Руан да прилича на някаква отвратителна малка Венеция, течеше долу под него, жълта, морава или синя, между мостове и решетки. Работници, клекнали на брега, миеха ръцете си във водата. Памучна прежда се сушеше на открито по върлини, които стърчаха от таваните. Насреща, отвъд покривите, се разгръщаше широко чисто небе с алено залязващо слънце. Колко хубаво беше навярно там! Каква хладина под букаците! И Шарл разтваряше ноздри, за да вдъхне хубавия полски мирис, който не стигаше до него. Той отслабна, източи се и лицето му доби някакво печално изражение, което го правеше почти интересно.

От безгрижие съвсем естествено стигна дотам, че заряза всичките си взети по-рано решения. Веднъж пропусна болничния преглед, на другия ден — лекцията и наслаждавайки се от леността си, полека-лека заряза всичко.

Свикна да посещава кръчмата и се пристрасти към игра на домино. Струваше му се, че като се затваря всяка вечер в някое мръсно заведение и трака върху мраморните маси овчи кости, нашарени с черни точки, това е скъпоценна проява на свободата му, което пък го издигаше в собствените му очи. То беше като първо встъпване в живота, навлизане в забранените наслади; и когато отиваше в кръчмата, той хващаше дръжката на вратата с някаква почти чувствена радост. Много потиснати в него неща се отприщиха тогава; той запомни наизуст куплети, с които приветстваше другарите си, увлече се от Беранже, изучи се да прави пунш и позна най-сетне любовта.

Благодарение на такива подготвителни занимания той напълно пропадна на лекарския си изпит. Същата вечер в къщи го очакваха, за да отпразнуват успеха му. Той тръгна пешком и спря пред селото, прати да извикат майка му и й разправи всичко. Тя го извини, като отдаде неуспеха на несправедливостта на изпитната комисия, и го ободри малко, заемайки се тя да уреди работата.

Едва след пет години г. Бовари узна истината; тази истина беше вече остаряла и той я прие; впрочем той не можеше и да допусне, че човек от неговия корен може да бъде глупак.

Шарл се впрегна отново на работа и без прекъсване приготви изпитния материал, като предварително научи наизуст всички въпроси. Той издържа с доста добра бележка. Колко хубав беше тоя ден за майка му! Дадоха тържествена гощавка.

Къде щеше да иде той да упражнява професията си? В Тост. Там имаше само един стар лекар. Отдавна вече г-жа Бовари очакваше смъртта му и добрият човек още не беше прибрал багажа си, когато Шарл се настани срещу жилището му като негов заместник.

Ала не стига да си отгледал син, да си го накарал да учи медицина и да си намерил Тост, дето ще упражнява професията си — трябваше му и жена. Майка му намери жена: вдовицата на един съдебен пристав в Диеп, която беше четиридесет и пет годишна и имаше хиляда и двеста ливри рента.

Макар и грозна, суха като клечка и цяла в пъпки като дърво напролет, г-жа Дюбюк все пак не беше лишена от кандидати. За да постигне целта си, майката Бовари трябваше да изтика всички и тя дори много сръчно осуети интригите на един саламджия, когото поддържаха свещениците.

На Шарл му се струваше, че женитбата ще му донесе промяна към по-добър живот, въобразяваше си, че ще бъде по-свободен и ще може да разполага със себе си и с парите си. Ала господар стана жена му; пред хората той трябваше да казва това, да не казва онова, да пости в петък, да се облича, както искаше тя, да гони по нейна заповед пациентите, които не му плащаха. Тя разпечатваше писмата му, дебнеше стъпките му и подслушваше зад стената, когато преглеждаше в кабинета си жени.

Всяка сутрин трябваше да има течен шоколад и безкрайни внимания. Оплакваше се непрестанно от нервите си, от дробовете си, от неразположенията си. Шум от стъпки я измъчваше; оставяха ли я сама, беше й непоносимо; отидеха ли при нея, то било, разбира се, само за да видят, че умира. Вечер, когато Шарл се прибираше, тя измъкваше изпод завивката дългите си мършави ръце, обгръщаше шията му и като го караше да приседне на леглото, почваше да му разправя за мъките си: той я забравя, обича друга жена! Прави били, като й казвали на времето, че ще бъде нещастна; и завършваше с молба за някакъв подкрепителен сироп и за малко повече любов.

Една нощ към единадесет часа бяха събудени от тропот на кон, който спря точно пред портата. Прислужницата отвори таванското прозорче и известно време води преговори с някакъв човек долу на улицата. Той беше дошъл за лекаря; носеше писмо. Настази слезе по стъпалата, треперейки от студ, и отключи едно след друго бравата и резетата. Човекът остави коня си и се вмъкна веднага след прислужницата. Той извади изпод вълнения си, със сиви пискюли калпак писмо, обвито в парцал, и го подаде внимателно на Шарл, който се облакъти на възглавницата, за да го прочете. Настази, до леглото, държеше свещника. Госпожата от свенливост остана обърната към стената, гърбом към посетителя.

Това писмо, залепено с малък печат от син восък, молеше господин Бовари да отиде незабавно в чифлика Берто, за да намести един счупен крак. Ала от Тост до Берто има цели шест левги път, като се мине през Лонгвил и Сен-Виктор. Нощта беше много тъмна. Младата госпожа Бовари се боеше да не се случи нещо с мъжа й, та поради това решиха конярят да отиде предварително. Шарл ще тръгне три часа след него, когато изгрее месецът, а те ще изпратят някое хлапе да го посрещне, за да му показва пътя към чифлика и да му отваря вратниците.

Към четири часа сутринта Шарл, плътно загърнат в наметката си, потегли за Берто. Още тръпен от топлината на съня, той се отпусна, люлян от спокойния тръс на животното. Когато то само спираше пред обраслите с тръни ровове, изкопани край браздите, Шарл се стряскаше, събуждаше се, сещаше се изведнъж за счупения крак и се стараеше да си припомни всички познати нему фрактури. Дъждът беше престанал, зазоряваше се. И по голите клони на ябълковите дървета бяха накацали птички — неподвижни, с настръхнала перушина от студения сутрешен вятър. Равното поле се разстилаше, додето поглед стига. А китките дървеса около чифлиците, отдалечени една от друга, бяха като черновиолетови петна върху тая огромна сива повърхност, която се сливаше в далечния кръгозор с безрадостния цвят на небето. От време на време Шарл отваряше очи; после, тъй като съзнанието му се уморяваше и неволно сънят пак го натискаше, той потъваше в нещо подобно на дрямка, в която доскорошните му усещания се преплитаха със спомени. Той се виждаше раздвоен — студент и съпруг, изтегнат в леглото си, както преди малко, и минаващ през залата с оперираните, както някога. Топлият мирис на лапите се смесваше в съзнанието му с тревистия мирис на росата; чуваше шума на железните халки при дръпването на завесите около болничните легла, чуваше дишането на заспалата си жена… Като минаваше през Васонвил, съзря край един изкоп момче, седнало на тревата.

— Вие ли сте лекарят? — попита детето.

Щом чу отговора на Шарл, то грабна в ръце дървените си обувки и хукна пред него.

По пътя лекарят разбра от приказките на своя водач, че г. Руо бил един от най-охолните земеделци. Счупил си крака миналата вечер, като се връщал от празнуване на Богоявление у един съсед. Жена му се била поминала преди две години. При него живеела само неговата госпожица, която му помагала в домакинството.

Коловозът ставаше по-дълбок. Наближаваха Берто. Хлапакът се провря през една дупка на оградата, после се върна в дъното на един двор и отвори вратника. Конят се плъзгаше по мократа трева; Шарл се навеждаше, за да мине под клоните. Кучетата лаеха от колибата и дърпаха веригите си. Когато Шарл влезе в Берто, конят му се подплаши и скочи встрани.

Чифликът имаше добър вид. През отворените врати на конюшните се виждаха едри коне за оран, които хрупаха спокойно в нови ясли. Покрай постройките имаше торище; то димеше и отгоре му, между кокошките и пуйките, кълвяха пет-шест пауна, гордостта на кокошарниците в Ко. Кошарата беше дълга, хамбарът висок, с гладки като длан стени. Под сайванта имаше две големи коли и четири плуга заедно с камшиците, хамутите и всички останали впрегатни принадлежности, сините вълнени подплати на които се замърсяваха от ситния прах, който падаше от хамбарите. Дворът вървеше полегато нагоре, беше насаден със симетрично наредени дървета и откъм блатото се чуваше весела глъчка на стадо гъски.

Една млада жена в синя вълнена рокля, украсена с три волана, излезе на прага на къщата, за да посрещне г. Бовари, и го заведе в готварницата, дето пламтеше буен огън. Наоколо в малки гърненца, различни по големина, къкреше закуската на ратаите. Край огнището се сушаха влажни дрехи. Лопатата, машата и духалото, всички с огромни размери, светеха, като че ли бяха от полирана стомана, а по стените се редяха многобройни готварски съдове, в които се отразяваха неравни отблясъци от огъня, смесени с