адвокатът Трюрли, като духна дима към мене, както правим понякога, когато искаме да прогоним натрапчиво насекомо. — Затова се опасявам, че в килията ще бъдете сам.

— Един момент — все още не можех да дойда на себе си, — той ми подари замъка… но защо? Да му го върна ли иска?

Адвокатът кимна важно с глава.

— За какъв дявол тогава ми го даде? Нали не съм го молил, не знаех — а-а-а… искал е да го запази от запор, от конфискация, така ли?

Адвокатът дори не трепна, а на мене всичко ми стана ясно.

— Добре — казах войнствено, — но замъкът все още е мой, аз съм неговият законен собственик…

— Не мисля, че това ще ви помогне много — каза адвокатът равнодушно. — Дарението е толкова невероятно, че анулирането му по съдебен път няма да бъде никак трудно.

— Разбирам, затова Кюсмих е дал лъжливи показания… но ако съдът му повярва, няма да му се размине…

— Не зная какво искате да кажете с „няма да му се размине“ — отвърна Трюрли. — Ищците отдавна се мъчеха да доведат нещата до съдебен процес. Всеки, който чете вестници, знае това. Когато се появи първото мнение на експертите за вредата от милмила, доктор Кюсмих се оказа в безизходно положение. Вие използвахте тази негова временна слабост, това, че беше сломен от грижите за съдбата на семейството си. Той не послуша съвета ми, защото го убеждавах, че истината ще възтържествува и ще спечелим процеса. Така и ще стане. И няма да се стигне до положение сумата по иска да бъде изплащана с имущество. На дневен ред ще остане само това, че вие, чужденецът, сте се опитали да се обогатите за сметка на чуждото нещастие.

— Значи него нищо не го заплашва? Въпреки признанието, че с дарението е искал да се измъкне от плащането по иска? Че е имал намерение…

— Никой не може да бъде наказан за това, че е имал намерение.

— Което се отнася и за мене!

— Вие не само имахте намерение, но и подписахте известния ви документ.

— Без всякакви задни мисли обаче! Репутацията ми е безупречна! Мога да го докажа — казах и млъкнах, защото лицето на адвоката се промени като върховете на Алпите при залез слънце.

— А сребърните лъжички?!! — каза той гръмогласно, като ме гледаше с нескрито презрение.

На това място ще прекъсна разказа за нашия разговор. Адвокатът, към когото професор Гнус ме насочи да се обърна за съвет, се казваше Спутник Финкелщайн. Беше дребничък, мургав и весел. Изслуша моята история до лъжичките, потърка носа си и каза:

— Не се чудете, че все си търкам носа с пръст, но когато носиш двадесет години очила, не можеш да отвикнеш веднага след слагането на контактни лещи. Вие ми разказахте съдържанието на спектакъла, аз пък ще ви кажа кои са авторите на сценария. Кюсмих ще спечели, защото е успял да се договори с „Нестле“. Става въпрос за златното кафе. Не сте ли чували за него? Екстракт от кафе, който след разтварянето си изглежда в чашата съвсем като злато.

— А на вкус?

— Като обикновено кафе. Но е пазарна ниша, никой още не се е сетил за това! Новост! Да пиеш злато! Разбирате ли? Той им отмъкна патента изпод носа и те му създадоха неприятности.

— А милмилът? Вреден ли е, или не?

— Всичко е вредно — каза категорично моят защитник. — В него има ендорфини, разбирате ли, съединения, които организмът сам създава в мозъка, обезболяващи, успокояващи, морфинът прилича на тях. Ендорфините в милмила са почти никакви. Колкото да се пише в рекламите. Едни лекари казват, че са вредни, други — че са полезни. Евентуално, че от тях няма лоши последствия. Но какво значение има? При гражданските дела е решаваща банковата сметка, защото ако не можеш да спечелиш, можеш да съдиш другата страна до припадък. Сега имам едно такова дело за патент на машина на времето. С която да се ходи в бъдещето. Казва се хронорх. Натам и обратно, разбирате ли? Открили го двама доктори от един много реномиран университет, да ги наречем от съображение за дискретност доктор Трeфе и доктор Кошер. Но не искат да им го патентоват, защото не работи така, както е казано в описанието.

— Хронорх ли? — попитах заинтригуван, като забравих за милмила и лъжичките. — Можете ли да ми кажете нещо повече?

— Защо не? Основава се на теорията на Айнщайн, както впрочем и всичките останали нещастия. На тела, които се движат все по-бързо, времето тече все по-бавно. Знаете това, нали?… А на тях им хрумнало, че няма нужда да се пътува за някъде, достатъчно е тялото да се движи много бързо на едно място. Наляво, а после надясно. При достатъчно голяма скорост на трептене времето започва да тече по-бавно. Това е принципът. За съжаление нищо не е в състояние да издържи такова тръскане, всичко се разпада. На атоми. Може, разбира се, да се изпратят в бъдещето атоми, но не и нещо повече. Ще изпратите яйце, а ще пристигне фосфор, въглерод и това, от каквото още се състои яйцето. Човекът също може да отиде в бъдещето само на прах. Затова патентното бюро им отказва регистрация, а те се страхуват, че някой ще им открадне идеята, преди да са измислили нещо срещу друсаницата. Това е положението. Трудно е, но аз обичам именно трудностите. Така че да се върнем към нашия въпрос. „Нестле“ се е договорила с Кюсмих и ще си поделят кафето. Майките и децата няма да бъдат финансирани повече. Експертите ще престанат да са сигурни в твърденията си. Кюсмих ви е подарил замъка, за да демонстрира, да речем, сила. Че нищо няма да му направят. Да го подари на някого от семейството си, да му припише правото на собственост, е много прозрачно. Бил му е необходим чужденец, известен, но — да си го кажа — спорен. Нали няма да се обидите? За да може в един случай да каже: ето, имаше на кого да го дам, заслужава си, а в друг: виждате ли, подведе ме външната страна, не съм знаел за сребърните лъжички и разни други неща. Така ще обърнат играта срещу вас. Питали сте търговски посредник за къща! Били сте точно това, което търсят, не сте някой безделник, но защо, ако позволите, сте се съгласили да вземете замъка заедно със сандъците? Те направо ще ви довършат…

— Как можех да откажа? Не виждах причина. А нямаше и да бъде любезно. Да приема подаръка, а да не искам част от него… нали дарителят ще се обиди…

— И аз така си мислех. Но сандъците няма да минат пред нито един съд. Знаете ли какво има в тях?

— Произведения на изкуството, струва ми се…

— Отгоре може би. Но оставете това. Ето документа за дарението, ксерокопие. За съдържанието на сандъците — нито дума.

— Адвокатът Трюрли ми каза, че там има някакви картини и че за да бъдат предадени във владение, се изискват специални постъпки…

— Разбира се, че се изискват, защото там са най-важните части от апаратурата за производство на златно кафе. На харизания кон зъбите не се гледат, но конят е бил троянски! Трябвало е да пазите това, за което се води истинския спор, задкулисния!

— Какво говорите? Аз и не съм поглеждал в сандъците.

— Защото сте порядъчен човек, подписали сте, дали сте дума, това говори добре за вас и може би някъде на друго място биха ви повярвали, но не и тук. Тяхната версия е следната: направили сте опит да се възползвате от създалото се затруднено положение на Кюсмих, за да се обогатите.

— Нещо подобно ми каза и Трюрли.

— Именно!

— Но обяснете ми защо Кюсмих, който ми подари нещо без всякакво желание да ми го подарява, ще остане ненаказан, а аз не?

— Положението, разбирате ли, е следното. Да речем, че някой идва при вас с голям сандък и казва, че е убил леля си, а трупът и се намира в сандъка заедно с нейните брилянти. Ако скриете сандъка, той ще раздели с вас плячката, но трябва да обещаете и това, че ще му помогнете да закопае лелята. После се оказва, че ви е излъгал. В сандъка има само тухли. Той няма да носи отговорност и за какво да я носи? Че ви е излъгал? Лъжата не му е донесла никакви облаги за ваша сметка. Ще каже, че това е било шега, но вие няма да се измъкнете. Дали сте съгласие да станете съучастник в убийство post factum18, защото сте обещали да скриете жертвата и плячката и да помогнете при закопаването