — Тогава се озовах обратно в моята стая, все така непосредствено под тавана, представяш ли си. Съпругът ми, Джеймс, бе коленичил до леглото и ме държеше за ръката. Не казваше нищо, но по лицето му се стичаха сълзи. Никога не го бях виждала да плаче. — Вдигна поглед към Стивън. — Нашият брак бе по сметка, уреден от родителите ни. Но в крайна сметка се получи нещо много по-хубаво, което не може да се каже за повечето подобни бракове. Двамата се разбирахме чудесно. — И изведнъж лицето й се озари от дяволита усмивка. — Както в леглото, така и извън него. Но едва тогава разбрах, че Джеймс ме обича. Той не беше от хората, които рецитират поезия или говорят романтични слова. Но въпреки това виждах любовта в него. Тя светеше като фенер със същата светлина, която бях видяла в току-що напуснатата от мен градина. — Лейди Уестли сбра вежди. — Точно тогава разбрах, че мога да избирам. Можех да отида отново в градината или да се върна при семейството си.

Херцогът се взираше в лицето й, опитвайки да разбере.

— Със сигурност не ви е било трудно да изберете да се върнете при своя съпруг и децата.

— Може да не ви се вярва, но съвсем не беше лесно — промълви бавно неговата събеседница. — Никога не се бях чувствала толкова щастлива, така умиротворена, както в онази градина. Там ме чакаха любими хора и много неща за научаване. Но знаех, че моето семейство има нужда от мен, а градината щеше да ме почака. Посегнах с ръка да докосна Джеймс. Следващото, което помня, бе как се пробудих в леглото си, потна и трескава, и лекарят ми каза, че съм била в безсъзнание в продължение на три дни.

Стивън изпита убийствено разочарование.

— Значи всичко е било само сън.

— Казах ви, че няма да ми повярвате. — Вдовицата сви рамене. — Разказът ми наистина не звучи логично, но в тази градина общоприетото усещане за рационалност няма приложение. По-късно попитах съпруга си дали е седял до леглото ми, като ме е държал за ръката и е плакал. Лицето му придоби цвят на портвайн, но въпреки всичко той си призна. Трудно може да си обясните как съм видяла това, ако съм била в безсъзнание, освен ако наистина не съм се носила под тавана.

Не беше изключено да е бълнувала и по-късно да бе забравила, че е видяла съпруга си. Въпреки всичко историята бе прекрасна и носеше утеха.

— Съжалявали ли сте някога, че сте се върнали при тялото си? — попита младият мъж.

— Не може да се каже. Освен, може би, когато загубихме София. И отново преди десет години, когато почина Джеймс. — Усмихна му се сияйно. — Но скоро ще бъда с тях.

Може би наистина щеше да отиде при любимите си хора. Но ако ключът към тази прелестна градина беше вярата, Стивън беше обречен на вечен мрак.

Група облаци засенчи слънцето и въздухът изстина незабавно.

— По-добре да се прибираме преди да сте настинали — предложи херцогът. — Наследниците ви ще ме хвърлят в реката, ако не се грижа добре за вас.

Тя го изгледа с проницателност, която достигна като че ли до сърцевината на неговото същество.

— Не е нужно да ми вярваш. Пак ще откриеш съществуване отвъд този живот.

Той изпита болезнено желание да бъде убеден като нея, но желанието не беше достатъчно да създаде вяра.

— Надявам се, че сте права — отвърна мрачно Стивън. След това се изправи, приведе се и я целуна по бузата. — Но дори да не сте, за мен беше удоволствие да се запозная с вас, лейди Уестли. Не знам дали Розалинд прилича на майка си, но определено прилича на вас.

И това бе вярно. Но докато помагаше на вдовицата да стане и да оправи шала върху слабите си рамене, той осъзна, че не се бе приближил повече до отговорите на своите въпроси.

Обядът с рода Уестли продължи до късно следобед. Розалинд беше готова да остане цяла нощ, но когато по някое време погледна и видя Стивън да разговаря с вуйчо и, той й се стори много уморен. Обзета незабавно от угризения заради собствената си несъобразителност, тя побърза да се сбогува с приятната компания и скоро двамата бяха на път за Лондон.

Младата жена, която също бе изморена, се намести по удобно и хвана ръката на съпруга си.

— Беше много по-хубаво, отколкото очаквах. Ти беше прав, Стивън. Истински късмет е да имаш толкова много семейства. Може би някой ден ще ми се отдаде да се запозная и с френските си роднини.

— Разговарях с лорд Уестли за тях — рече херцогът. Той каза, че твоят първи братовчед, също Филип Сен Сир, се бил за роялистите и настоявал титлата и собствеността на Дю Лак да бъдат възстановени след реставрирането на монархията. Както изглежда имението е в плачевно състояние, но братовчед ти бавно възвръща предишното му величие. — Погледна я. — Разбира се, по право то е твое.