забележи чужда молекула от километър разстояние (опитахме се да махнем част от подозрителната храна и да добавим още от консервата, и продължавахме, докато не стана като в онзи прочут френски химически експеримент със странната вода и тъй нататък — без съмнение, не беше възможно да е останало още от хапчето, но Истинската котка пак го надушваше).

После идва реалистичната фаза („В края на краищата от чисто геометрична гледна точка котката е просто тръба с вход в горния край.“).

Вземате хапчето в едната ръка, а котката в другата…

Ъъ…

Вземате хапчето в едната ръка, а в другата вземате голяма кухненска кърпа, от чийто край се подава фучаща котешка глава. С третата си ръка успявате да разтворите малките челюсти, поставяте вътре хапчето и защипвате челюстите, а с четвъртата си ръка гъделичкате гърлото, докато тих звук от преглъщане не ви подскаже, че хапчето е минало надолу.

Иска ви се.

Не е минало надолу. Тъй като просто е минало встрани. Истинските котки си имат тайна кесийка в бузите за такива неща. Една Истинска котка може да вземе хапче, да се наяде и после да изплюе леко влажното хапче с шум, който, ако това тук беше комикс, вероятно щеше да бъде изписан като „пфуй“.

Четвъртият етап зависи само от вас. Обикновено котката вече така е живнала, че можем да твърдим, че лечението й е подействало. Разтварянето на хапчето с малко вода и натикването му с лъжица в котката понякога върши работа. Един колега — собственик на Истинска котка, твърдеше, че стриването на прах на това злощастно нещо — хапчето де, не котката, макар че на етап четири вече бихте одобрили всякакви идеи, — смесването му с малко масълце и намазването му върху лапичка е безотказен метод, защото котката притежава древния инстинкт да се мие, като се ближе. Подробният разпит доказа, че той всъщност не го е пробвал, просто бил стигнал до този извод по теоретичен път (той е инженер и това обяснява всичко). Ние поддържаме възгледа, че едно животно, готово да гладува и да се задушава, преди да вземе лекарството си, надали би имало проблеми с някаква си оцапана лапичка.

Векове наред представата за храненето на котките е била също толкова невероятна, колкото и квадратурата на кръга. Така е било и с храненето на пилетата, ако става въпрос. Те просто се мотаят наоколо и самички си се оправят; целият смисъл на това да ги гледаш е те да изтребват вредителите и, общо взето, ти да разтребваш къщата. Кучетата ги хранели, а за котките оставали огризките. Ако извадят късмет.

Всички знаем как е сега.

Храненето на Истинските котки следва алгоритъм, неизменен като кръговрата на сезоните.

1. Истинската котка извръща нос от златната консервирана храна, препоръчвана от жената по телевизията.

2. От чиста злобичка вие купувате някаква загубена храна куче марка, за чието съдържание всъщност не искате и да знаете (в края на краищата, като се замислим какво е възможно да слагат в бургерите и в надениците… не, хич не искате да знаете…). Котката я омита лакомо и така изблизва чинийката, че я изтиква чак в другия ъгъл.

3. С облекчение при следващата експедиция до пазара купувате дузина кутии от съмнителния бъркоч.

4. На третото ядене котката извръща нос. Нали разбирате, става дума за котка, която би яла водни кончета и жаби.

След като доста време съм наблюдавал на какво налитат котките, спокойно мога да кажа, че всеки предприемчив производител, който изкара на пазара котешка храна, направена от пържола, полупритоплена пуйка, трева, мухи, трохи от под масата, жаби и полевки, ще спечели. Поне за едно ядене.

Алтернативата, разбира се, е ловът. Теорията твърди, че добре нахранената котка е по-добра в лова от гладната. Основанието е, че на една добре закръглена, пълна котка ще й е по-сгодно да лежи и чака на пусия онова, за чието хващане са нужни хитрост и търпение — водни кончета, жаби, червеношийки, такива работи — докато гладната просто ще се мята насам-натам и ще се тъпче с най-обикновени плъхове и мишки. Не е сигурно кой пръв е прокарал този възглед, но бас държа, че вероятно е имал козина и мустаци.

Истинските котки не ловуват, за да ядат, а защото ви обичат. А тьй като ви обичат, те разбират, че поради някаква причина сте пропуснали да привнесете в къщата си всички онези дребни лични щрихи, които я превръщат в дом, и правят всичко, което е по силите им, за да ви ги осигурят. Обезглавените земеровки винаги са популярни. За допълнително цветно петно по-добро от миниатюрен набор от вътрешности няма. За най-добър ефект подобни неща трябва да се оставят на места, където няма да бъдат открити дни наред и ще имат шанса да придобият своя собствена физиономия.

Едни наши приятели живееха в самотна къща и имаха котка — огромен тлъст ботушоглавец, който лапата си не би мръднал да ловува, въпреки ордите плъхове, обсаждащи имота от всички страни. И затова си взеха още една котка, лъскава бяла млада женска, която всеки ден навлизаше във високата трева с решителен вид. Но, странно, никога нищо не носеше. Още по-странно, тукашният грамаден котарак започна да ловува и всеки ден се появяваше, понесъл в уста нещо, наподобяващо парцал. Или пък го виждаха да се пъчи гордо до някой миниатюрен гризач на прага. Аха, помислили си те, пришпорен от конкуренцията, той най-накрая се е поразмърдал.

Но най-накрая всъщност открили, че, както би заподозрял всеки собственик на Истинска котка, той причаквал женската на приближаване към къщата и я гледал на кръв, докато тя не пуснела плячката си, а после подбирал улова и го отнасял. Като става въпрос за упълномощаване, всъщност една котка хвана някой друг да напише тая книга.

Този въпрос винаги е бил коварен, защото собствениците на Истински котки, клонящи към типа, на който крещенето по плаца и легендарният свит на руло вестник не им се удават лесно (ако беше така, те щяха да са от хората с огромните подскачащи кучета, които правят ама каквото си щат с голям, жизнерадостен размах, под съпровода на далечни подвиквания: „Принц! НЕ! НЕ, ти казвам! ПУСНИ ГО ДОЛУ! Веднага! Принц! НЕ!“ и т.н.)

Всъщност всичко опира до разликата между Вътре и Вън (ср. „Хигиена“). Повечето Истински котки доста бързо загряват идеята. Повечето Истински котки в края на краищата са достатъчно умни да разберат, че е по-добре да заложат на сухата кутия в ъгъла на кухнята, отколкото на цветната леха, когато вятърът духа директно от Сибир. Майките им очевидно ги учат, макар че колкото и внимание да му посветихме, не успяхме да проумеем как точно става това, освен чрез постоянното им местене насам-натам в леко невротична партия котешки шах. Може би водят котенцата на някакво тайно котешко училище, където им показват диаграми. (Невероятно, колко хладнокръвни и интелигентни се оказват котките, отгледани от майките си. Нас нашите майки ни отглеждат вече хилядолетия наред и я ни вижте какви сме. Ако Ромул и Рем бяха отгледани от котка вместо от вълчица, днес Рим щеше да е друг.9)

Повече от това котката не можете научи на нищо. На нищичко. Може да си мислите, че можете, но това е, защото сте разбрали погрешно какво става. Вие си мислите, че котката послушно се появява на задния вход в десет часа, точна до секунда, за вечерята си. От котешка гледна точка някакъв балък с крачка са го дресирали да вади всяка вечер консерва от хладилника.

Дисциплина — след като преодолеете всички училищни традиции — означава: „Ако не направиш каквото искам аз, ще те ударя.“ Тук, разбира се, единият проблем е, че котката трудно ще я удариш. Кучето винаги е податливо на прочутия свит на руло вестник, след което може да подхване номера със скимтенето, хленча и въздишките — ако беше човек актьор, щяха да го смъкнат с дюдюкане от сцената. Да удариш котка, е като да треснеш космата ръкавица, пълна с карфици, пък и без това на котката хич не й дреме. Един мой роднина, чиято самоличност няма да разкрия, докато не изтече Ограничителният статут на Кралското дружество за ограничаване на жестокостта към животните, винаги е смятал, че половин тухла, хвърлена