тишина.

Тогава Дюсазана стана, приближи се безшумно до вратата на своя павилион — никой не се мяркаше. Той взе въжетата от здраво усукани лиани и се отправи с леки стъпки към павилиона на Бхимасена. След един последен поглед, хвърлен наоколо, Дюсазана се увери, че никой не го наблюдава и влезе. Великанът, изтегнат върху леглото, изглеждаше още по-голям, отпуснал покрай тялото си своите огромни ръце. Дюсазана го загледа един миг: наистина, как да победиш такъв човек освен с вероломство?

Злосторникът се приближи до леглото с ехидна усмивка. Не го застрашаваше никаква опасност. Дори шумът на стадо разбеснели се слонове не би събудил Бхимасена. И така той пристъпи и безкрайно предпазливо омота лианите около тялото на своя братовчед. Стегна добре въжетата около краката и ръцете, за да не може жертвата му да се раздвижи. После, събирайки всичките си сили, повдигна спящото тяло и го отнесе до буйната река, която течеше наблизо. Той го блъсна в дълбоките води и течението отнесе неговата жертва. Дюсазана му хвърли последен поглед и сигурен, чи Бхимасена няма никаква надежда за спасение, се завърна. Братята и братовчедите му спяха дълбоко.

Към залез слънце юношите се приготвиха за връщане. Бхимасена го нямаше. Братята на злодея се преструваха, че нищо не забелязват и не задаваха никакви въпроси, за да не събудят подозрение. Но когато Юдищира се огледа наоколо и запита: „Бхимасена дали спи още?“, кръвта му замръзна в жилите.

Страхът на Дюсазана се удвои, когато няколко мига по-късно видяха невероятно зрелище: самият Бхимасена, жив и здрав, излизаше от реката.

Какво се беше случило? Студената вода го беше отрезвила изведнъж, и то достатъчно бързо, за да осъзнае какво му се бе случило. Той се предпазил да не се блъсне в скалите и със силно напрягане на мускулите най-сетне успял да се освободи от лианите, които го стягаха. Въжетата се бяха поддали на неговите усилия и освободен, той бе доплувал до брега и се бе отправил към Праманакоти.

Освен боравенето с оръжие учителят Дрона редуваше уроците си с фехтовка, с напътствия за добро държание в обществото и обяснения на антични митове. Един ден например, когато шестимата принца си почиваха след дълга и уморителна езда, той им разказа следната история.

Имало едно време един млад цар, добър и храбър, който владеел една от най-богатите области на Индия. Той се наричал Нал и бил известен надалеч зад границите на своето царство не само със своята сърцатост и сила, но също и с чудната си красота. Когато се появявал сред хората, девойките, както богатите принцеси така и скромните селянки, въздишали, гледайки това съвършено лице. Но младият цар нехаел, или не му се нравело възхищението, което будел в женските сърца, и не се замислял да си избере съпруга.

Славата на цар Нал прехвърлила планините, пресякла реките и стигнала до едно далечно царство; там живеела една принцеса също с несравнима красота и очарование. Това била принцеса Дамайанти, дъщеря на царя на Видарба. Един ден, слушайки своите приятелки да пеят възхвали за цар Нал, тя го обикнала, без никога да го е виждала.

По същото време храбри воини описали пред цар Нал прелестите на несравнимата Дамайанти, така, без да я е зърнал някога, и той, от своя страна, се влюбил в нея.

Времето минавало. Дамайанти чезнела по своя далечен цар. Нал въздишал за принцесата на своите мечти.

Една сутрин царят се бил уединил в дъното на парка в спокойно и тихо място; седнал на брега на малкото езеро, той размишлявал за несподелената любов, промъкнала се в сърцето му. Гледал изумрудните води и се опитвал да си представи чертите на своята възлюбена. Изведнъж вниманието му било привлечено от появата на седем бели лебеда, които плували безшумно върху водното огледало. Лебедите се приближили до него и Нал, без сам да знае защо, хванал една от птиците, най-хубавата и най-съвършената. Птицата, виждайки, че е загубена, започнала да ридае:

— Моля ти се, велики царю, не ми причинявай зло! Пуснеш ли ме на свобода, аз ще ти се отблагодаря. Ние, лебедите, разбираме тайните помисли на хората. Ако желаеш, аз ще прелетя чак до страната Видарба и ще разкрия твоето сърце на принцеса Дамайанти.

Нал, силно учуден и зашеметен, разтворил веднага ръце; птицата излетяла високо в небето и се изгубила.

Бърз като вятъра, лебедът стигнал до палата на Дамайанти и се спуснал в градината, където се разхождала принцесата, тъжна и замечтана, със сърце преизпълнено с любов към своя далечен принц. Лебедът се приближил и й казал:

— Дамайанти, нося ти вест от цар Нал. Той те обича и горещо те моли да го избереш за съпруг измежду всички принцове и царе на Индия.

При тези думи принцесата премаляла от щастие. Ден и нощ мислела само за своя цар. Радостта в сърцето й била толкова голяма, че тя я доверявала на цветята, на птиците, на облаците, на вятъра. Нощем не можела да спи. Денем се оттегляла в самота. Губела сили и видимо линеела от любов.

Царят, нейният баща, забелязал тази промяна. Загрижен за щастието на дъщеря си, той помислил, че тя вече е на възраст, в която трябва да срещне своя бъдещ съпруг. Решил да покани в палата всички индийски благородници. Така девойката би могла да си избере жених. „Ако сърцето на дъщеря ми е вече заето — размишлявал царят, — избраникът ще се намира сред поканените.“

При вестта за празненството в палата на Видарба, на което принцесата щяла да си избере съпруг, цар Нал се отправил на път, съпроводен от блестяща свита. На средата на пътя се появили четирима души с величествена осанка, които само той могъл да разпознае. Нал открил веднага в тези внушителни образи най-могъщите божества на небето и на земята според индийската вяра: Индра — богът на бурята, брадат гигант с рижави коси, държащ в ръка светкавица; Варуна — богът на — слънцето, луната и звездите със спокойно сияещо лице; Агни — богът на огъня, целият блестящ от злато и Яма — бог на смъртта, заметнат с червено наметало, следван от две черни кучета, всяко с по четири очи.

Нал коленичил със скръстени ръце.

Пръв заговорил Индра:

— Ние отиваме на празненството на принцеса Дамайантида искаме ръката й. Тя трябва да избере един от нас за съпруг. Ти ще и известиш това.

Нал, все така коленичил, се замолил:

— Всемогъщи богове, моля ви се, изберете другиго за вестител. Аз не мога да предам вашето желание на красивата Дамайанти…

— Как, ти дръзваш да откажеш? — го прекъснал Индра с гръмотевичен глас. — Това ни учудва! Ти винаги си зачитал волята на безсмъртните. Недей спори. Отивай! Това е нашата заповед!

Нал продължил пътя си в най-дълбока тъга. Когато пристигнал в палата, видял принцесата, по-хубава, отколкото си я представял, и се почувствувал като подкосен: жената, за която толкова бил мечтал, нямало да бъде негова съпруга!

Девойката узнала с дълбока радост за пристигането на Нал. Щом се появил пред нея, Дамайанти забелязала зачервените му от сълзи очи и обезпокоена го запитала за причината. Нал не могъл да не и предаде волята на боговете. Дамайанти не размишлявала дълго.

— Слушай — казала тя. — Ти ми предаде тяхната поръка. Значи си изпълнил дълга си. Аз не ще губя време: щом започне празникът, ще те обявя тържествено за мой съпруг. Другите женихи ще бъдат длъжни да се подчинят на моето решение. Боговете, защитници на справедливостта, сигурно не ще ме накажат за това, че съм упражнила най-святото си право.

Така говорела смелата принцеса. Обаче в деня на празненството пред нея се явили петима принца, всичките с чертите на Нал. Дамайанти веднага разбрала, че Индра, Агни, Варума и Яма са взели образа на самия Нал, за да я объркат. Девойката се поколебала за миг, но се съвзела и им казала: