на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най- старата му познайница в този край.

— Ти наистина ли я изпъди? — каза той най-сетне.

— Да, кой ще ми попречи? — отговори тя.

После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.

— Ще ти стане лошо — каза тя презрително.

Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.

Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.

Така сега Ема постоянно живееше със спомена за тоя бал. Всяка сряда при събуждане тя си казваше: „Ах! Преди осем дена… преди петнадесет дена… преди три седмици бях там!“ и полека-лека лицата се сляха в паметта й, тя забрави мелодията на танците, не виждаше вече съвсем ясно ливреите и залите, някои подробности изчезнаха, но съжалението остана.

Често, когато Шарл беше излязъл, тя отиваше до скрина да извади табакерата от зелена коприна, пъхната от нея между сгънатите долни дрехи.

Тя я разглеждаше, отваряше я, дори вдишваше мириса на подплатата, примесен с мирис на върбина и на тютюн. Чия беше тя?… На виконта. Може би бе подарък от любовницата му. Тя е била везана на гергеф от абаносово дърво, мъничък гергеф, скриван от всички погледи; тая работа сигурно е отнела много часове и над нея са се отпускали меките къдрици на замислената работница. Лъх на любов беше минал през дупчиците на канавата: всеки бод на иглата бе отбелязал там някоя надежда или някой спомен и всички тия преплетени копринени нишки сочеха само непрекъснатостта на една мълчалива страст. А после една заран виконтът я бе отнесъл със себе си. За какво ли са говорили те, когато табакерата е била върху камината с широк корниз, между вазите с цветя и часовниците „Помпадур“?… Тя беше в Тост. А той сега бе в Париж; там някъде! Какъв беше тоя Париж?

Какво безпределно име! Тя го повтаряше полугласно, за да си достави удоволствие. То звънтеше в ушите й като камбана на катедрала, пламтеше пред очите й дори по етикетите на нейните бурканчета за помада.

Нощем, когато продавачите на риба, пеейки „Ла Маржолен“, минаваха с каруците си под нейните прозорци, тя се събуждаше и заслушана в шума на обкованите с желязо колела, който, щом излезеха от село, скоро се притъпяваше от пръстта, тя си казваше: „Утре те ще бъдат там!“

И ги следваше в мисълта си — как възлизат и как се спускат по хълмовете, минават през селата, препускат по широкия път под сиянието на звездите. След като изминаваше с тях неопределено разстояние, тя стигаше всякога до някаква неясна местност, дето мечтанието й спираше.

Тя си купи плана на Париж и с крайчеца на пръста си правеше разходки из столицата. Вървеше по булевардите, спирайки се на всеки ъгъл между чертите, които означаваха улиците, пред белите квадратчета, които изобразяваха къщите. Най-сетне, когато очите й се уморяваха, затваряше клепачи и виждаше в мрака как се извиваха под вятъра газовите рогчета на уличните фенери и каляски, стъпалната на които се разтварят с голям шум пред входа на театрите.

Абонира се за „Ла Корбей“, вестник за жени, и за „Силф де Салон“. Поглъщаше, без да пропусне дума, всички рецензии за премиерите, за надбягванията и вечеринките, интересуваше се от дебюта на някоя певица, от откриването на известен магазин. Знаеше новите моди, адреса на добрите шивачи, дните за разходка в Булонската гора или за посещение на операта. От романите на Йожен Сю изучи описанията на мебелировки; прочете Балзак и Жорж Санд, търсейки у тях въображаемо утоляване на своите лични страстни желания. Тя носеше книгата си дори на трапезата и обръщаше страниците, докато Шарл ядеше, приказвайки й. Споменът за виконта винаги се вмъкваше в четивата й. Тя установяваше някаква близост между него и измислените лица. Ала кръгът, на който той беше център, полека-лека се разшири и ореолът му, отдалечавайки се от неговото лице, се разпростря по-надалеч, за да озари други мечти.

Париж, по-необхватен от океана, блестеше през очите на Ема в алено сияние. Ала многобройните съществувания, които се движеха в тая бъркотия, образуваха групи, бяха разпределени в различни картини. Ема виждаше само две-три от тях, които закриваха от нея останалите и представляваха сами цялото човечество. Светът на посланиците се движеше по лъскави паркети, в салони, цели от огледала, около кръгли маси с покривки от кадифе и със златни ресни. Там имаше рокли с шлейфове, дълбоки тайни, терзания, скривани под усмивки. След това идеше обществото на херцогините: там всички бяха бледи, ставаха в четири часа следобед, жените — бедните ангелчета! — носеха фусти по краищата с дантели от английски бод, а мъжете — непризнати таланти под лекомислена външност — съсипваха конете си в увеселения, ходеха лете в Баден и най-сетне към четиридесетата си година се оженваха за богати наследнички. В сепаретата на ресторантите, дето се вечеря след полунощ, пъстрото множество от писатели и актриси се смееше под светлина на свещи. Те бяха разточителни като крале, преизпълнени с идеални амбиции и фантастични бълнувания. Те бяха съществувания над всички други, носещи се сред бури между небето и земята, нещо съвсем възвишено. Колкото за останалия свят, той бе някак загубен, без определено място и като че несъществуващ. От друга страна, колкото по-близки до нея бяха нещата, толкова повече мисълта й се извръщаше от тях. Всичко, което я заобикаляше непосредствено — досадното село, дребните глупави буржоа, посредственото съществуване, — й се струваше като изключение в света, някаква особена случайност, в която тя беше впримчена, докато отвъд се простираше, додето поглед стига, безпределната страна на блаженствата и на страстите. В своя копнеж тя смесваше чувствените наслаждения от разкоша с радостите на сърцето, изискаността в навиците с изтънчеността на чувствата. За любовта, както за индийските растения, не беше ли потребна подготвена почва, особена температура? И въздишките под лунното сияние, дългите прегръдки, сълзите, които текат над разделящите се ръце, всичките безумства на плътта и нежните копнежи бяха неотделими от балконите на големите замъци, дето има много свободно време, от будоара с копринени щори, от дебелите килими, от жардиниерите, пълни с цветя, от високо издигнатите легла, от блясъка на скъпоценните камъни и от акселбантите по ливреите.

Слугата от пощата, който дохождаше всеки ден да чисти кобилата, минаваше през коридора с дървените си обуща, блузата му беше скъсана, обущата, обути на бос крак. Ето това беше грумът с къси панталони, с когото трябваше да се задоволи тя! Като свършеше работата си, той не дохождаше през целия ден, защото, когато Шарл се връщаше, той сам отвеждаше коня в конюшнята, сваляше седлото и слагаше оглавника, а в това време слугинята донасяше връзка слама и я хвърляше, както умееше, в яслите.

Вместо Настази (която най-после замина от Тост, като проля реки от сълзи) Ема взе за прислужничка една четиринадесетгодишна девойка, сираче с благо лице. Тя й забрани да носи памучни шапчици, научи я да се обръща в трето лице, да носи чаша вода на чинийка, да чука на вратата, преди да влиза, както и да глади, да колосва, да помага при обличане, защото искаше да я направи своя камериерка. Новата слугиня изпълняваше всичко, без да мърмори, за да не я изгонят, и тъй като госпожата обикновено оставяше ключа от бюфета, Фелисите всяка вечер си вземаше по мъничко захар, която изяждаше в леглото си, след като бе прочела молитвата си.

Следобед тя отиваше понякога да побъбри с пощальоните отсреща. Госпожата оставаше горе, в стаите.

Тя ходеше със съвсем отворена домашна рокля, която откриваше между вълнените ревери на корсажа й плисирана риза с три златни копчета. Коланът й беше шнур с големи пискюли, а малките й гранатовочервени