— Е, значи трябва да се търсят връзки. Между несигурните явления и сигурните. Това е принципът, а останалото е въпрос на изчисления. Те не са по силите на цялото човечество, дори и всички хора да станат счетоводители, но сто грама синпсим — синтетична психична маса — са с едно равнище над човечеството. В Природата има определени константи. Например константата на разширяване на нагретите тела или на нарастване на планетните цивилизации. Не е важно какво мислят, важно е какво вършат. Изработката на една сребърна лъжичка като ювелирно изделие няма никакво значение, когато я сложиш в печката. Решаваща е температурата на топене на среброто. Така че константите си имат критични точки и в историята е същото. Откажете се от традиционното мислене на историците. Крале, династии, държавни интереси, завладяване на чужди територии и така нататък. Вие не можете да преброите капките вода в Ниагара, но нейната сила и движението на водата са изчислими. Младата цивилизация, както казваме ние, има слаб допир с Природата. Когато са недостижими не само звездите, но и морското дъно на собствената планета, нейните полюси и нейните полезни изкопаеми, когато номадските орди живеят ден за ден, те могат да си представят за моретата, звездите, климата и земята каквото им се прииска, защото техните представи не са основа за ефективни начинания. Могат да правят заклинания за дъжд, да се молят на океана, да викат слънцето на помощ, но това с нищо няма да промени условията им на живот. Колкото обаче цивилизацията е по-стара, толкова е по-голям допирът и с Природата. Не можете да се ограничите със сведения за тризъбеца на Нептун, ако искате да добивате нефт от морското дъно! И какво следва от това? Че младата цивилизация не е зеле в лехата през лятото, а по-скоро пролетно цвете. Вече се е разпъпило, но изведнъж застудява леко и пъпките отиват по дяволите. Студът рисува по стъклата папратови листа. Не се знае какви папратови листа ще нарисува, но се знае, че скоро ще изчезнат, защото ще става все по-топло. Ранното развитие заеква. Проявява колебания. Местните хуманитаристи ги наричат исторически цикли, културни епохи и така нататък. Разбира се, от това не следват никакви прогнози. Подходящ модел е легенът с вода, в която се слага все повече сапун. Докато сапунът е малко, мехурите се пукат. Долейте вода и изобщо няма да ги има. Но като слагаме повече сапун, правим пяната по-устойчива. Заменете сапуна с технологии от по- следващи поколения и мехурите ще престанат да се пукат. Това е моделът на цивилизационната експанзия в Космоса! Всеки мехур е една цивилизация. Най-напред изчисляваме постоянните мехури. Какво е повърхностното им налягане? Или стабилността на системата. Какъв е мехурът отвътре — дали е един, или е разделен и така се състои от много по-малки сапунени мехури? Или държави. Колко сапун се добавя на сто години? Или с какво темпо се развива там техническата еволюция? И така нататък.

— Но това е прекалено общо — не се предавах аз. — От него може да се получи някакво средно статистическо положение, само че да се предвиди съдържанието на вестник от чужда планета в определен ден и година е със сигурност невъзможно. Никога няма да повярвам в това!

— Но ние не говорим каква е истинската история, господин Тихи, а само я симулираме и доказателство за ефективността на нашата дейност са симулатите — отвърна флегматично доцентът. — Днес ще заредим във ваше присъствие пълнежа на една планета, на която при това сте били и която сте описали съвсем подробно във вашите „Дневници“.

— Какъв е този пълнеж?

— Така наричаме сбитата информация за планетата, която изследваме, по-точно за нейната цивилизация. В пълнежа ще бъдат и вашите сведения, иначе не може, но сред десетки хиляди други. За да ви покажем какво може исторъдието, ще се прицелим с него във вашите записки и ще видим какво ще се получи от това!

— Не разбирам. С какво ще се прицелите и как?

— Най-просто казано, вашите сведения ще бъдат противопоставени на всичко, което ще обработи като знание за планетата целият дивизион, подсилен от непосредствения приток на информация от нашия институтски спътник, който постоянно ни предава сведения от Маунт Уилсън, а там разполагат с най-новите сигнали от небето. Особеното на нашата работа е в това, господин Тихи, че никой от нас не знае какво има в пълнежа. За да прочете един пълнеж, на човек ще са му необходими не по-малко от три хиляди години. А дивизионът го усвоява с пет секулара изпреварване за тридесет и шест часа. Може би това ще ви даде някаква представа за разликата между историческото въображение на човека и машината. От всички затруднения, с които се борим, ще ви посоча само едно, за да разберете какво всъщност ще ви покажем като резултат от тази симулация. Исторъдията действат така, сякаш че разиграват хиляди партии шах едновременно, при което резултатът от всяка игра е начало на следващата. За да вземе съответни решения, исторъдието прави различни оценки, създава хипотези, теории и така нататък. Но ние изобщо не искаме да ги знаем. Те ни най-малко не ни интересуват, както артилеристите ни най-малко не се интересуват от начина, по който се възпламеняват отделните зрънца на барутния заряд. Снарядът трябва да попадне в целта. Това е всичко. Затова исторъдието отговаря на конкретно зададените му въпроси без баласта от предположения, които е използвало, за да стигне до отговора. При експеримента, който ще проведем, програмата гласи, че това, което сте описали по време на своето четиринадесето пътешествие, трябва да бъде изследвано от гледна точка на възможните бъдещи резултати. Така че, ето какво: дали сте казали като пред съда истината и само истината, не е от първостепенна важност. Намираме се в областта на политиката, а не на физиката. Не става дума за истината, а за Realpolitik45. За влиянието, което вашата дейност на планетата ще окаже върху отношенията между двете цивилизации, тяхната и нашата.

— Какво тогава чакаме още? — попитах аз. — Заредете колкото се може по-бързо пълнежа, където трябва…

Зареждането стана в петък вечерта и в понеделник дойдох в института тъкмо навреме, за да видя последни етап от операцията. В диспечерския център бяха дошли много хора от други отдели, резултатът трябваше да се появи на екран от дебело стъкло, кръгъл като илюминатор, над който мигаха трескаво бели и зелени контролни светлинки, съвсем като в лош фантастичен филм, часовникът показваше единадесет, минутите минаваха, а мътната дълбочина зад стъклото оставаше тъмна. Изведнъж в самия център блесна червеникава точка, блясъкът се разля по цялата кръгла повърхност и я покри ситно с малки черни извиващи се гъсенички. Което не изглеждаше много привлекателно — като насекоми върху нагорещен тиган. Шефът на лингвистите доктор Клоунщайн нададе триумфиращ възглас.

— Родофилно писмо, наречия на Горна и Долна Тетраптида, официално-делови стил! — извика той и приближи лицето си до екрана, където черните малки живи същества на буквите или йероглифите се подредиха в два правилни четириъгълника, един над друг.

— За вас е, господин Тихи — добави вече по-спокойно Клоунщайн.

— Какво е това?

— Не мога да ви кажа точно. Зная и двете наречия, но с времето езиците се променят, а това са проекции с изпреварване два секулара… ако не и повече. Колега Дюнгли, включете главния преводач.

Дюнгли вече беше застанал пред командното табло и натискаше клавишите с изражение на комарджия. Върху светещия в червено екран се появи тънък като игла пламък и започна да бяга назад и напред по редовете на застиналите знаци. Едновременно с това една машина, която приличаше на голям телетайп, се обади с бързо тракане. Всички се обърнаха към нея, като ми направиха място. От широкия валяк излизаше на къси подскоци лист хартия според бързината, с която телетайпът удряше със знаците си. Появиха се букви на латиница. Стоях със затаен дъх и четях.