естествено, не е скала и неговата прилика с варовика изчезва, когато бучката се вземе в ръка. Тя е далеч по-лека от пемзата, дребно шуплеста и поради това необикновено въздушна.

Аз бях вече толкова високо, че усетих движението му: той не само че плаваше напред, тласкан неизвестно накъде от ударите на черните мускули на океана, но и се навеждаше ту на едната, ту на другата страна, извънредно бавно; всяко от тия навеждания беше съпроводено от провлечения лепкав шум на тъмнокафява или жълта пяна, която се стичаше по бреговете му. Това люлеене той беше придобил от доста отдавна, навярно от създаването си, и го беше запазил благодарение на своята грамадна маса. След като разгледах всичко, което се виждаше от възвишението, внимателно слязох долу и едва тогава — удивително нещо — разбрах, че мимоидът съвсем не ме интересува и че долетях тук да се срещна не с него, а с океана.

Седнах върху грапавата попукана „земя“ на петнайсетина метра от хеликоптера. Черна вълна тежко припълзя на брега, разля се и същевременно стана съвсем безцветна, а когато се отдръпна, по брега на сушата се стичаха трепкащи нишки слуз. Слязох по-надолу и протегнах ръка към следващата вълна. Тогава се повтори онова феноменално явление, което хората за пръв път бяха забелязали почти преди сто години: вълната се поколеба, отдръпна се, обля ръката ми, без да я докосва, така че между повърхността на ръкавицата и вътрешната й стена, която изведнъж измени своята консистенция и от течна се превърна в почти месеста, остана тънък слой въздух. Бавно вдигнах ръката си, а вълната или по-точно нейното тясно разклонение, се издигна заедно с нея нагоре, като продължаваше да я обкръжава с все по-светла мръснозеленикава маса. Изправих се, защото иначе не можех да вдигна повече ръката си. Стръкът желеподобна субстанция се напрегна като опъната струна, но не се скъса. Основата на съвършено сплесканата вълна като чудновато същество, което търпеливо очаква края на тия изследвания, легна на брега около краката ми, също без да ги докосва. Изглеждаше, че от океана израства разтеглив цвят, чашката на който обкръжи пръстите ми и стана техен точен негатив, при все че не ги докосваше. Аз отстъпих. Стръкът затрептя и сякаш неохотно се върна назад — разтеглив, колеблив, неуверен; вълната го всмука в себе си, нарасна и изчезна зад стръмния бряг. Аз повтарях тази игра, докато най-после пак както преди сто години не зная коя поред вълна отплува равнодушно, сякаш се беше наситила на нови впечатления. Знаех, че за да се пробуди любопитството й, ще трябва да чакам няколко часа. Отново седнах, но сякаш възроден от това теоретически добре известно ми явление, което предизвиках; теорията не можеше, не умееше да предаде реалното преживяване.

В зараждането, растежа и разпространяването на това творение, във всяко негово движение поотделно и във всички едновременно се проявяваше някаква — човек би казал — предпазлива, но не и плашлива наивност, когато страстно и бързо се мъчеше да опознае, да обгърне новата, неочаквано срещната форма и бе принудено да отстъпи на половината път, щом трябваше да наруши границите, установени по силата на някакъв тайнствен закон. Колко неизразимо контрастираше тая жива любознателност на гиганта, който с блясъците си достигаше всички хоризонти! Никога досега не бях чувствувал така неговата исполинска реалност, мощното му безусловно мълчание, равномерното му успоредно с вълните дишане.

Загледан, втрещен, аз слизах в недостъпни наглед райони на безсилие и в нарастващата интензивност на унищожението се сливах с тоя течен, сляп колос, сякаш без най-малко усилие, без думи, без никаква мисъл му прощавах всичко.

През цялата следваща седмица се държах така разумно, че недоверчивият поглед на Снаут най-сетне престана да ме преследва. Външно бях спокоен, но дълбоко в душата си, без да си давам сметка за това, очаквах нещо. Какво? Нейното завръщане? Как бих могъл? Нито за миг не съм вярвал, че тоя течен гигант, който бе донесъл гибел на стотици хора, с когото от десетки години цялата моя раса напразно се опитваше да създаде поне най-малка връзка, че той, който ме повдига несъзнателно, като че ли съм прашинка, ще се трогне от трагедията на двама души. Но неговите действия бяха насочени към някаква цел. Наистина, дори в това не бях уверен напълно. Но да си отида, значеше да зачеркна тоя нищожен, може би съществуващ само във въображението ми шанс, който криеше бъдещето. И така — години сред предметите, които сме докосвали заедно, които още помнят нейното дихание? В името на какво? На надеждата, че тя ще се върне? Не се надявах. Но в мене живееше очакването, последното нещо, което ми бе останало от нея. Какви преживявания, подигравки, какви ли мъки очаквах още? Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса.

© 1961 Станислав Лем

© 1980 Андреана Радева, превод от полски

Непознато и непознаваемо (лат.). — Б.пр.

Годишник „Соларис“. Т. I. Приложение, а също: Особено мнение. — Б.пр.

Всекиму неговото (лат.). — Б.пр.