на Соларис.

Не зная защо, но всичко, което ме обкръжаваше — тайната за смъртта на Гибарян, дори собственото ми неизвестно бъдеще, — всичко ми изглеждаше сега маловажно и аз не мислех за него, потънал в съзерцание на тая поразителна за всеки човек карта.

Отделните области на живата планета носеха имената на учените, които ги бяха изследвали. Взирах се в миещото екваториалните архипелази море на Хексал, когато почувствувах нечий поглед.

Още стоях над картата, но вече не я виждах, бях като парализиран. Вратата беше точно срещу мене; беше подпряна със сандъци и преместено до тях шкафче. „Това е някакъв робот“ — помислих аз, въпреки че преди това в стаята нямаше никакъв робот, а не можеше да влезе незабелязано. Кожата на шията и гърба ми пламна, чувството за тежкия неподвижен поглед стана непоносимо. Без да си давам сметка за това, като свивах глава между раменете си, аз все по-силно натисках масата, която бавно започна да се плъзга по пода. Това движение сякаш ме изтръгна от вцепенението. Обърнах се рязко.

В стаята нямаше никого. Само големият полукръгъл прозорец зееше мрачно. Но странното усещане не изчезваше. Тъмнината ме гледаше иззад прозореца, безформена, огромна, сляпа, без граници. Не я осветяваше нито една звезда. Дръпнах щорите. Нямаше още час, откакто бях в Станцията, а вече започвах да разбирам защо у нейните обитатели се беше появила мания за преследване. Инстинктивно свързах това със смъртта на Гибарян. Познавах го и бях уверен, че нищо не е в състояние да размъти ума му. Сега тая увереност изчезна.

Стоях до масата всред стаята. Дишането ми се успокои и усещах как се изпарява потта, избила по челото ми. За какво помислих преди малко? Ах, да, за роботите. Беше странно, че не срещнах нито един от тях из стаите или коридорите. Къде бяха изчезнали всички те? Единственият, с когото се сблъсках, и то от разстояние, принадлежеше към системата за обслужване на ракетодрума. А другите?

Погледнах часовника си. Беше време да отида при Снаут.

Излязох. Коридорът беше слабо осветен. Отминах две врати и спрях пред тази, на която стоеше името на Гибарян. Дълго стоях пред нея. Тишина изпълваше станцията. Натиснах дръжката. Всъщност нямах никакво намерение да влизам там, но бравата се поддаде, вратата започна да се отваря. Пролуката за миг беше тъмна, после от стаята лумна ярка светлина. Сега можеше да ме види всеки, който върви по коридора. Бързо се вмъкнах вътре, безшумно, но със сила затворих вратата след себе си. После се обърнах.

Стоях с почти допрян о вратата гръб. Стаята беше по-голяма от моята, със също такъв панорамен прозорец, три четвърти от който беше закрит със завеса на дребни сини и розови цветчета, не от мебелировката на Станцията и несъмнено донесена от Земята частно. По дължината на стените се простираха библиотечни полици и стелажи, покрити със сребристозелен емайл. Съдържанието им беше нахвърляно на купища по пода между масичките и фотьойлите. Точно пред мене запречваха прохода две масички, прекатурени и наполовина заровени в куп списания, изсипани от разкъсани папки. Раздраните книги бяха залени с течности от разбити колби и стъкленици с винтови запушалки и с толкова дебели стени, че беше чудно как са се счупили — това изглеждаше невъзможно, дори ако бяха паднали на пода от голяма височина. До прозореца лежеше обърнато бюро с разбита работна лампа на подвижна подставка; до него се търкаляше табуретка, два крака на която бяха вкарани в наполовина изтеглените чекмеджета на бюрото. Подът беше покрит с картички, изписани листове и други книжа. Познах почерка на Гибарян и се наведох. Като вдигах листчето, видях, че ръката ми хвърля две сенки.

Обърнах се. Розовата завеса гореше като подпалена отгоре, рязката ивица синкав огън стремително се разширяваше. Дръпнах завесата и в очите ми блеснаха пламъците на огромен пожар, който заемаше една трета от хоризонта. Вълни от дълги гъсти сенки като призраци се носеха към Станцията. Това беше изгревът. Станцията се намираше в зона, където след едночасова нощ изгряваше второто, светлосиньото слънце на планетата.

Автоматичният прекъсвач угаси лампите и аз се върнах при разпилените книжа. Като ги прехвърлях, натъкнах се на кратък опис на опита, който е трябвало да бъде проведен преди три седмици. Гибарян се готвел да подложи плазмата на мощно рентгеново облъчване. По текста разбрах, че е бил предназначен за Сарториус, който е трябвало да проведе експеримента — в ръцете си имах копието.

Листовете започнаха да дразнят очите ми с белотата си. Новият ден не беше като предишния. Под оранжевото небе на изстиващото слънце мастиленият, с кървави отблясъци океан почти винаги беше покрит с мътнорозова мъгла, която сливаше в едно вълни и облаци. Сега нямаше нищо подобно. Дори прецедената през розовата тъкан на завесата светлина пламтеше като горелката на мощна кварцова лампа. Загарът на ръцете ми изглеждаше на нея почти сив. Стаята се измени. Всички топли цветове придобиха мек бронзов и матов оттенък. Обратно, всички бели, зелени и жълти предмети рязко се очертаха и изглеждаше, че излъчват собствена светлина. Присвих очи и погледнах през пролуката на пердето: небето представляваше бяло море от огън, под който трептеше и се тресеше нещо като течен метал. Стиснах клепачи, под които се въртяха все по-широки червени кръгове. На поличката над умивалника (ръбът й беше строшен) открих тъмни очила, които закриваха почти половината лице, и ги сложих. Продължих да чета, като вдигах листовете от земята и ги редях на една непрекатурена масичка. Част от текста липсваше.

Това бяха протоколи за извършените вече изследвания. От тях узнах, че океанът е бил облъчван в продължение на четири дни в пункт, отстоящ на хиляда и четиристотин мили североизточно от сегашното местоположение на Станцията. Това ме изненада, тъй като използуването на рентгеновите лъчи беше забранено с конвенция на ООН поради тяхното вредно действие, а бях напълно уверен, че никой не се бе обръщал към Земята, за да получи разрешение за подобни опити.

По едно време повдигнах глава и видях в огледалото на открехнатата врата на гардероба собственото си лице, смъртно-бяло, с черни очила. Стаята, която блестеше в бяло и синьо, изглеждаше неестествено, но след няколко минути се чу провлечено скърцане и от външната страна на прозореца се спуснаха херметичните клапи. Стана тъмно, след това се запали електрическото осветление, сега странно бледо. Ставаше все по-топло, докато ритмичният тон от проводниците на климатизацията заприлича на напрегнато скимтене. Охладителните апаратури на Станцията работеха с пълна мощност. Въпреки това мъртвата горещина все още се засилваше. Изведнъж чух шум от стъпки. Някой вървеше по коридора. С две безшумни крачки се намерих до вратата. Стъпките се забавиха и замряха. Този, който бе вървял, стоеше зад вратата. Дръжката бавно се наклони. Без да мисля, инстинктивно я хванах и задържах. Натискът не се усилваше, но и не отслабваше. Този от другата страна се стараеше да прави всичко също така безшумно, сякаш беше изненадан. Известно време и двамата държахме дръжката. После тя изведнъж отскочи в ръката ми — пусната беше бавно, а лекото шумолене свидетелствуваше, че оня си отива. Постоях още малко, като се ослушвах, но беше тихо.

Бързо сгънах записките на Гибарян и ги пъхнах в джоба си. Приближих се внимателно до гардероба и надникнах в него. Комбинезоните и дрехите бяха свити и наблъскани в един ъгъл, като че ли някой се беше крил в гардероба. От купчината книжа на пода се подаваше краят на един плик. Вдигнах го. Беше адресиран до мене. С внезапно стиснато гърло разкъсах плика и трябваше да се овладея, за да разтворя листчето хартия, което беше вътре.

Със своя правилен, извънредно дребен, но четлив почерк Гибарян беше написал:

„Ann. Solar. Vol. I. Anex, също: Vot Separat.2 на Месенджер в дело P; «Малък апокриф» на Равинтцер.“

Това беше всичко, нито дума повече. Писмото, както личеше, беше написано съвсем набързо. Дали беше някакво важно съобщение? Кога го е написал? Помислих, че трябва веднага да отида в библиотеката. Знаех за съществуването на приложение към първия годишник „Соларис“, но никога не го бях виждал; той имаше чисто историческа стойност. Обаче за Равинтцер и неговия „Малък апокриф“ никога не бях дори чувал.

Какво да правя?

Беше изтекъл четвърт час от определеното за срещата време. От вратата още веднъж огледах стаята. Едва сега забелязах прикрепеното към стената сгъваемо легло, защото го закриваше разтворената карта на Соларис.

Зад картата висеше нещо. Беше малък джобен магнитофон в калъф. Извадих апарата, окачих