Розалинд се засмя; определено започваше да харесва своята баба. Съпругът й отвори вратата към салона и само след миг тримата бяха заобиколени от малка група хора. Те очевидно бяха щастливи да се запознаят с един отдавна изгубен член на семейството.

Лейди Касъл пое представянето в свои ръце, а младата жена си даде сметка, че за първи път от най- ранното си детство нямаше нужда да доказва нищо. Мястото й тук беше осигурено по рождение. Това право се виждаше по лицата на хората около нея, в тяхната височина, костна структура и цвят на лицето, очите и косите. Тя се приближаваше към роднините си един след друг, като търсеше признаци за родство. Вуйчо й, лорд Уестли, беше едър, общителен човек. Дали тази черта не бе типична за семейство Уестли и не й бе предадена от майка й? А хубавата Касандра, която току-що бе завършила училище, можеше спокойно да мине за седемнайсетгодишната Розалинд.

Докато младата жена се смееше и разговаряше, като се стараеше да запомни имената на всички, болката от смъртта на родителите й оставаше все по-далеч в миналото. Беше преживяла нещастието от загубата на семейството. Днес откриваше радостта от неговото преоткриване.

Стивън стоеше отстрани по време на представянето и последвалия обяд. Днес беше денят на Розалинд и това бе късмет в нещастието, тъй като той самият нямаше енергия за изпълнението на централна роля. Херцогът отпиваше по малко от виното си и местеше храната из чинията, без да изпуска от очи своята сияеща съпруга. Когато дойдеше времето, тя можеше да разчита на подкрепата на повече хора. Като графиня по рождение и херцогиня по брак, щеше да бъде подсигурена във всяко отношение.

Замисли се отново за вероятността тя да се омъжи отново. Братовчед й Джеймс, наследникът на Уестли, изглеждаше така заслепен, че най-вероятно щеше да й направи предложение веднага, ако не беше вече омъжена. Младият Уестли изглеждаше приблизително на нейна възраст и имаше вид на добър човек.

Темата не беше от приятните. Огледа останалата част от групичката. Бабата на Розалинд седеше насреща му. Когато погледите им се срещнаха, тя каза:

— Ще трябва да ме придружите до градината веднага щом станем от масата, Ашбъртън. — Избледнелите й сини очи блеснаха. — Предимство на възрастта е, че мога да нареждам на най-красивия присъстващ мъж да ми прави компания и той не би се осмелил да откаже.

Стивън се засмя.

— Нямам желание да отказвам.

И това бе истина. Емоционалните семейни разговори го изморяваха. Една разходка в градината щеше да му се отрази добре.

Младата Касандра се спусна по стълбите, за да донесе на баба си шал. Като се върна, носеше също така бастун и предвождаше кучето на вдовицата, малко създание с пухкава козина и огромно достойнство. Херцогът размени усмивки със съпругата си през стаята. След това излезе с възрастната жена, последвана от невъзмутимото куче. Беше прекрасен октомврийски ден и слънчевата светлина позлатяваше жълтеещите листа на дърветата и есенните цветя.

Лейди Уестли се подпираше на бастуна си, а с другата ръка бе хванала над лакътя своя компаньон. Тръгнаха към градината, истинско богатство от растителни видове, която се спускаше постепенно към Темза. Умно направените извивки на пътеката я правеха да изглежда много по-голяма, отколкото беше в действителност. Въпреки напредването на есента навсякъде цъфтяха цветя в изобилие. Стивън впери изпълнения си с възхищение поглед в розите, засадени пред огряната от слънцето тухлена стена, и рече:

— Градината ви е прекрасна.

— Есента е нейният върхов сезон, струва ми се. Скоро студът ще убие повечето ми цветя. Листата ще окапят и от реката ще задуха мразовит зимен вятър. — Спря, за да откъсне една златна хризантема, и разсеяно завъртя стъблото й между пръстите си. — Съжалявам, че няма да бъда тук, за да видя пролетта. Преживях в тази къща половината си живот и всяка следваща пролет цветята са по-красиви от предишната.

— При някое от децата си ли ще отидете?

— О, не. Ще бъда мъртва — отвърна спокойно тя.

Все едно, че го прониза електрически ток.

— Няма как да знаете това.

— Има. — Погледна го. — И знам.

Решил, че тя се намира в подобно на неговото положение, младият мъж попита:

— Болна ли сте?

— Възрастта — отвърна простичко тя. — Тялото ми се износва, и напоследък — все по-бързо. Струва ми се, че щях да умра по-рано, но може би подсъзнателно съм очаквала появата на Розалинд.

Озоваха се сред полянка със стар каменен фонтан в средата. Лейди Уестли се загледа в смеещия се херувим, който изливаше водата от една ваза върху зеленясалото дъно.

— Няма по-голяма болка от тази да изгубиш дете — промълви едва чуто тя. — Човек никога не може да я преживее. Никога. Сега, когато срещнах Розалинд, все едно си върнах отново София.

Докосна хризантемата до устните си и я пусна във водата, до пухкавите стъпала на херувима.

Продължиха нататък по пътеката и той каза:

— Доколкото разбирам, приликата е силна, но Розалинд е живяла по доста по-различен начин от майка си.

— Когато си помисля как това сладко малко детенце е ровило в боклука за храна, кръвта ми се смразява. — Възрастната жена поклати глава — и додаде, вече по-спокойно: — И представи си само — една Уестли на сцената! Иска ми се да можех да я видя.

— Розалинд е доста прилична актриса, макар да й липсва страстният плам да играе, характерен за много артисти. — Усмихна се, като се сети за ролята й като Калибан. — След като тази идея не ви шокира до безпаметност, бихте останали много доволна от уменията й.

— Трудно е да шокираш човек на моята възраст — отговори със смях вдовицата. — Но макар това момиче да е водило много по-различен живот от майка си, в мига, в който я видях, разбрах, че притежава същата нежна душа.

— Никой не го знае по-добре от мен — съгласи се той. На следващата поляна имаше слънчева скамейка, от която се разкриваше добър изглед към реката.

— Нека поседнем за малко — предложи тя. — Тук е любимото ми място. Обичам да наблюдавам лодките и баржите.

Седнаха един до друг, а малкото куче се сви в краката на своята господарка.

— София беше най-малкото ми дете — обади се лейди Уестли. — Едва не умрях при нейното раждане. Може би това създаде специална връзка помежду ни. Въпреки че, честно казано, специална връзка ме свързва с всяко едно от моите деца. С Ана, най-голямата, която се суети като квачка около мен. И с Ричард, единствения ми син. Имах късмет с децата си.

Стивън изпита познатото съжаление за децата, които така и не бе имал.

— И те са имали късмет с вас. — Поколеба се дали да продължи. Отчаяно желаеше да проумее вярата и гордото примирение на своята събеседница. Не беше особено възпитано да пита такива неща една почти напълно непозната жена, но нямаше към кого другиго да се обърне. — Как може да бъдете толкова спокойна пред лицето на приближаващата смърт?

Тя го погледна леко изненадана.

— Смъртта е естествено следствие от живота. Нещо, което застига всеки един от нас, и съвсем не е лошо.

— Аз също умирам — заяви внезапно той. — Но ми липсва вашето философско спокойствие.

— Разбирам — отвърна възрастната жена. — Поучудих се малко, когато видях лицето ви по време на обяда. Гледате така, сякаш от останалите ви дели някаква особена стена. Доколко напреднало е заболяването?

Оцени невъзмутимостта й. Мнозина биха изгубили ума и дума от смущение при подобна вест.

— Много напреднало. В най-добрия случай ми остават седмици. Всеки следващ ден се усещам така,