— Истината.

— Истината, истината! Какво?

— Нали знаеш. Ела сега при мене. Ще пишем рапорт. Ела.

— Чакай. Всъщност ти какво искаш? Сигурно не възнамеряваш да останеш на Станцията, нали?

— Напротив. Искам да остана.

Седях до големия прозорец и гледах към океана. Нямах никаква работа. Рапортът, изготвен за пет дни, сега беше сноп вълни, който се носи през безкрайността някъде зад съзвездието Орион. Когато се добере до тъмната прашна мъглявина с обем осем трилиона кубически мили, която поглъща всеки сигнал и светлинен лъч, ще се натъкне на първия от дългата верига предаватели. Оттук той ще се предава от една радиостанция на друга, в скокове от милиарди километри ще се носи по огромна дъга, докато последният предавател, металически блок, претъпкан с най-точни прибори, с удължената муцуна на насочената си антена не го концентрира за последен път и го тласне по-нататък в пространството към Земята. После ще минат месеци и един също такъв сноп енергия, повлякъл зад себе си бразда от ударни деформации в гравитационното поле на Галактиката, изстрелян от Земята, ще достигне челото на космическия облак, ще се плъзне край огърлицата от свободно движещи се предаватели и усилен от тях, без да намалява скоростта, ще се устреми към двете слънца на Соларис.

Океанът под високото червено слънце беше по-черен от обикновено. Кафява мъгла го сливаше с небето. Денят беше изключително горещ, сякаш предвещаваше една от ония много редки и невъобразимо яростни бури, които се появяват на планетата няколко пъти в годината. Съществуват основания да се допусне, че единственият обитател на планетата контролира климата и сам предизвиква тия бури. Още няколко месеца ми предстоеше да гледам през тия прозорци, от високо да наблюдавам издигането на бялото злато и морната червенина, които от време на време се отразяват в някаква течна ерупция, в сребристия балон на симетриадата, да следя движението на наклонените от вятъра стройни колони на „бързачите“, да се натъквам на полуизветрелите, вече разпадащи се мимоиди. Един ден всички екрани на визиофоните ще се изпълнят със светлина, ще оживее цялата отдавна замряла инсталация на електронната система, задвижена от импулс, изпратен от стотици хиляди километри, за да съобщи за приближаването на металния колос, който с провлечения гръм на гравитаторите си ще се спусне над океана. Това ще бъде „Одисей“ или „Прометей“, или някой друг от огромните кръстосвачи за далечни пътешествия. Когато се кача на него по стълбата от плоския покрив на Станцията, ще видя на палубата му редици масивни роботи с бяла броня, които не делят с човека първородния грях и са толкова невинни, че изпълняват всяка заповед, докато унищожат себе си или преградите, които стоят на пътя им, ако така е била програмирана осцилиращата им от кристали памет. А после корабът ще тръгне безшумно, по-бързо от звука и ще оставя зад себе си конус от достигащи до океана разломени на басови октави гърмежи и лицата на всички хора в миг ще засияят при мисълта, че се връщат у дома.

Но аз нямах дом. Земята ли? Мислех за нейните огромни претъпкани и шумни градове, в които ще се загубя, ще изчезна почти така, както ако бях направил онова, което бях решил през втората или третата нощ, когато исках да се хвърля в океана, който тежко се вълнуваше в мрака. Ще потъна всред хората. Ще бъда мълчалив и внимателен и затова ценен от всички другар, ще имам много познати, дори приятели и жени, а може дори само една жена. Известно време ще бъда принуден да се усмихвам, да се покланям, да ставам, да правя хиляди дребни неща, от които е съставен земният живот, докато престана да ги чувствувам. Ще си намеря нови интереси, нови занимания, но няма да им се отдам изцяло. На нищо и на никого — никога вече. И може би ще гледам нощем нататък, където на небето тъмнотата на прашния облак като черна завеса скрива блясъка на двете слънца. И ще си припомням всичко, дори това, което мисля в тоя момент, и ще си спомням отново със снизходителна усмивка, в която ще има и малко тъга, но и малко чувство на превъзходство, своите безумия и надежди. Съвсем не считам себе си от бъдещето за по-лош от Келвин, който беше готов на всичко за делото, наричано Връзка. И никой няма да има право да ме осъди.

В кабината влезе Снаут. Огледа се, после хвърли поглед към мене. Станах и се приближих до масата.

— Искаш ли нещо?

— Струва ми се, че нямаш никаква работа, а? — попита той, като примигваше. — Бих могъл да ти намеря, трябва да се направят известни изчисления, разбира се, не е толкова срочно…

— Благодаря — усмихнах се аз, — но това не е необходимо.

— Бих предпочел да не мислиш толкова.

===(Тук започва изрязаният от цензорите текст)===

— А, ти изобщо не си представяш за какво става дума. Кажи ми… ти… вярваш ли в бога?

Снаут ме погледна проницателно.

— Какво? Кой вярва днес…

В очите му светеше безпокойство.

— Всичко това не е така просто — започнах с безгрижен тон. — Всъщност мен не ме интересува традиционният земен бог. Не разбирам от религия и може би нищо ново не съм измислил. Не знаеш ли случайно, съществувала ли е някога вяра в слаб бог, бог-неудачник?

— Неудачник? — учуди се Снаут. — Какво искаш да кажеш? В някакъв смисъл богът на всяка религия е бил слаб, нали са му приписвали човешки черти, само че преувеличени. Богът на Стария Завет, например, е бил избухлив, жадувал е за преклонение и жертви, завиждал е на другите богове… гръцките богове заради своите свади и семейни раздори също са били чисто по човешки неудачници…

— Не, — прекъснах го, — имам предвид бог, чието несъвършенство не е свързано с простодушието на хората, които са го сътворили, неговото съвършенство е основна, иманентна черта, това е бог, ограничен в своето всевиждане, всесилие, той греши в предсказанието за бъдещето на своите начинания, ходът на които зависи от обстоятелствата и може да го застрашава. Това е бог… инвалид, който винаги иска повече, отколкото може и не веднага разбира това. Бог, който е изобретил часовника, а не времето, което той измерва, изобретил е системи или механизми, служещи на определени цели, а те са надраснали тези цели и са им изменили. Той е създал безкрайността, която е трябвало да покаже неговото всемогъщество, а е станала причина за неговото пълно поражение.

— Някога манихейството… — неуверено започна Снаут.

Странната сдържаност, с която той се обръщаше към мен в последно време, изчезна.

— Това няма нищо общо с доброто и злото — тутакси го прекъснах. — Този бог не съществува извън материята и не може да се избави от нея, а жадува точно това…

— Не познавам такава религия — каза Снаут след кратко мълчание. — Такава никога не е била нужна. Ако правилно съм те разбрал, а се боя, че съм те разбрал правилно, ти мислиш за някакъв еволюиращ бог, който се развива с времето и расте, възнасяйки се на все по-високо ниво на могъщество, дораствайки до осъзнаването на своето безсилие! Този твой бог е същество, за което неговата божественост е станала безизходно положение; разбирайки това, богът е изпаднал в отчаяние. Но нали отчаялият се бог — това е човекът, драги мой! Ти имаш предвид човека… Това е не само негодна философия, то е слабичко даже за мистика.

— Не — отговорих аз упорито, — нямам предвид човека. Може би някои черти на моя бог биха съответствували на такова предварително определение, но само защото то далеч не е пълно. На нас само ни се струва, че човекът е свободен в избора на цел. Нея му я налага времето, в което той се е родил. Човекът служи на тези цели или въстава срещу тях, но обектът на служене или бунт му е зададен отвън. Пълна свобода в търсене на целта е възможна, ако човекът е съвсем сам, но това е нереално, защото човекът, който не е израснал сред хората, никога няма да стане човек. Този… мой… бог е същество, лишено от множествено число, разбираш ли?

— Ах, — каза Снаут, — как веднага…

Той посочи с ръка към океана.

— Не, — възразих аз, — и той не. Затваряйки се твърде рано в себе си, той е пропуснал в своето развитие възможността да стане божество. Той е по скоро отшелник, пустинник на космоса, а не негов бог…