следеше още от завръщането й в Лондон.

Антония въздъхна с облекчение, когато забеляза отпред група младежи. Щом ги наближи обаче, видя, че носеха раираните панталони на Зебрите от Итън. Бяха пияни и трошаха уличните лампи. За да ги избегне, младата жена пое по Кларджис Стрийт, която водеше към Кързън. Зави на следващия ъгъл и гърлото й се сви от ужас — в този момент някаква висока фигура повдигна нещо, което й заприлича на сабя. Викът заседна в гърлото й и тя отскочи от него. В следващия миг я изпълни огромно облекчение — непознатият господин просто докосна шапката с бастуна си за поздрав и отмина.

Тони измина тичешком последните метри до къщата. Не си направи труда да потърси ключа си, а заудря по вратата, докато господин Бърк не я отвори. Той хвърли поглед към пребледнялото й лице.

— Да нося ли кофата?

Младата жена се хвърли в ръцете му.

— Не, не, господин Бърк, мисля, че по-скоро бих пийнала малко бренди!

След два дни беше гала-вечерта, очаквана от всички. Това бе забавата на открито, която щеше да се проведе във Воксхол Гардънс. Щеше да има от всичко — музика, банкет, танци и нова пиеса във Воксхол Тиътър, където личната ложа на Уелския принц бе оформена във вид на огромна, бляскава корона.

Привечер цели тълпи се отправиха към отсрещния бряг на Темза по посока на Воксхол; намираше се от другата страна на Уестминстърското абатство. Откъм реката започна да се носи мъгла. Тя увеличи още повече опасността, с която по принцип се свързваха обществените градини. За представителите на висшето общество Воксхол изглеждаше примамливо и изпълнено с приключения място за забавления, тъй като то се посещаваше от сводници и проститутки.

Можеха да се видят както най-високопоставени, така и най-низшестоящи членове на обществото. Тони срещна неколцина свои познати. Те чакаха реда си, за да се качат в една от ладиите, които превозваха до другия бряг. Присъедини се към тях, защото многочислеността им вдъхваше сигурност. Филии Франсис, един от по-младите приятели на принц Джордж, беше може би най-близък по възраст до нея и двамата поведоха разговор. Оказа се обаче, че единственото, което го интересува, са дуелите и богатата оръжейна колекция на полковник Дан Макинън. Младата жена потисна потръпването си и щом пристигнаха в градината, потърси компанията на Аморет и Шеридън.

Главната клюка на деня бе връзката на Уелския принц и госпожа Фицхърбърт. Аморет сподели, че Джордж се съветвал с всичките си приятели, дали да не предизвика краля и да се ожени без неговото съгласие. Повечето се съмняваха в такава възможност поради омразния Брачен акт, според който никой член на кралското семейство не можеше да се ожени по своя воля преди навършване на двайсет и петата си година.

— Защо просто не заживеят заедно, докато той стане на двайсет и пет? — обърна се към Аморет Антония.

— Госпожа Фицхърбърт предпочита смъртта пред безчестието. Почтеността е нейният господ. Но, да си остане между нас, тя няма да му позволи да я изчука, преди да стане Уелската принцеса!

— Не са ли правили любов още? — попита невярващо Тони. — Нищо чудно, че принцът изгаря от страст.

— А за тая работа има само един лек — заяви Шери.

— Господ да ме убие, това място предразполага към разврат — засмя се Аморет и посочи към алеите, заобиколени от високи плетове и дървета, които водеха към изолирани горички и малки изкуствени пещери.

Антония забеляза, че леката мъглица постепенно се сгъстява и придава призрачна атмосфера на градината. Светлината на стотиците лампи мъждукаше неясно под нейния воал, който плуваше над дърветата и висеше над покритите с чакъл пътеки.

Забеляза висок мургав мъж, придружен от ярко облечена жена. Това може и да не бяха Адам Савидж и Анджела Браун, но настроението й се развали.

— Тук е доста влажно. Да минем покрай павилионите и ротондите, за да отидем към театъра — предложи младата жена.

— Не мислите ли, че трябва да вечеряме, преди да отидем в театъра — предложи Аморет.

Антония вдигна рамене.

— Има толкова народ, че вероятно няма да намерим места.

— Така е — съгласи се събеседникът й. — Всички ще искат местата, от които се виждат както кралската ложа, така и сцената.

— Единственото желание на Джордж е изолирана ложа на връх Венера — пошегува се Шери.

Тони трябваше да размишлява известно време, за да разбере сексуалния намек в думите му. Леко се изчерви.

— Шери, коремът ми вече мисли, че са ми прерязали гърлото — оплака се Аморет.

— Ох, добре. Мисля, че и аз съм малко гладен. Ако нямаш намерение да ядеш, защо не отидеш да запазиш места в театъра, Тони?

Младата жена предпочиташе да бъдат заедно, но веднага се смъмри за страхливостта си. Мъглата се бе сгъстила още, а тълпата бе оредяла, или поне така изглеждаше, тъй като бялата пелена изолираше хората.

Антония тръгна по една от алеите, заобиколи някакъв храм и мина през обвит с пълзящи растения портал. В този момент дочу, че чакълът зад нея заскърца. Спря и се обърна, но не видя друго освен процеждащата се през гъстата мъгла слаба светлина на лампите. Ускори крачка, все така устремена към театъра, но в мъглата всичко й се струваше странно и в крайна сметка започна да мисли, че не бе завила където трябва. Музиката и носещият се от тълпите шум като че ли заглъхваха с всяка следваща крачка.

Сърцето й заби учестено, тъй като продължаваше да чува стъпки зад гърба си. Огледа се още няколко пъти; не се забелязваха никакви неясни фигури, колкото и да се взираше.

Задъхана и съвсем дезориентирана, Тони започна да бяга. Само след няколко минути си даде сметка, че това бе най-лошото, което можеше да стори; бе се озовала в някаква отдалечена част на градината, където имаше само поляни и дървета.

Трябваше да спре и да събере мислите си. Ако презираше нещо с цялото си сърце, това бе страхливостта. Събрала кураж, младата жена пристъпи на откритото пространство сред храсталаците и извика:

— Бърнард Лам, покажи се, за да те видя, хленчещ страхливец такъв!

Мълчание.

— Ела да се бием като мъже, кучи сине!

Абсолютна тишина.

Антония напипа ножа в джоба си.

— Ще те удавя в собствената ти кръв!

Абсолютна, ненарушавана от нищо тишина.

Пулсът й започна да се нормализира. Най-после успя да си поеме дъх с пълни гърди. Ако наистина никой не я преследваше, колко ли глупаво изглеждаше така, докато отправяше грозни заплахи в смълчаната нощ. Реши да се прибира. Воксхол Гардънс вече не я привличаше.

Тръгна с отмерени стъпки. Очите й не пропускаха нищо, ушите й бяха наострени, всичките й сетива бяха нащрек за евентуалната опасност, докато търсеше верния път.

Въздъхна с огромно облекчение, когато най-после премина през портала и напусна парка. Пътят, който водеше към Темза, тази нощ бе изпълнен с хора. Страховете й започнаха да се разсейват и тя се почувства в пълна безопасност. В този момент се случи онова, от което се бе опасявала!

Усети силен удар отзад и изпищя ужасено, падайки пред връхлитащата карета. Вдигна очи нагоре и с ужас видя точно над себе си копитата на двата впрегнати във файтона коня.

Замижа за момент, докато животните правеха странни движения в опитите си да я избегнат. Когато отвори отново очи, видя, че каретата преминава над нея. Знаеше, че щеше да я смаже. Нямаше време да каже дори една молитва. Чу женски писъци. Възбудено говорещи хора й помогнаха да се изправи. Рамото и бедрото й бяха сериозно натъртени, но тя почти не забеляза това. Напудрената й перука се търкаляше на улицата, а сините й атлазени бричове бяха изцапани до коленете, но тя бе жива. С нечия помощ се качи на тротоара и се облегна на стълба на една от уличните лампи. И изведнъж се отпусна на колене, сведе глава и