участие в работата на тези апарати, но всичко се вършеше съвсем слепешката. Какво означаваше — „вземаше участие“? Океанът модифицираше някои елементи от потапяните в него инсталации, в резултат на което програмираните ритми на импулсите се изменяха, регистриращите прибори отбелязваха множество сигнали, прилични на откъси от гигантски изчисления из областта на висшия анализ.
Но какво означаваше всичко това? Може би това бяха сведения за възбуденост на океана в даден момент? Или импулси, които предизвикват създаването на неговите гигантски образувания някъде на хиляди мили от изследователя? Може би преведени на непознат електронен език отражения на вечните истини за този океан? Или негови произведения на изкуството? Кой можеше да знае това, щом беше невъзможно да се получат два пъти еднакви реакции на един и същ сигнал. Щом веднъж отговорът беше цял взрив импулси, едва не унищожил апаратурата, а друг път — глухо мълчание? Щом нито един опит не беше възможно да се повтори?
Изглеждаше, че ние стоим на една крачка от разшифроването на това непрекъснато увеличаващо се море от записи. Та нали нарочно за тая цел се строяха електронни мозъци с такава способност да преработват информация, каквато досега не се изискваше от нито една проблема. И наистина, известни резултати се постигнаха. Океанът — източник на електрически, магнитни и гравитационни импулси — сякаш говореше с езика на математиката; някои типове от неговите електрически разреди можеха да се класифицират, като се използуват най-абстрактните отрасли на земния анализ, с теориите за множествата. Удаде се да бъдат отделени хомолози на структурата, известни от оня дял на физиката, който се занимава с изясняване на взаимодействието между енергията и материята, между крайните и безкрайните величини, частиците и полетата.
Всичко това довеждаше учените до заключението, че пред тях се намира мислещо същество, нещо като гигантски разраснало се, покрило цялата планета плазмено море-мозък, което употребява времето си за чудовищни по своя размах теоретически изследвания върху същността на всемира, а всичко онова, което улавят нашите апарати, съставлява само откъслечни, случайно подслушани откъси от този вековечен монолог в дълбините на океана, който надхвърля всички възможности на нашето разбиране.
Такива хипотези някои преценяваха като израз на пренебрежение към човешките възможности, като преклонение пред нещо, което още не разбираме, но което ще можем да разберем, като възкресяване на старата доктрина „ignoramus et ignorabimus“1, други считаха, че това са вредни и безплодни небивалици, че в тия хипотези на математиците се проявява митологията на нашето време, която вижда в гигантския мозък — безразлично електронен или плазмен — най-висшата цел на съществованието, същността на живота.
Трети пък… но изследователи и теории имаше легиони. Какво впрочем съставляваше цялата тая област на опитите за създаване на „връзка“ в сравнение с други отрасли на соларистиката, в които специализацията е отишла толкова далеч, особено през последното четвърт столетие, че соларистът- кибернетик почти не можеше да се разбере със солариста-симетриадолог! „Как можете да се разберете с океана, ако не сте в състояние да се разберете помежду си?“ — попита веднъж шеговито Войбек, който през моите студентски години беше директор на Института. И в неговата шега имаше много истина.
И все пак океанът не случайно беше отнесен към класа „Метаморф“. Вълнообразната му повърхност можеше да дава начало на най-различни форми, които не приличаха на нищо земно, при което целта — приспособителна, познавателна или някаква друга — на тия понякога твърде мощни изригвания на плазмена маса си оставаше пълна загадка.
Оставих на мястото му тома, който тежеше толкова много, че трябваше да го държа с две ръце, и си дадох сметка, че нашите сведения за Соларис, запълнили библиотеката, се явяват безполезен баласт и тресавище от факти и че ние тъпчем на същото място, от което са започнали да натрупват тия сведения преди седемдесет и осем години. Всъщност положението беше още по-лошо, защото целият труд през тия години се бе оказал напразен.
Това, което знаехме със сигурност, беше само из областта на отрицанието. Океанът не ползуваше машини, нито строеше такива, макар и при някои обстоятелства да изглеждаше способен на това; защото той размножи части на някои потопени в него апарати, но правеше това само през първите две години на изследванията. След това игнорира всички настойчиво възобновявани опити, сякаш изгуби всякакъв интерес към нашите апарати и устройства (а следователно и към самите нас). Океанът не притежаваше — продължавам изброяването на нашите „негативни“ данни — никаква нервна система, нито клетки, нито структури, които да напомнят белтъчини; не винаги реагираше на дразнения, дори най-мощни (например той напълно „игнорира“ катастрофата на спомагателната ракета на втората експедиция на Гис, която рухна от височина триста километра върху повърхността на планетата, като унищожи с взрива на атомните си двигатели плазмата върху площ с радиус две мили).
Постепенно в научните кръгове „Операция Соларис“ започна да звучи като „загубена работа“, особено в сферите на научната администрация на Института, където през последните години все по-често се чуваха гласове, които искаха да се намалят дотациите за по-нататъшни изследвания. За пълното ликвидиране на Станцията още никой не смееше да говори — това би било твърде явен признак на поражение. Само в някои частни разговори се казваше, че всичко, което ни остава, е само да се измъкнем „с чест“ от „Аферата Соларис“.
За мнозина обаче, особено за по-младите, тази „афера“ започна да става нещо като пробен камък за собствената им стойност: „Всъщност — казваха те — става дума за нещо много по-важно, отколкото да се изучи соларианската цивилизация, става дума за самите нас, за границите на човешкото познание.“
Известно време беше популярно мнението (усърдно разпространявано от всекидневния печат), че живият океан, който обвива цялата планета, е гигантски мозък, надминал по степента на развитието си с милиони години нашата цивилизация; че това е някакъв „космически йога“, мъдрец, олицетворено всезнание, което отдавна вече е разбрало безполезността от всяка дейност и затова пази по отношение на нас категорично мълчание.
Това просто не беше истина, защото живият океан действуваше, и то как още, но според други, не човешки представи — не строи нито градове, нито мостове или летателни машини, не се опитва дори да победи пространството или да го прекрачи (в което някои защитници на човешкото превъзходство на всяка цена съглеждаха безценен за нас коз), а вместо това се занимава само с хилядократни самопреобразувания — „онтологическа автометаморфоза“; научни термини не липсваха из страниците на соларистическите трудове. А понеже, от друга страна, този, който упорито се рови във всевъзможните писания за Соларис, биваше обхващан от непреодолимо впечатление, че пред него се намират отломки от интелектуални конструкции, може би гениални, но смесени безредно с плодове на пълен, граничещ с обезумяване идиотизъм, появи се като антитеза на концепцията за „океана-йога“ мисълта за „океана- кретен“. Тези хипотези дигнаха от гроба и съживиха една от най-старите философски проблеми — взаимоотношението между материята и духа, съзнанието. Необходима беше голяма смелост, за да се припише за пръв път — както дю Харт — на океана съзнание. Тази проблема, обявена набързо от методолозите за метафизическа, стоеше на дъното на всички спорове и дискусии. Възможно ли е мислене без съзнание? Но могат ли възникващите в океана процеси да се нарекат мислене? Планината — много голям камък ли е? А Планетата — огромна планина ли е? Можем да употребяваме тия названия, но новият мащаб величини извеждаше на сцената нови закономерности, нови явления.
Проблемата „Соларис“ стана квадратурата на кръга за нашето време. Всеки самостоятелен мислител се стараеше да даде свой принос в съкровищницата на соларистиката: умножаваха се теориите, които гласяха, че пред нас се намира продукт на дегенерация, на регрес, който е настъпил след минала фаза на „интелектуален блясък“ на океана, че океанът всъщност е ново образуване, което се е зародило всред телата на древните обитатели на планетата и ги е погълнало, като е претопило останките им в структурата на вечно жив, самоподмладяващ се свръхклетъчен организъм…
При бялата, подобна на земната, светлина на лампата свалих от масата апаратите и книгите и разтворих върху пластмасовата й повърхност картата на Соларис. Живият океан имаше свои плитчини и дълбоки впадини, а островите му, покрити с напластени ветреещи минерали, свидетелствуваха, че някога са били негово дъно — дали океанът регулираше появата и изчезването на скалните формации, потопени в неговата среда? Това беше съвсем неясно. Гледах огромното, изпъстрено с различни оттенъци на виолетовия и син цвят полушарие на картата и не зная вече за кой път през живота си изпитвах същото потресаващо изумление, което ме беше обхванало още като дете, когато за първи път чух в училище за съществуването
