Шарл беше тъжен: нямаше пациенти. Цели часове той седеше мълком, отиваше да спи в кабинета си или гледаше жена си, като шие. За да се разсее, той сам се залови за физическа работа у дома си, дори се опита да боядиса таванското помещение с боята, която бояджиите бяха оставили. Но най-много го занимаваха паричните грижи. Той беше похарчил толкова много за поправките в Тост, за тоалети на жена си и за пренасянето, че в две години цялата зестра — повече от три хиляди екю — бе отишла. Сетне толкова неща се бяха повредили или изгубили при пренасянето от Тост в Йонвил, без да се смята гипсовата статуя на свещеника, която при едно по-силно друсане се беше строшила на хиляди парчета върху паважа на Кенкампоа!
Една по-приятна грижа го отвлече: бременността на жена му. Колкото повече наближаваше срокът, толкова по-скъпа му ставаше тя. Нова телесна връзка се създаваше сега и сякаш едно постоянно чувство на по-сложно единение. Когато виждаше отдалеч нейния отпуснат вървеж и снагата й, която меко се извиваше над бедрата, освободени от корсет, когато я гледаше отсреща си, нестесняван от нищо, и тя седеше в креслото в различни положения на умора, той не можеше да сдържи щастието си; ставаше, прегръщаше я, милваше лицето й, наричаше я мила мамичка, искаше да я накара да танцува и като се смееше и плачеше едновременно, обсипваше я с всички гальовни шеги, каквито му Хрумваха. Мисълта, че от него е заченато дете, го изпълваше с наслада. Сега нищо не му липсваше. Той познаваше вече пълната същина на човешкия живот и със спокойна яснота заемаше своето място в него.
Изпърво Ема почувства силно учудване, после пожела да се освободи по-скоро от бременността си, за да изпита какво е да бъде майка. Но тъй като не разполагаше със средства да купи, както й се искаше, люлка във вид на лодка със завески от розова коприна и бродирани шапчици, в пристъп на горчивина тя се отказа от всякакви приготовления на детския чеиз, отиде при една шивачка в градеца и го поръча изцяло, без да избира, нито да спори. Така тя не можа да вкуси радостта на тия приготовления, от които почва и расте по-нататък нежността на майките, и нейната обич още в зараждането си беше може би донякъде накърнена.
Ала тъй като Шарл при всяко сядане на трапезата приказваше за малкото, тя скоро почна да мисли по- продължително за него.
Искаше й се то да бъде син; той ще бъде як и тъмнокос; ще го нарече Жорж; и мисълта, че ще има мъжка рожба, беше като бъдеща отплата за цялото нейно безсилие в миналото. Мъжът поне е свободен; той може да минава през много страсти и страни, да преодолява пречките, да вкусва най-недостъпни блаженства. Жената непрекъснато е възпрепятствана. Неподвижна и колеблива едновременно, тя е уязвима от слабостите на плътта ведно със зависимостта от закона. Волята й, подобно воала на шапката й, вързан с шнур, трепти от всички ветрове и винаги има някое желание, което я увлича, някоя условност, която я сдържа.
Тя роди в един неделен ден към шест часа при изгрев-слънце.
— Момиче! — каза Шарл.
Ема извърна глава и изгуби съзнание.
Почти веднага дотърча госпожа Оме и я целуна, както и госпожа Льофрансоа от „Златен лъв“. Аптекарят, като деликатен човек, й отправи само няколко първи поздравления през полуотворената врата. Той поиска да види детето и намери, че е добре развито.
През своето възстановяване тя беше много заета да търси име на дъщеря си. Отначало прехвърли в ума си всички имена, които имаха италиански окончания като Клара, Луиза, Арманда, Атала; харесваше й се също Галзуинда, още повече Изолда и Леокадия. Шарл искаше да кръстят детето на майка му; Ема се възпротиви. Прегледаха календара от начало до край и се съветваха с външни хора.
— Господин Леон — каза аптекарят, — с когото приказвах вчера, се чуди, че не избирате Мадлена, което сега е извънредно на мода.
Ала старата Бовари решително викна, като чу това име на грешницата. Що се отнася пък до господин Оме, той предпочиташе имена, които напомняха някой велик човек или знаменито събитие, или благороден възглед — и по тая именно система беше кръстил четирите си деца. Така Наполеон представяше славата, Франклин — свободата, Ирма беше може би отстъпка на романтизма, но Атали — възхвала на най- безсмъртния шедьовър на френския театър. Защото неговите философски убеждения не пречеха на художествените му възторзи; у него мислителят не подчиняваше човека на чувствата; той умееше да установява различията, да отделя областта на въображението от областта на фанатизма. На известна трагедия например той отричаше идеите, но се възхищаваше от стила й; проклинаше общия поглед, но ръкопляскаше на всички подробности и се възмущаваше от действащите лица, като се въодушевяваше от речите им. Когато четеше велики произведения, той се прехласваше от тях; но като помислеше, че чернокапците ги тълкуват в своя полза, обземаше го отчаяние и в това смешение на чувства, дето той се объркваше, искаше му се в едно и също време да увенчае Расин с две ръце и да се препира с него най- малко четвърт час.
Най-после Ема си спомни, че в замъка Вобиесар беше чула маркизата да нарича една млада жена Берта; и веднага избра това име, а тъй като дядо Руо не можеше да дойде, помолиха господин Оме да стане кръстник. Като подаръци при кръщаването той донесе произведения на заведението си, а именно: шест кутийки джинджифил, цяло шишенце със салепов прах, три бурканчета с паста от слез и освен това шест пръчки кристализирана захар, които беше намерил в един долап. Вечерта в деня на кръщавката имаше голямо угощение; беше и свещеникът; поразгорещиха се. Когато поднесоха ликьорите, господин Оме подкара „Богът на почтените хора“. Господин Леон изпя една баркарола, а кръстницата, старата госпожа Бовари — един романс от времето на империята; накрая господин Бовари — бащата, поиска да поднесат детето и почна да го кръщава с чаша шампанско, което проля над главата му. Тая подигравка с първото от светите тайнства възмути абат Бурнизиан; Бовари — бащата, му отговори с цитат от „Война на боговете“ и свещеникът стана да си върви; дамите почнаха да го молят; Оме се намеси; успяха да склонят духовника да седне отново и той спокойно взе от чинийката чашката си с недоизпито кафе.
Господин Бовари — бащата, остана още един месец на гости в Йонвил, дето смайваше жителите с великолепната си полицейска фуражка със сребърни нашивки, която той всяка заран слагаше, за да отиде на площада и да пуши с лулата си. Свикнал също така да пие много ракия, той често изпращаше слугинята в „Златен лъв“ да му вземе една бутилка, която се записваше за сметка на сина му; а за носните си кърпички употреби всичкия одеколон на снаха си.
На нея никак не й беше неприятно неговото общество. Той беше пребродил света; разправяше за Берлин, за Виена, за Страсбург, за своя офицерски живот, за любовниците, които имал, за тържествените обеди, които давал, а освен това беше любезен и често дори по стъпалата или в градината я хващаше през кръста и викаше:
— Шарл, пази се!
Старата госпожа Бовари се уплаши за щастието на сина си и страхувайки се, че ако продължи така, съпругът й може да повлияе неморално върху мислите на младата жена, настоя да ускорят заминаването си. Тя имаше може би по-сериозни опасения. Господин Бовари беше човек, който не зачиташе нищо.
Един ден Ема беше обзета от потребността да види момиченцето си, което бе дадено за кърмене у жената на дърводелеца, и без да погледне в календара дали са изтекли шестте седмици, задължителни от религията за родилките, тръгна към жилището на Роле, което беше в другия край на селото, в подножието на склона между големия път и ливадите.
Беше пладне; капаците на прозорците бяха затворени, а покривите от плочи, които лъщяха под резкия блясък на синьото небе, сякаш изпущаха искри по ръба на върховете си. Духаше душен вятър. Ема вървеше, но се усещаше много отпаднала; камъните по тротоара й причиняваха болка; тя се подвоуми дали да се върне в къщи, или да влезе някъде, за да седне.
В тоя миг от една съседна врата излезе господин Леон с връзка книжа под мишницата. Той се приближи, поздрави я и отиде на сянка до дюкяна на Льорьо под издадения напред сив платнен навес.
Госпожа Бовари каза, че отива да види детето си, но че се е уморила.
— Ако… — почна Леон, без да смее да продължи.
— Имате ли работа някъде? — попита тя.
И след като помощникът отговори, тя го помоли да я придружи. Още същата вечер това се разчу в Йонвил и госпожа Тюваш, жената на кмета, каза пред слугинята си, че
