напълнени догоре с вино. Върху гладката повърхнина на широки блюда с жълт крем, който потреперваше при най-малкото мръдване на масата, бяха изрисувани със ситни арабески инициалите на младоженците. За тортите и халвите бяха извикали един сладкар от Ивето. Тъй като той за пръв път се проявяваше в тоя край, беше се много постарал; за десерта той сам донесе едно сложно сладкарско изделие, което предизвика възторжени възклицания. Основата му беше квадрат от синя мукава, изобразяващ храм с портици, стълбове и наоколо гипсови статуйки в ниши, обсипани със звезди от варакосана хартия; после, на втория етаж, се издигаше кула от савойски сладкиш, оградена с малки укрепления от ароматна захар, бадеми, сухо грозде и портокалови резенчета; най-сетне горната площадка, която представляваше зелена ливада със скали и езера от сладка и ладии от лешникови черупки, и на върха й се виждаше едно малко амурче; то се люлееше на люлчица от шоколад, двете стълбчета на която завършваха вместо с топки с две истински пъпки от роза.

Ядоха чак до вечерта. Когато се уморяваха да седят, гостите отиваха да се разходят из дворовете или да изиграят в хамбара една игра „на тапа“6 и после пак се връщаха на трапезата. Към края на увеселението някои още там заспаха и захъркаха. Но когато поднесоха кафето, всичко се оживи, подеха песни, показваха силите си, почнаха разни номера, носеха тежести, опитваха се да издигнат на раменете си каруците, пущаха солени шеги, прегръщаха дамите. Вечерта на заминаване конете, натъпкани чак до гуша с овес, мъчно влизаха между оковите; ритаха, изправяха се на задните си крака; хамутите се късаха, господарите псуваха или се смееха; и цялата нощ, под сиянието на месеца, из всички пътища на околността препускаха каруци с изтървани коне, които тичаха в галоп, колите подскачаха из рововете, прескачаха купчини чакъл, високи няколко метра, закачаха се в крайпътните храсти и през вратичките се навеждаха жени, за да хванат поводите.

Ония, които останаха в Берто, прекараха нощта в готварницата, продължавайки да пият. Децата бяха заспали под пейките.

Невестата бе помолила баща си да я избавят от обичайните шеги. И все пак един от братовчедите, рибар (който дори беше донесъл като сватбен подарък две хубави риби), беше почнал да църка вода с устата си през дупката на бравата, но чичо Руо пристигна навреме, спря го и му обясни, че важното обществено положение на зет му не позволява такива неприлични шеги. Братовчедът обаче мъчно отстъпи пред тия доводи. В душата си той обвини чичо Руо във високомерие и отиде в ъгъла при четири-пет други гости, които случайно бяха получили на трапезата по-лоши късове месо и смятайки също така, че не са били приети добре, злословеха за стопанина и пожелаваха с неясни думи разсипването му.

Старата госпожа Бовари през целия ден не обели зъб. Не бяха я питали нито за премяната на снахата, нито за уредбата на угощението; тя си отиде рано. Съпругът й, вместо да я последва, прати за пури в Сен- Виктор и пуши до зори, като пиеше грог с кирш, смес, неизвестна на околните, което стана извор на още по-голямо уважение към него.

Шарл нямаше шеговит нрав; през време на сватбата той не блесна. Доста неумело отговаряше на остротите, на каламбурите, на двусмислията, на честитките и слободиите, с които гостите се смятаха длъжни да го закачат още от поднасянето на супата.

Затова пък на следния ден той изглеждаше съвсем друг човек. Сякаш до снощи той именно беше девственикът, докато невестата не проявяваше нищо, от което би могло да се отгатне каквото и да е. И най-лукавите не знаеха какво да рекат и когато тя минаваше край тях, те я гледаха с извънредно изострено внимание. Но Шарл съвсем не се прикриваше. Той я наричаше „моята жена“, говореше й на „ти“, разпитваше за нея всеки срещнат, търсеше я навсякъде и често я завеждаше в някой ъгъл на двора, дето го виждаха отдалеч, между дървесата, как я хваща през кръста и продължавайки да върви полунаведен над нея, как главата му мачка нагръдника на корсажа й.

Два дни след сватбата младоженците заминаха: поради пациентите си Шарл не можеше да отсъства повече. Чичо Руо нареди да ги отведат с неговата бричка и сам той ги придружи до Васонвил. Тук той целуна дъщеря си още веднъж, слезе от колата и се върна обратно. След стотина крачки се спря и като погледна отдалечаващата се бричка, колелата на която се търкаляха в праха, издълбоко въздъхна. Спомни си след това своята сватба, своята младост, първата бременност на жена си; и той беше много весел в деня, когато я отведе от бащиния й в своя дом, когато я носеше на коня зад себе си и караше тръс из снега; то беше към Коледа и полето бе съвсем побеляло; тя се държеше за него с една ръка, а на другата висеше кошницата й; вятърът развяваше дългите дантели на нейната кошоазка шапчица и понякога те досягаха устата й, а когато той извърнеше глава, виждаше съвсем близо, на рамото си, нейното румено личице, което се усмихваше мълчаливо изпод златната плочка на нейната шапчица. От време на време, за да стопли пръстите си, тя ги пъхаше в пазвата му. Колко отдавна бе всичко това! Техният син щеше да бъде сега тридесетгодишен. Той пак погледна зад себе си, не видя нищо по пътя. Почувства се тъжен като изпразнена къща; и тъй като в неговия мозък, помрачен от парите на пиршеството, нежните спомени се смесваха с черните мисли, хрумна му за миг да се поразходи към църквата. Ала страхувайки се, че ще му стане още по-тъжно, върна се право в къщи.

Господин и госпожа Шарл Бовари пристигнаха в Тост към шест часа. Съседите се бяха изправили по прозорците, за да видят новата жена на своя лекар.

Старата прислужница се представи, поднесе й поздравленията си, извини се, че са закъснели с вечерята, и предложи на госпожата да разгледа къщата, докато яденето бъде готово.

Тухлената фасада бе на самата улица или по-право на пътя. Зад портата бяха закачени горно палто с малка яка, юзда, черна кожена фуражка и в ъгъла на земята чифт високи гетри, още покрити със засъхнала кал. Вдясно беше всекидневната, т.е. помещението, дето се хранеха и седяха денем. Книжният тапет, яркожълт като перушината на канарче, в горната част на който бе нарисувана гирлянда от бледи цветя, потреперваше върху лошо опънатия плат; завеси от бяло хасе с кенар от червен ширит се кръстосваха между прозорците, а върху тесния корниз на камината лъщеше между два посребрени светилника, похлупени със стъклени кълба, часовник с бюст на Хипократ. На срещната страна на коридора се намираше кабинетът на Шарл, малка стая, широка около шест стъпки, с маса, три стола и писалищно кресло. Единствено томовете на „Речника на медицинските науки“, неразрязани, но пострадали от всички последователни продажби, през които бяха минали, украсяваха шестте лавици от чамовата библиотека. В приемните часове миризмата от запръжките проникваше през стената на кабинета, а в кухнята се чуваше как кашлят болните и разправят цялата си история. След това имаше — с изход към двора, дето беше конюшнята — широка, разнебитена стая с фурна, която служеше сега за дърварник, изба и склад, пълна със стари железарии, празни бъчви, негодни земеделски сечива и всевъзможни други прашни вещи, предназначението на които не можеше да се отгатне.

Градината, по-дълга, отколкото широка, се простираше между две кирпичени стени, закрити с редици кайсиени дръвчета, и стигаше до плет от тръни, които я отделяха от нивята. В средата се намираше слънчев часовник от сива каменна плоча, поставен върху зидан пиедестал; четири лехи, украсени с хилави шипкови храсти, ограждаха по-полезния четириъгълник с ценни растения. Съвсем в дъното, под канадските борчета, един свещеник от гипс четеше требника си.

Ема се качи в стаите. Първата не беше мебелирана, но във втората — спалнята — имаше легло от махагон в алков с червени завеси. Кутия от раковини украсяваше скрина, а върху писалищната маса до прозореца в една кана имаше букет от портокалови цветчета, вързан с бяла атлазена панделка. Това беше булчински букет, букетът на другата! Тя го загледа. Шарл забеляза това, взе го и отиде да го занесе на тавана, докато Ема, седнала в креслото (около нея нареждаха нещата й), мислеше за своя сватбен букет, опакован в мукавена кутия, и се питаше замислена какво ли биха направили с него, ако случайно тя умреше.

През първите дни тя обмисляше промените в къщата. Махна стъклените кълба на светилниците, накара да облепят стените с нови тапети, да пребоядисат стълбите и да поставят пейки около слънчевия часовник в градината; попита дори как би могло да се направи басейн с водоскок и рибки. А мъжът й, който знаеше, че тя обича да се разхожда с кола, купи на вехто една бричка, която, след като бе снабдена с нови фенери и подшити кожени калници, почти заприлича на тилбюри7.

Така той беше щастлив и без никакви грижи. Един обед насаме, разходка вечер по широкия друм,