Накрая се реших за Швейцария. Отдавна носех в душата си нейния образ. Ставаш рано, приближаваш се по пантофи до прозореца, а там — алпийски ливади, лилави крави с големи букви MILKA отстрани и като слушаш пастирските им звънци, отиваш в трапезарията, където в тънък порцелан дими швейцарски шоколад, а швейцарското сирене блести предизвикателно, защото истинският ементал9 е винаги леко изпотен, особено в дупките, сядаш, препечените филийки хрупат, медът ухае на алпийски билки, а тиктакането на швейцарските часовници подчертава тържествено сладостната тишина. Разтваряш новия „Neue Zurcher Zeitung“ и наистина виждаш на първата страница войни, бомби, брой на жертвите, но това е много далече, като зад смаляваща образа леща, защото наоколо е хармония и тишина. Може някъде да има нещастия, но не и тук, в сърцето на терористичния минимум, ето — навсякъде по другите страници кантоните си говорят на тих банков диалект, така че оставяш недочетения вестник, защото след като всичко върви като по швейцарски часовник, защо ти трябва да четеш? Ставаш бавно, тананикаш си някаква стара песничка, обличаш се и отиваш сам в планината. Какво блаженство!

Така долу-горе си представях нещата. В Цюрих се настаних в един хотел близо до летището и започнах да търся тихо кътче в Алпите за през лятото. Прелиствах диплянките с нарастващо нетърпение и ту на едно място ме разколебаваха обещанията на множество дискотеки, ту на друго въжените влакчета, които изкачват на групи тълпи от хора върху някой ледник, а аз не обичам тълпите, така че имах трудна задача, след като не исках нито планина без комфорт, нито комфорт без планина. От първия на последния етаж ме изгониха електроакустичният оркестър на хотела и кухненската вентилация, която създаваше навярно лъжливо, но неприятно впечатление, че мазнината в тиганите не е сменяна години наред. Горе не беше по-добре. Всяка втора минута вътрешностите ми се разтърсваха от грохота на стартиращите наблизо джетове. В Европа не им казват джетове, а реактивни самолети, но думата джет по̀ ми се връзва с представата за блъскане по главата. Тапите в ушите не помагаха, защото вибрациите на моторите проникват до мозъка на костите като зъболекарска бормашина. Затова след два дена се преместих в новия „Шератън“ в центъра на града, без да си давам сметка, че това е напълно компютризиран хотел. Дадоха ми апартамент, наречен по американски suite10, рекламна химикалка и пластмасов жетон вместо ключ за вратата. С него можеше да се отваря и пълния с алкохол хладилник. Беше свързан с централния компютър. При поискване телевизорът показваше текущата сметка. Доста е забавно да виждаш как се въртят цифрите и нарастват непрекъснато с такова темпо, с каквото нараства времето, когато гледаш автомобилни състезания, но се сменяха не секунди, а швейцарски франкове. Хотелът се гордееше, че възражда стари традиции, така например по всички маси в ресторанта блестяха сребърни прибори за хранене, върху каквито по-рано се гравираха надписи от рода на „Откраднато от Бристол“, но в „Шератън“ такива грубости не съществуват. Е, вярно е, че в приборите имаше нещо, от което вратата вдига тревога, ако излезеш на улицата със сребро в джоба. За съжаление изпитах това на свой гръб и после все трябваше да давам обяснения. Оставил бях по грешка химикалката си до чашата, а в джобчето си бях пъхнал една лъжичка, но това не успокои напарфюмирания служител на хотела, защото блестеше като измита, макар че бях ял рохки яйца. И какво от това, облизах я, имам такъв навик, само че не исках да изповядвам личните си склонности пред швейцареца, който беше убеден, че говори английски. Сметнах работата за уредена, но когато от нямане какво да правя попитах телевизора за сметката, той ми я показа плюс цената на сребърната лъжичка, изписана черно на бяло върху екрана. След като бях платил за нея, значи беше моя, така че по време на обяда пъхнах една подобна в джоба си, което предизвика следващото приключение. Обясниха ми, че „Шератън“ не е магазин на самообслужване. Макар и включена в сметката, лъжичката оставала собственост на хотела. Което не било наказание, а символичен жест на вежливост към госта, защото съдебните разноски щели да му излязат по- скъпо. Това подразни моята слабост към водене на съдебни дела и ми се прииска да се срещнем с „Шератън“ в съда, но нямах желание да си развалям настроението, което засега се крепеше единствено на надеждата за Швейцария на моите мечти.

До вратата на банята имаше четири прекъсвача и понеже до края на престоя си в хотела не разбрах кой за какво служи, вечерта си легнах на тъмно. На възглавницата ми беше забодена картичка със сърдечни благодарности от управата и малка Milka, но откъде да зная. Най-напред карфицата се заби в пръста ми, после рових известно време за шоколадчето под юргана, защото се забута там. Като го изядох, се сетих, че трябва да си мия отново зъбите и го направих след кратка вътрешна борба. След това, докато търсех прекъсвача до леглото, натиснах нещо, от което дюшекът започна да се тресе. В абажура на лампата се блъскаше голяма пеперуда. Не обичам пеперудите, особено когато ми кацат по лицето, исках да я ударя, но имах под ръка само дебелия, твърдо подвързан том на хотелската Библия, а с Библията е някак си неудобно. Гоних пеперудата доста дълго. Накрая се подхлъзнах на алпийските диплянки, защото преди това бях нахвърлял прегледаните по килима. Нищо особено. Глупости, за които не си струва да се пише. Но ако се погледне по-сериозно, нещата престават да бъдат толкова прости. Колкото е по-голям комфортът, толкова повече измъчва, а дори и унижава духовно, защото човек чувства, че не е дорасъл да използва неговите огромни възможности. Все едно да застане с лъжичка в ръка пред цял океан, но да не говорим повече за лъжички.

Рано на другата сутрин потърсих по телефона един посредник по продажби на недвижими имоти и го попитах за малка, комфортна къщичка в планината, може би щях да купя една за лятна резиденция. Понякога правя неща, които изненадват и самия мене, защото всъщност не исках да купувам никакви къщички в Швейцария. Впрочем, зная ли. Градът беше не само пометен, но и полиран до огледален блясък, с градинки като часовникови машинки и тази всеобща празничност ми се струваше предвестник на сладостния живот, до който все не можех да се добера. След като си пропилях деня, без да съм още наясно къде ще наема лятно жилище, реших да напусна колкото се може по-бързо „Шератън“ и тази мисъл ми донесе значително облекчение. Гарсониерата, която отговаряше на моите изисквания, защото беше на една тиха уличка, намерих на следващия ден и то с приходяща домашна прислужница, останала от предишния наемател. Този ден трябваше да бъде последният от живота ми в хотела. Когато привърших със закуската, към масата ми се приближи едър, белокос, благороден на вид мъж и ми се представи като адвокат Трюрли. Той сложи до себе си голяма папка и ме помоли за малко внимание. Каза ми, че известният швейцарски милионер доктор Вилхелм Кюсмих, който е дългогодишен почитател на моите занимания и запален читател на моите произведения, иска да ми подари в знак на уважение и благодарност замък. Точно така, замък, от втората половина на XVI век, до езеро, но не в Цюрих, а в Женева, опожарен по време на религиозните войни, а сега построен наново и модернизиран от господин Кюсмих. Адвокатът рецитираше историята на замъка като по ноти. Трябва да я беше научил наизуст. Слушах го все по-приятно изненадан, че първоначалната ми преценка за Швейцария, която беше започнала вече да избледнява в душата ми, се е оказала все пак правилна. Адвокатът стовари пред мене на масата огромна книга с кожена подвързия, един албум всъщност, който показваше замъка от всичките му страни, отгоре също, сниман от самолет. Веднага след това ми подаде друга книга, по-тънка, списък на вещите, на движимото имущество, което се намира в замъка, защото господин Кюсмих не искал да ме оскърбява с голи стени и трябваше да приема ценната сграда заедно с целия инвентар. Не били мебелирани само партерните помещения, на всички по-горни етажи обаче имало само антики, безценни произведения на изкуството, оръжейна зала, без нея не може, навес за файтони също, но адвокатът не ми даде време да се насладя на всичко това, защото попита с официален тон, почти сурово, готов ли съм да приема дарението. Бях готов. Тогава Трюрли замря за миг. Дали не се молеше преди да пристъпи към това толкова важно дело? Мъже като него винаги ме карат малко да завиждам. Ризите им са снежнобели и в три часа през нощта, панталоните им никога не се мачкат, а копчетата им никога не се разкопчават сами. Адвокатът ме смразяваше леко със своето съвършенство или по-скоро ме караше да се чувствам непохватен, но не беше възможно да искам от непознатия добродетел да ми изпрати посланик, който да отговаря на вкуса ми. Освен това не трябваше да забравям, че се намирам в Швейцария. След изпълнения с достойнство размисъл адвокатът Трюрли каза, че ще уредим по-късно заключителните формалности, а сега ще e достатъчно, ако бъда така добър да се подпиша на акта за дарението. Той извади от папката си друга, прозрачна, в която като между две стъкла лежеше прецизно оформен на пишеща машина документ, разположи го пред мене на покривката и ми подаде едновременно с това писалката си, естествено швейцарска, със златно като очилата му перо. След това се дръпна леко назад, сякаш че престана да съществува за времето, докато се запозная със съдържанието на изключително важния акт. И аз прочетох всичките клаузи на дарението. Задължавах се между другото да не докосвам в продължение на шест месеца двадесет и осемте сандъка, намиращи се в рицарската зала, и когато вдигнах