и може да забавлява и най-високопоставените особи, а в същото време да събужда някакви чувства у него. Лейди Ивлин Лам очевидно отговаряше на тези изисквания. Тя беше изтънчена и с хладна красота; знаеше, че от нея ще излезе прекрасна домакиня на Идънуд, а това щеше да му помогне доста в осъществяването на амбициите му.

Неговата студена английска красавица не го оставяше равнодушен; тя бе предизвикателство за него — щеше да събуди чувствеността й, така че физическата им връзка да бъде задоволителна. Единственият й недостатък бе възрастта й. Не можеше да очаква от нея да го дари с голямо семейство, но той щеше да бъде доволен и само от един син и наследник. Ако се оженеха с Ив, щеше да се погрижи тя да забременее веднага. Освен това бракът му с нея щеше да го направи законен баща, а не само настойник, на вече родените й деца и той се надяваше да им бъде добър родител.

Днес пътуваше за Коломбо с ценен товар за кораба си „Червеният дракон“. Трюмът му вече бе пълен с тиково и абаносово дърво, с черен пипер, мускатов орех и канела. Те можеха да се съхраняват дълго. А след като натовареше последната си реколта от чай и каучук, щеше да види точно колко място остава.

Англия го мамеше да се прибере и той бе решил да отплава със следващия рейс на „Червеният дракон“. Щеше да вземе някои от индийските и ориенталските си мебели, както и петдесетте си сандъка за чай, с изобразен върху тях знак на леопарда, за да ги различава от сандъците, които бяха пълни с чай.

Един от най-малките му кораби, обслужващи китайския маршрут, вече трябваше да е пуснал котва в Коломбо, за да достави несравнимите коприни, които Савидж внасяше в Англия. Веднага след разтоварването на малкия плавателен съд той лично щеше да наглежда натоварването на стоката на Ивлин, която преди няколко дни бе отпътувала за Коломбо.

Адам имаше съвсем бегла представа за онова, което се произвеждаше в плантацията на семейство Лам. В кирпичената постройка се режеше и сушеше индиго. Обширно пространство беше засадено с кокосови палми, най-лесната за отглеждане култура, която даваше най-големи добиви. От човек се искаше само да пусне кокосовите орехи в издълбаните песъчливи дупки. За да пораснат, те не се нуждаеха от друго освен от поливане през ден с малко солена вода и само след две години започваха да дават по шест реколти годишно.

Пътят до Коломбо отнемаше два, а понякога и три дни. Тежко натоварените коли се теглеха от опитомени водни биволи — силни, но бавни животни. Освен кочияши Савидж имаше и лична охрана, която бе научил да си служи с огнестрелно оръжие. По пътищата бродеха разбойници, привлечени от керваните от каруци.

Всичко премина без проблеми. Адам имаше собствени складове край пристана, но тъй като „Червеният дракон“ бе вече там, хората му пренесоха каучука и сандъците с чай направо от колите в товарния трюм.

Капитанът и екипажът на кораба всяваха ужас — имаха вид на типични главорези; Савидж ги бе избирал лично. Плащаше им добре: получаваха постоянно възнаграждение, а също и част от печалбата. Позволяваше им да ходят където искат, щом са свободни. Не се съмняваше, че те осигуряват работа на много кръчми, игрални зали и публични домове, но когато бяха на смяна да пазят товарите и корабите му, никой не се осмеляваше да се появи пиян или дрогиран.

Малкият плавателен съд „Нефритеният дракон“ бе пристигнал едва тази сутрин. След като скъпите коприни бяха натоварени на по-големия му събрат и все още имаше доста място, Адам взе решението, което бе неизбежно. Съобщи на капитана, че ще отпътува за Англия с него и ще бъде готов след две, най-много три седмици.

От известно време водеше преговори с представители на Ийст Индия Къмпани, за да им продаде „Скокът на леопарда“. Когато взе пощата си от Индия, прочете щедрото предложение на компанията.

Савидж се качи в „Нефритеният дракон“, влезе в кабината си и се отпусна на капитанския си стол, вдигнал крака върху масата с картата. Захвърли писмото с предложението върху педантично изпънатите карти, над които бе прекарвал часове по времето, когато корабът бе плавал под неговото командване по кантонския маршрут. Защо не се радваше на истинското богатство, което компанията даваше за „Скокът на леопарда“? Спомни си първите години от престоя си тук. Беше пролял много пот, сълзи и кръв, за да изправи плантацията на крака. Младостта му бе преминала в убийствен физически труд, в безкрайните часове на усилия, от които костите започваха да го болят, а съзнанието му се замъгляваше. Беше рискувал здравето си и знаеше, че до края на живота си ще да получава маларийни пристъпи. Бе рискувал разсъдъка си, като се бе подлагал на убийствена за душата самота, но се бе научил да се слива с природата; бе рискувал безброй пъти живота си в преследване на побеснели слонове, които опустошаваха плантацията му, на пантери, които ядяха добитъка, в потушаване на бунтовете на местните жители, решили да го изгорят, за да отърват земята си от белия човек.

Нямаше разумна причина да не се радва, че се отървава от всичко това. Той обаче не беше разумен; точно обратното. Цейлон бе проникнал в кръвта му, а „Скокът на леопарда“ се бе превърнал в част от него самия. Беше го създал от нищо с голи ръце. Сведе поглед към същите тези ръце. Бяха мургави, силни и в белези. Кутрето на лявата му длан бе обгорено — спомен от падналата върху му светкавица, когато бе бързал да прибере реколтата преди връхлитането на мусоните.

Беше пристигнал тук само с дрехите на гърба си. Сега имаше тази земя и тя бе от голямо значение за него.

Това бе и причината да се колебае, дори след като бе станал милионер. Не желаеше да се раздели със „Скокът на леопарда“.

Взе писмото на компанията и започна да пише своя отговор. Предложи да даде плантацията под наем за две години. Това щеше да даде възможност на Ийст Индия Къмпани да пожъне големите печалби, за които вече бе споменал. Ако в края на този период тя все още искаше да купи плантацията, тогава щяха да преговарят отново.

Младият мъж размишляваше върху току-що направеното предложение; знаеше, че не може да загуби. Ако след тези две години решеше, че все още не може да се раздели със „Скокът на леопарда“, просто щеше да поиска цена, неизгодна за компанията.

Изпрати отговора си още с обратния рейс на пощенския кораб със съзнанието, че щяха да са доволни. Съветваше ги да изпратят незабавно управителя на плантацията, тъй като самият той заминаваше за Англия до три седмици.

Савидж нареди колите да се върнат в „Скокът на леопарда“. Щеше да ги настигне без проблеми на следващия ден. Когато следобедната светлина започна да избледнява, леността бе изместена от вълнение, което неизменно обземаше града с падането на мрака. Жените от висшата класа в техните безформени рокли и с воали изчезнаха и на тяхно място се появиха жени от низшето съсловие, чиито копринени коси не бяха покрити.

Скоро започнаха да се чуват смехове и музика. Улиците се изпълниха с хора, решили да се насладят на всички удоволствия на тропическата нощ.

Уведоми членовете на екипажа, че няма да товарят повече до сутринта. Искаше лично да надзирава подреждането на стоката на Ивлин, предназначена за износ в Китай, за да може да й докладва, когато се върне.

Тази вечер може би щеше да има последна възможност да се наслади на екзотичните прелести на Коломбо. Устните му се разтегнаха в усмивка, щом реши къде да се забавлява. Слезе от кораба и се отправи към града със сводестите джамии. Насочи се на изток и на улица „Келани“ спря пред къщата, известна като „Бижуто на Изтока“. Когато мина през главния портал, младият мъж свали плантаторската си шапка с широка периферия и присви очи, за да свикне с ослепителната светлина.

Стените в приемната зала представляваха огледални тухли с поставени помежду им бляскави аметисти.

Две тъмнокоси красавици го приветстваха топло.

— Леопардът оказва чест на „Бижуто на Изтока“.

Бяха облечени в красиви бродирани сарита с еднакъв нюанс на лилавото. Приличаха на сестри. Това бяха Перла и Седеф, толкова възбуждаща комбинация, че можеха да докарат до лудост един мъж.

Савидж целуна ръцете им и размени любезности с мургавите си домакини, след което грациозно бе поканен да направи първия си избор. „Бижуто на Изтока“ предлагаше две възможности: стимулация или релаксация. Досега винаги бе избирал първото и никога не бе съжалявал. Тази нощ обаче се спря на