на трупа. Това е наказуемо. Съучастие post homicidium19 и нечиста сделка с крадени вещи.
— Виждате ли нещо подобно в моята ситуация?
— Да. Много хитро са го измислили! И отгоре на това сте позволили произволен брой пълномощници на Кюсмих да контролират дали спазвате условията на дарението. Да ви кажа ли какво ще намерите в замъка, когато отидете там? Тълпа, господин Тихи! Когато ви се приходи по нужда, те имат право да ви придружат до тоалетната, както и да бъдат praesentes apud actum urinationis или defaecationis20, защото юридическият документ, който сте подписали и сте позволили да удостоверят с подписите си двама свидетели, не предвижда никакви изключения. Направо шедьовър!
— Бих желал да не му се радвате толкова.
— Охо, весел клиент сте вие, господин Тихи! Тяхното желание е да се откажете доброволно от дарението, нали? Ако не искате, ще има процес. За замъка бих могъл да ви защитя, но за сандъците — едва ли. In dubio pro reo21, но нито един швейцарец няма да се усъмни, че първото нещо, което сте направили, е било да отворите сандъците.
— А ако съм погледнал в тях, какво от това?
— Непременно ли искате да знаете? Добре, ще ви кажа. Там има и ценни книжа, учредителни акции на името на Кюсмих, патенти, техническа документация. Ако бяхте по-малко добросъвестен, но повече предвидлив, щяхте да ги прегледате и да уведомите Кюсмих, за да си ги прибере. А вие сте си мълчали. Моля ви, не казвайте нищо — аз ви вярвам! Но колегата Трюрли ще се възползва от това по доста живописен начин. Бездействието ви като dolus22 и corpus delicti23 едновременно. На ваше място щях веднага да се заема със сандъците.
— Странни неща чувам от вас.
— Защото зная кой е Кюсмих, а вие едва сега започвате да го опознавате. И това не е всичко. Те ще стоят кротко, но ако поискате да заминете, ще бъдете задържан на границата или на летището. Опит да избягате в страна, която не е подписала с Швейцария споразумение за предаване на преследвани от закона престъпници.
— Какво ще ме посъветвате в такъв случай?
— Има как да се справим с Кюсмих, но това е нож с две остриета. Ако се откажете от дарението сега, той няма да се зарадва. В това е юридическата тънкост. Докато не бъде произнесена благоприятна за него присъда, искът ще виси отгоре му като дамоклев меч. Ние знаем, че този меч ще бъде снет, сложен в ножницата и заровен, но ако пресата подхване вашия отказ от щедрия дар преди присъдата, едното ще се настави с другото и ще се разнесе доста неприятна миризма. Пресата обича такива скандали! След присъдата обаче никой вече няма да се интересува от замъка, от вас и сандъците, никой няма да забележи, че той ви е направил подарък, а вие сте му го върнали по ваше желание. И край. Разбирате ли?
— Разбирам. И затова искам да се откажа веднага. Нека се размирише силно!
Адвокатът Финкелщайн се разсмя и ми се закани с пръст.
— Вендета? Жадуваме кръв?
— Кажете тогава какво да правя?
— Търпение. Съдът отложи делото за след три месеца. Ще се пазарим. Протакане, четвърт съгласие, разхлабваме хватката, отиваме до вратата, затваряме отвън, подаваме глава, връщаме се и така, докато стигнем до реми.
— Какво означава това?
— Кюсмих ще се вземе замъка и сандъците, но ще трябва да ви възстанови понесените загуби и да прекрати процеса. Евентуално ще ви плати и за нанесени морални щети. Схванахте ли нещата като цяло? Ако не, мога да ви обясня всичко още един път. Много съм търпелив с клиентите си. Трябва да бъда. Швейцарците се отличават с бавното си мислене. Аз съм натурализиран тук, а ако ви интересува — от Чорткова съм. Знаете ли къде е?
— Не.
— Няма значение. Галиция и Лодомерия24. Хубаво местенце. Баща ми, да е благословена паметта му и идеята да даде на първородния си син името Спутник, имаше там антикварен магазин. Беше благороден човек. И аз не смених името си25. А вие какво решавате, господин Тихи? Ще се борим ли, или ще се предаваме?
— Бих искал господин Кюсмих да ме помни дълго — казах след кратко размишление.
Адвокатът ме погледна осъдително.
— Мислите най-напред за него, а не за себе си? Справедливо, но не е практично. Препоръчвам ви да оставите въжето в мои ръце. Адвокатът Финкелщайн ще се запъне и ще дърпа, доколкото е възможно. А вие можете през това време да отидете на почивка. Така и така ще трябва да чакате три месеца.
— Вижте какво — казах изведнъж, осенен от нова мисъл, —
Адвокатът се разсмя гласно.
— О, професорът не ме е лъгал като казваше, че си ви бива. Имате право — това може да бъде много страшно оръжие. Но виждате ли, като всяка делова дейност, отмъщението трябва да има предел на своите разходи. За да се изпратят шепа атоми половин година напред, ще е необходимо електричество за един милион франка…
— В такъв случай оставям замъка и честта си във ваши ръце, господин адвокат — казах и станах.
Още се смееше, когато затворих вратата след себе си.
II. Институтът за исторически машини
Адвокатът Финкелщайн ме убеди. Отмъщението беше невъзможно. То е едно от най-големите житейски наслаждения, особено когато е, както казват познавачите, хладнокръвно, защото тогава е най-приятно. Кой от нас няма лични врагове и не се въздържа заради тях от вредни страсти, за да дочака в цъфтящо здраве подходящия момент? Бих могъл да кажа доста по въпроса, тъй като същността на космонавтиката е такава, че предоставя сума време за размисъл. Един човек, чието име няма да спомена, защото не искам да го обезсмъртя, направи всичко възможно, за да омаловажи моята дейност. На връщане от Касиопея знаех, че ще го срещна на официален банкет и обмислях разни варианти на срещата. Той, разбира се, щеше да дойде при мене с протегната ръка, а аз можех да го помоля да си признае дали е негодник или е кретен, защото на кретени подавам ръка, а на негодници никога. Но това беше някак си прекалено театрално и направо не струваше. Отхвърлях вариант след вариант, а като кацнах, научих ужасен, че всичко е било напразно. Той беше променил мнението си и вече ме превъзнасяше до небесата.
На Кюсмих също не можех да направя нищо. Затова реших, че от този момент нататък престава да съществува за мене. И той наистина изчезна, но само когато бях буден. В кошмарите, които сънувах, ми подаряваше яхти, палати, танкери, пълни с милмил, и купища брилянти. Измислях разни хитрости, за да се измъкна от глутница негови адвокати, които ме настигаха в тъмна уличка и тъпчеха джобовете ми със сребърни лъжички. Обречен бях да не мърдам три месеца от Швейцария и се страхувах, че няма да издържа. Нощно време Кюсмих, а през деня градинки като часовникови машинки, блясък на позлатени банкови табелки, борсови бюлетини и текущи курсове в „Neue Zurcher“. Когато се разхождах, гледах да не минавам по една улица, защото ми казаха, че под асфалта между канализационните тръби има трезори със злато. Не се събрали в подземието на банката и тя си пробила тунели под паважа. За щастие си спомних за поканата на професор Гнус. И това ме спаси.
Институтът се намираше извън града. Със стъклени стени, които отразяваха небето и облаците.
