непоносима настоятелност. Предателското му съзнание сякаш продължаваше да се надява, че тази жена може и да не е Елизабет Сейнт Клер.

Не искаше дори да си помисля, че такава възможност съществува. Не и сега, не отново. Беше твърде изтощен да се надява, но дълбоко в сърцето му продължаваше да блещука искрицата надежда. Нима наистина можеше да е такъв глупак? Слейд стисна ръката си в юмрук, а ключът се вряза болезнено в дланта му. Утре щеше да се върне на север, а тя щеше сама да решава своите проблеми. Той се опита да не си припомня тялото й, което се тресеше неудържимо от ридания в прегръдките му, очите й, които се взираха с надежда в неговите, сякаш беше някакъв герой.

Надолу по коридора се отвори някаква врата. Рик прекрачи прага — едър, властен силует в червена вълнена пижама.

— Знаех си, че ще те видя отвън. — Той впери поглед в сина си.

Много бавно, Слейд се обърна към него.

— Отивам да спя. — Но той чакаше, чакаше Рик да му каже какво е открил за нейната самоличност.

— Бил си в някоя кръчма?

Слейд кимна.

— Изкъпи се. Миришеш на уиски, цигарен дим и евтин парфюм.

Рик очевидно си въобразяваше разни неща, защото Слейд определено не миришеше на долнопробен парфюм, но предпочете да премълчи. Ако баща му искаше да мисли за него най-лошото, той с нищо не можеше да го промени.

— И какво?

— Не искам Елизабет да те вижда в такъв вид.

— По това време тя би трябвало да спи. — Значи наистина беше Елизабет. Беше годеницата на Джеймс.

— Искам да говоря с теб.

— Аз пък не искам да говоря с никого. Искам да си отида в леглото.

— Изглеждаш така, сякаш вече си бил в леглото.

— Това не те засяга — озъби се насреща му Слейд. Рик винаги си мислеше най-лошото за него. — Какво правя, си е моя работа.

— Грешиш. Винаги си имал морала на улична котка. Но не искам Елизабет да го разбира.

Слейд замръзна на мястото си. Понякога му се искаше да признае истината на баща си. Но Рик никога нямаше да му повярва, така че беше безсмислено.

— Няма значение дали ще разбере — заяви спокойно той. — Защото аз няма да се оженя за нея.

— Тогава няма да получиш Мирамар! — изсумтя Рик.

— Аз не искам Мирамар!

— Лъжец! Искаш го! Винаги си го искал. А сега имаш шанс да го получиш. — Внезапно Рик грабна ръката на Слейд и го дръпна в стаята си. Слейд се освободи от него веднага щом вратата се хлопна зад гърба им.

— Ти, нищожен стар глупак — просъска той. — Сега бил моят шанс! Мирамар ли е всичко, за което можеш да мислиш? Синът ти е мъртъв! Джеймс го няма. А Мирамар му принадлежеше. Мислиш ли, че толкова лесно ще застана на неговото място?

— Мисля, че на теб ти липсва всякакво уважение — отвърна му Рик, почервенял от гняв. — Не уважаваш нито мен, нито дедите си, нито традициите, нито пък Мирамар. Та ти нямаш никакъв избор! Сега си най-големият ми син. Най-големият винаги наследява баща си. В нашето семейство винаги е било така. Винаги. Моят баща е бил втори син, но той е направил нещо значимо в живота си! Бил се е във войната за независимостта на Мексико и по-късно е бил възнаграден — с Мирамар. Той работеше усилено от деня, в който получи титлата си, до деня на своята смърт — но не заради себе си. Работеше, за да остави нещо на мен — и на теб. А сега ти си моят наследник, и един ден твоят син ще те наследи! Това е традиция, а на традициите не бива да се изменя!

— Ти живееш в едно минало, което отдавна вече не съществува! Осъзнай се! Продължи напред! За бога, след няколко месеца ще навлезем в двадесети век!

— Тогава го направи заради Джеймс — отвърна решително Рик. — Той знаеше колко много обичаш Мирамар. Двамата сме говорили за това. Той би искал ти да го поемеш. Той би…

— Престани да говориш за него, сякаш все още е жив! — Слейд бе заслепен от гнева си. Джеймс винаги бе бил любимецът на баща си, винаги, но тогава той беше и негов наследник. Внезапно на Слейд му хрумна, че Рик наистина обича Мирамар повече от всичко на света — повече дори от собствения си син.

И тогава Рик сграбчи ръцете на сина си.

— Ако не се ожениш за нея, ще загубим Мирамар.

Слейд се вцепени.

— Що за глупост е пък това?

— Ранчото е ипотекирано. Нямах друг избор. Времената бяха лоши, а в близко бъдеще не се виждаше нищо добро. Депресията от 1893 ни засегна много сериозно. Но никога не съм мислил, че ще стигнем дотук.

Слейд го гледаше слисан.

— От две години не съм правил никакви вноски по ипотеката. Но всичко беше наред — допреди шест месеца, когато някакъв банкер от Ню Йорк купи банката в Сан Франциско. Тогава ме заплашиха, че ще ни отнемат собствеността. Промениха решението си само заради женитбата на Джеймс — и заради зестрата, която Елизабет щеше да ни донесе. Сега не знаят, че Джеймс е мъртъв. Но веднага щом разберат, ще ни изхвърлят от земите ни. Едва ли ще се опитат да управляват ранчото. Незабавно ще го продадат, и то на парчета. Трябва да се ожениш за Елизабет, и то скоро. Ако не го направиш, ще ни отнемат Мирамар.

Слейд бе шокиран, напълно неспособен да пророни и дума.

— Това е самата истина — завърши накрая Рик и пусна ръцете му. После отстъпи крачка назад и отново погледна сина си в очите. — Ние няма просто да обеднеем. Ще бъдем напълно разорени.

Слейд не откъсваше невярващ поглед от баща си.

— Ако ти не се ожениш за нея, Едуард ще го направи. Нуждаем се от парите й, и то незабавно.

— Едуард не се интересува от Мирамар — чу се да промълвява Слейд.

— Прав си. Единственото нещо, което някога го е интересувало, са жените и безкрайните игри на карти. Но Едуард е млад и умен. И ще направи това, което е длъжен да направи. — Рик остави останалото неизказано: не като теб.

— Значи Виктория най-после ще бъде щастлива — отвърна му саркастично Слейд. Тази жена би направила всичко заради сина си дори ако това означаваше да го накара да се ожени без любов за годеницата на мъртвия си брат, след като това бе начинът той да наследи ранчото. Но каквото и да говореше Рик, Едуард никога не би се съгласил. А дали бе така? Едуард също беше изключително лоялен — това бе отличителна черта на всички Деланза.

— Е?

Слейд се чувстваше уловен в капан, притиснат в най-тесния ъгъл. Не искаше да остане. Не искаше Мирамар. Мирамар принадлежеше на Джеймс, който още не беше изстинал в гроба си. Но… самата идея да загубят Мирамар беше така невероятна, плашеща, отблъскваща. А и мисълта Едуард да се ожени за Елизабет не му изглеждаше по-привлекателна.

— По дяволите, какво толкова неприятно има в брака с такова хубаво младо момиче, след като това ти дава възможност да получиш онова, което винаги си искал? — избухна внезапно Рик.

— Това не е вярно — отвърна гневно Слейд. Но ако трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че е точно така. Някъде дълбоко в себе си Слейд винаги бе искал онова, което нямаше право да притежава. А сега недостижимата мечта можеше да се превърне в реалност. Но само защото брат му беше мъртъв.

Той се обърна рязко. Спря се на вратата, по-мрачен и навъсен от всякога.

— Ще помисля. Имам нужда от малко време.