Той се повтаря, Снаут, а онзи, за който аз мисля, никога не би го направил. Ами ако той възниква точно сега някъде в някое ъгълче на Галактиката и тъкмо започва с юношески плам да гаси едни звезди и да запалва други. Ние ще забележим това след известно време…

— Ние вече сме го забелязали — кисело проговори Снаут. — Новите и свръхновите… по твоему, това са свещи пред неговия олтар?

— Ако се опитваш толкова дословно да разбираш това, което говоря…

— А може би именно Соларис е люлката на твоя божествен младенец, — забеляза Снаут. От усмивката около очите му легнаха тънки бръчици. — Може би именно той е зародишът на отчаяния бог, може би жизнените сили на неговото детство засега превъзхождат разума му, а всичко това, което се съдържа в нашите соларистични библиотеки е просто дълъг списък на неговите рефлекси на младенец.

— А ние за известно време бяхме негови играчки, — довърших аз. — Да, възможно е. И знаеш ли какво ти се удаде? Да създадеш абсолютно нова хипотеза за планетата Соларис, а това не е шега работа! Ето ти обяснение защо не може да се установи Контакт, защо няма отговор, откъде се взимат някои — да ги наречем така — екстравагантности в отношението му към нас. Психиката на малкото дете…

— Отказвам се от авторството — подхвърли Снаут, спирайки се до илюминатора.

Дълго гледахме черните вълни. На източната страна на хоризонта от мъглата изплува бледо продълговато петно.

— Ти откъде си взел идеята за несъвършения бог? — попита изведнъж Снаут, без да откъсва очи от залятата със светлина пустиня.

— Не знам. Тя ми се стори дълбоко вярна. Това е единственият бог, в който аз бих могъл да повярвам. Неговата мъка не е изкупление, тя никого не избавя, на нищо не служи, нея просто я има.

===(Тук свършва изрязаният от цензорите текст)===

— Мимоидът… — каза тихо, с променен глас Снаут.

— Какво? Ах, да, забелязах го още преди. Много е стар.

И двамата гледахме ръждиво замъгления хоризонт.

— Ще полетя — обадих се неочаквано. Още повече, че никога не съм напускал Станцията, а това е добър случай. Ще се върна след половин час…

— Какво приказваш? — разшири зеници Снаут. — Ще полетиш? Къде?

— Там — и аз посочих бледожълтото петно, което мъждукаше на хоризонта. — Какво лошо има в това? Ще взема малкия хеликоптер. Ще бъде много смешно, ако на Земята се наложи някога да призная, че съм соларист, който никога не е дори стъпвал на Соларис.

— Сигурен ли си в това? — попита той, като гледаше през прозореца.

— Да. Размишлявах за разни неща и…

Отидох при гардероба. Започнах да ровя между комбинезоните. Снаут ме гледаше мълчаливо и най- после каза:

— Това не ми харесва.

— Какво? — обърнах се с комбинезона в ръка. Беше ме обхванала отдавна неизпитвана възбуда. — За какво говориш? Открий си картите! Страхуваш се, че нещо… глупости! Давам ти дума, че не мисля за такова нещо. Не, наистина не.

— Ще полетя заедно с тебе.

— Благодаря ти, но предпочитам сам. Това все пак е нещо ново, нещо съвсем ново — говорех бързо, като навличах комбинезона. Снаут говореше още нещо, но аз не го слушах много. Търсех нещата, които ми трябваха.

Той дойде с мен на летището. Помогна ми да изтегля машината от хангара до стартовата площадка. Когато си нахлупвах скафандъра, внезапно попита:

— Дадената дума има ли още някакво значение за тебе?

— Боже мой, Снаут, ти още ли мислиш за това? Има. И вече ти я дадох. Къде са резервните бутилки?

Той не каза повече нищо. Когато затворих прозрачната куполка, махнах му с ръка. Той задвижи асансьора и бавно се издигнах върху Станцията. Моторът се събуди, забуча провлечено, тройната перка се завъртя и апаратът се издигна удивително леко, като оставяше зад себе си все по-малкия сребрист диск на Станцията.

За пръв път бях сам над океана. Впечатлението беше съвършено различно от онова, което се получаваше през прозореца. Може би това се дължеше на ниската височина на полета, намирах се само на няколко десетки метри над вълните. Едва сега не само знаех, но и чувствувах, че следващите една след друга издутини и хлътналости на бездната с мазен блясък се движат ритмично, не като морски прилив или облак, а като животно. Непрестанни, макар и извънредно бавни спазми на мускулесто, голо туловище — така изглеждаше това. Като се обръщаше сънно, хребетът на всяка вълна се заливаше с червенината на пяната. Когато направих завой, за да взема курс към острова на мимоида, слънцето ме удари право в очите, заблестя с кървави отблясъци в изпъкналите стъкла, а океанът стана мастиленосин с тъмноогнени петна.

Кръгът, който направих не особено сполучливо, не ме заведе до целта; мимоидът остана назад като разлято светло петно, което се отделяше от океана с неправилно очертание. Той загуби розовия си цвят, който му беше придала мъглата. Беше възжълт като изсъхнала кост. За момент изчезна от погледа ми и вместо него видях в далечината Станцията, която наглед висеше над самия океан подобно на някакъв огромен старовременен цепелин. Повторих маневрата, като напрегнах цялото си внимание — и ето, масивът на мимоида започна да нараства пред мен със своето стръмно, гротескно очертание. Стори ми се, че мога да се закача в някой от най-високите му заоблени хълмове и така рязко насочих хеликоптера нагоре, че той загуби скорост и цял се разлюля. Излишна предпазливост, защото облите върхове на чудноватите кули минаха много ниско под мене. Изравних полета на машината с носения от течението остров и бавно, метър по метър, започнах да намалявам височината, докато ронливите върхове се издигнаха над кабината. Островът не беше голям. От единия до другия му край имаше приблизително три четвърти миля, а беше широк едва няколкостотин метра. Тук-таме личаха силни стеснявания, което значеше, че там скоро ще се пресече. Той навярно представляваше отломък от несравнимо по-голяма формация. За мащаба на Соларис това беше дребна пръска, късче, което не се знае от колко седмици или месеци съществува. Между жилоподобните възвишения, прекъснати над самия океан, забелязах нещо като бряг. Няколко десетки квадратни метри доста наклонена, но почти плоска повърхност, и насочих машината нататък. Кацането се оказа по-трудно, отколкото предполагах, насмалко не блъснах перката в една издигната стена, но успях да избягна навреме опасността. Веднага угасих мотора и вдигнах нагоре капака. Изправен на крилото, проверих още веднаж дали хеликоптерът няма да се подхлъзне в океана; вълните лижеха назъбения бряг на островчето на двадесетина крачки от мястото на кацането, но той стоеше стабилно върху широко разположени една от друга плази. Скочих на „земята“. Това, което преди сметнах за стена, в която едва не се блъснах, беше огромна, надупчена като решето ципесто тънка костна плоча, сложена вертикално, покрита с подобни на галерийки надебелявания. Няколко метра широка цепнатина разрязваше косо наклонената площ и както нейните големи и неравномерно разхвърляни отвори, показваше как изглежда вътрешността. Изкачих се на най-близката наклонена част от стената и като се уверих, че обувките на скафандъра ме задържат необикновено добре, а той не затруднява движенията ми, озовах се на някакви си петнадесет метра над океана, обърнат към скелетовидния пейзаж — едва сега можех да го обхвана изцяло с поглед. Приликата му с някакъв старинен полуразрушен град, с някакво екзотично мароканско селище от преди векове, съборено от земетресение или друг катаклизъм, беше поразителна. Съвсем ясно виждах криви, отчасти засипани и задръстени от развалините тесни улици, техните стръмни, заплетени спускания към брега, който се миеше от гъста мазна пяна; по-горе оцелели бойници, бастиони, кръглите им основи, а в изпъкналите и хлътнали стени — черни отвори, които напомняха счупени прозорци или крепостни изходи. Целият този остров-град, наклонен тежко на една страна сякаш полупотопен параход, се движеше безцелно, като се въртеше много бавно, за което говореше привидното движение на слънцето по небосклона, като поклащаше лениво пропълзяващи между купищата развалини сенки. Понякога между тях се промъкваше слънчев лъч и стигаше до мястото, на което стоях. Качих се още по-нагоре, като рискувах много, докато от стърчащите и надвесени над главата ми израстъци не започнаха да се сипят на струи ситни отломъци от развалините. Те изпълниха с големи кълба прах кривите теснини и улички; мимоидът,