калъфчето на предишното място, а магнитофона пъхнах в джоба си. Погледнах към скалата за отчитане — почти цялата лента беше извъртяна.

Застанах пак до вратата и притворих очи, като напрягах слуха си да уловя някакъв звук в тишината, която цареше навсякъде. Нищо. Отворих вратата. Коридорът приличаше на черна пропаст. Свалих тъмните си очила и едва тогава забелязах слабата светлина, която идваше от лампите на тавана. Затворих вратата и се отправих наляво, към радиостанцията.

Приближих се до кръгла камера, от която започваха коридори във всички посоки, като спици на колело. Когато минах през един страничен проход, който, изглежда, водеше към банята, забелязах неясна грамадна фигура, която се сливаше с полумрака.

Спрях се като закован. От дъното на това отклонение идеше с бавна гъша походка огромна негърка. Видях блясъка на бялото на очите й и почти едновременно долових мекото шляпане на босите и крака. На себе си нямаше нищо освен една златиста, като че ли изплетена от слама пола. Тя мина на един метър от мене, без дори да ме погледне, и продължи по-нататък, като поклащаше слоновите си бедра. Приличаше на огромна скулптурна фигура от каменния век, каквито понякога се срещат в антропологичните музеи.

Там, където коридорът завиваше, тя се обърна встрани и изчезна във вратата на кабинета на Гибарян. Когато я отваряше, за миг попадна в по-силната светлина, която идваше от стаята. Вратата тихо се затвори и аз останах сам. С дясната си ръка хванах китката на лявата и я стиснах с такава сила, че костите ме заболяха. Замаян се огледах наоколо. Какво стана? Какво беше това? Внезапно, сякаш някой ме удари, си припомних предупреждението на Снаут. Какво означаваше то? Каква беше тая черна Афродита? Откъде се взе?

Направих крачка, само една крачка по посока на кабинета на Гибарян и замрях. Знаех много добре, че не ще се осмеля да вляза.

Не зная колко дълго стоях подпрян върху хладната металическа стена. Станцията беше изпълнена с тишина, единственият доловим звук беше далечното монотонно бръмчене на климатичната инсталация.

Плеснах се с ръка по челото и бавно тръгнах към радиостанцията. Като хванах дръжката на вратата, чух рязък глас:

— Кой е там?

— Аз съм, Келвин.

Снаут беше седнал до масата между купчина алуминиеви кутии и масичката на предавателя и ядеше направо от консервена кутия месен концентрат. Не знаех защо се беше настанил да живее точно в радиостанцията. Стоях объркан при вратата и безсмислено наблюдавах дъвчещите му челюсти, когато внезапно се почувствувах много гладен. Приближих се до поличките, избрах от купа чинии най-малко напрашената и седнах срещу него. Известно време се хранехме мълчаливо, после Снаут стана, извади от стенното барче един термос и наля за двама ни по чаша горещ бульон. Като слагаше термоса на пода, тъй като на масата нямаше място, попита:

— Видя ли се със Сарториус?

— Не. Къде е той?

— Горе.

Горе беше лабораторията. Продължихме да ядем мълчаливо, докато ламарината на изпразнената консервена кутия заскърца. В радиостанцията цареше нощ. Прозорецът беше закрит плътно отвън, под потона светеха четири глобуса; отраженията им се люлееха върху пластмасовата повърхност на предавателя.

По опнатата кожа на бузите на Снаут личаха червени жилки. Сега беше облякъл доста износен и развлечен чер пуловер.

— Какво ти е? — попита той.

— Нищо ми няма. Какво ще ми е?

— Изпотил си се.

Избърсах челото си с ръка. Наистина бях плувнал в пот — това сигурно беше реакция от преживяното. Той ме гледаше изпитателно. Да му кажа ли? Предпочитах той да прояви повече доверие към мене. Кой срещу кого играеше тук и по какъв непонятен начин?

— Много е горещо — казах аз. — Предполагах, че климатичната ви инсталация работи по-добре.

— След около един час ще се оправи. Но сигурен ли си, че това е само от горещината? — Снаут вдигна очи към мене. Продължавах да дъвча и се правех, че не чувам въпроса му. — Какво смяташ да правиш? — попита направо той, след като свършихме да се храним. После хвърли всички съдове и празните кутии в умивалника и седна обратно във фотьойла си.

— Ще се присъединя към вас — отговорих флегматично аз. — Нали имате някакъв план за изследвания? Някакъв нов стимулатор, рентген или нещо подобно, нали?

— Рентген? — Той повдигна вежди. — Откъде знаеш това?

— Вече не си спомням. Каза ми го някой. Може би на „Прометей“. Е, какво? Правите ли го вече?

— Не зная подробностите! Това беше идея на Гибарян. Започнаха със Сарториус. Но как си можал да научиш това!

Свих рамене.

— Не знаеш подробностите? Та това е твое задължение, то влиза в кръга на … — не довърших аз и млъкнах.

Той мълчеше. Шумът, който идваше от климатизаторите, утихна, а и температурата се задържа на поносима височина. Снаут отиде до командното табло и започна да включва контактите без всякакъв смисъл, защото главният прекъсвач беше изключен. Поигра си така известно време, после промърмори:

— Трябва да се извършат формалностите във връзка с… това…

— Моля?

Снаут се обърна към мене и ме погледна с ярост. Не мога да кажа, че съзнателно исках да го изкарам вън от кожата му, но не разбирах нищо от играта, която се разиграваше тук, и предпочитах да бъда сдържан. Острата му адамова ябълка подскачаше над черния пуловер.

— Ти ходи в стаята на Гибарян — каза внезапно той.

Това не беше въпрос.

Вдигнах очи и го загледах спокойно в лицето.

— Ти ходи в стаята му — повтори той. Направих движение с глава, като че исках да кажа: „Е, да кажем, че съм ходил“ или: „Да предположим.“

Исках да продължи.

— Кой беше там? Значи, знаеше за нея!

— Никой. Кой можеше да бъде?

— Защо тогава не ме пусна?

Аз се усмихнах.

— Защото се уплаших. След твоето предупреждение, когато дръжката мръдна, аз я задържах инстинктивно. Защо не се обади, че си ти? Щях да те пусна.

— Помислих, че вътре е Сарториус — каза той неуверено.

— Та какво от това?

— Как мислиш ти, какво е станало там? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.

Аз се поколебах за миг.

— Ти би трябвало по-добре от мен да знаеш това. Къде е той?

— В хладилника — отговори Снаут веднага. — Пренесохме го още сутринта… поради горещината.

— Къде го намери?

— В гардероба.

— В гардероба? И мъртъв?

— Сърцето му още биеше, но беше спрял да диша. Агонизираше.

— Опита ли се да го спасиш?

— Не.

— Защо?

Той се поколеба.

— Не успях. Умря, преди да го сложа да легне.