вълните. Фосфоресцирането на океана беше вече описано явление, известен брой пъти е било наблюдавано пред избухване на асиметриади, освен това то беше по-скоро характерен белег за засилена местна активност на плазмата.

Но през следващите две седмици около Станцията, както и в самата нея, не се случи нищо особено. Само веднъж посред нощ дочух някакъв далечен вик, който долиташе сякаш отникъде и отвсякъде, извънредно висок, рязък и провлачен, всъщност някакво могъщо свръхчовешко ридание; изтръгнат от кошмара, дълго лежах и се вслушвах в него, неуверен дали и тоя вик не е сън. Предишната вечер от лабораторията, която отчасти се намира над нашата кабина, до мене достигаха някакви сподавени звуци, сякаш там местеха големи тежести или апаратури. Стори ми се, че този вик също долита отгоре, по твърде непонятен наистина начин, тъй като двата етажа бяха звуково съвършено изолирани. Този агонизиращ глас продължи повече от половин час. Мокър от пот, полуобезумял, исках вече да се затека горе, защото той късаше нервите ми. Но най-сетне утихна и отново се чуваше само, че се местят тежести.

След два дни, вечерта, когато седяхме с Харей в малката кухня, неочаквано влезе Снаут. Беше облечен с истински земен костюм, който го беше съвсем променил. Изглеждаше по-висок и позастарял. Почти без да ни гледа, той се приближи до масата, надвеси се над нея и без да сяда, започна да яде студеното месо направо от консервената кутия, като си отчупваше и хляб. При това ръкавът му влизаше в кутията и се цапаше с мазнина.

— Цапаш се — казах аз.

— Така ли? — изфъфли той с пълна уста. Ядеше така, сякаш цели дни не беше слагал нищо в уста, наля си половин чаша вино, изпи го на един дъх, избърса устата си и като въздъхна, огледа се наоколо със зачервени очи. После ме изгледа и измърмори:

— Ти си пуснал брада?… Охо!…

Харей шумно слагаше съдините в умивалника. Снаут започна да се люлее леко на токовете си, кривеше се и мляскаш е с уста, като си чистеше зъбите с език. Стори ми се, че прави това нарочно.

— Не ти се ще да се бръснеш, а? — попита той, като ме гледаше настойчиво.

Не му отговорих.

— Внимавай! — подхвърли той след малко. — Това е съветът ми. И той най-напред престана да се бръсне.

— Върви да спиш — измърморих аз.

— Какво? Глупаци вече няма! Защо да не си поговорим? Слушай, Келвин, а може би той ни мисли доброто? Може би иска да ни направи щастливи, само че още не знае как? Той чете в мозъците ни нашите желания, а само две на сто от нервните процеси са съзнателни. Значи, той ни познава по-добре, отколкото ние самите. Следователно трябва да го слушаме. Вярно ли е? Как мислиш? Или не искаш? Защо — в гласа му се промъкна плачлива нотка, — защо не се бръснеш?

— Млъкни — казах аз. — Ти си пиян.

— Какво? Пиян? Аз? Та какво от това? Не може ли да се напие човек, който се е домъкнал от единия край на Галактиката до другия, за да разбере колко струва? Защо? Ти вярваш ли в мисията на човека, а, Келвин? Гибарян ми разказваше за тебе, преди да си пусне брада… Ти си точно такъв, както те описваше… Само не влизай в лабораторията, ще си загубиш вярата… там твори Сарториус, нашият Фауст Фауст au rebours4, търси средства против безсмъртието, знаеш ли? Това е последният рицар на Светата Връзка, такъв, за какъвто сме достойни… Неговият предишен замисъл също не беше лош — продължена агония. Добре, нали? Agonia perpetua сламки… сламени шапки… как можеш да не пиеш, Келвин?

Очите му, почти невидими в подпухналите клепачи, се спряха на Харей, която стоеше неподвижна до стената.

— О, Афродито бяла, от океана ти родена. Поразена божественост, ръката твоя… — започна той да декламира и се задави от смях. — Почти … точно… нали, Келвин?… — издума той с усилие, като кашляше.

Все още бях спокоен, но това спокойствие започна да преминава в студена ярост.

— Млъкни! — викнах аз. — Млъкни и излез!

— Пъдиш ли ме? И ти ли? Пускаш си брада и ме пъдиш? Вече не искаш да те предупреждавам, да те съветвам, както звездните другари се съветват един друг? Келвин, хайде да отворим люковете и да му викнем там, долу. Може пък да ни чуе? Но как се нарича той? Помисли само, ние кръстихме всички звезди и планети, а те може вече да са си имали свои имена. Каква узурпация! Слушай, да отидем там! Ще крещим… ще му кажем какво е направил от нас, докато се ужаси… Ще ни построи сребърни симетриади и ще се помоли за нас със своята математика, ще ни обсипе с окървавени ангели и неговата мъка ще стане наша мъка, а неговият страх — наш страх и ще ни моли да се свърши всичко това. Защото всичко, което той е и което прави — е само една молба за край. Защо не се смееш? Ами че аз само се шегувам. Може би, ако ние като раса имахме по-голямо чувство за хумор, нямаше да стигнем до това положение… Знаеш ли какво иска той да направи? Иска да накаже океана, иска да го докара дотам, че да закрещи с всичките си планини едновременно. Мислиш ли, че няма да има смелост да предложи тоя план за утвърждаване от оня склеротичен аеропаг, който ни е пратил тук да изкупваме чужди вини? Ти си прав… той ще се уплаши… но само поради шапчицата. Шапчицата си няма да издаде на никого — толкова смел той не е, нашият Фауст…

Мълчах. Снаут все по-силно се олюляваше на краката си. От очите му течаха сълзи и капеха по костюма му. — Кой направи това? Кой направи това с нас? Гибарян? Гисе? Айнщайн? Платон? Това бяха престъпници, знаеш ли? Помисли само — в ракетата човек може да се пукне като мехур или да измръзне, или да изгори, или така бързо да му изтече кръвта, че да не може и да викне, а после само ще му тракат костите в металния ковчег, ще се въртят по Нютоновата орбита с поправката на Айнщайн, тия наши кречеталки на прогреса. А ние, понеже тоя път е прекрасен, на драго сърце дойдохме тук и в тия килии, над тия чинии, сред безсмъртни миячки на съдове, с отреди от верни шкафове и предани клозети, тук е нашето предназначение… погледни, Келвин. Ако не бях пиян, не бих бъбрил толкова, но най-сетне все някой трябва да каже тия работи. Кой в края на краищата е длъжен да ги каже? Стоиш си тук ти, дете в касапницата, и косите ти растат… Кой е виновен? Отговори си сам…

Той се обърна бавно и излезе, на прага се хвана за вратата, за да не падне, и още дълго се чуваше ехото на стъпките му, което се връщаше при нас от коридора. Избягвах погледа на Харей, но изведнъж очите ни се срещнаха. Искаше ми се да се приближа до нея, да я прегърна, да я помилвам по косите, но не можех. Не можех.

Следващите три седмици сякаш бяха един и същ ден, който се повтаряше непрекъснато, все еднакъв. Капаците на прозорците се спускаха и се вдигаха; през нощта пропълзявах от един кошмар в друг, сутрин ставахме и играта започваше отново, но дали това беше игра?

Преструвах се на спокоен, Харей също. Това мълчаливо споразумение между нас, съзнанието, че и двамата се лъжем, стана нашето последно бягство. Защото ние много говорехме как ще живеем на Земята, как ще се заселим край някой голям град и никога вече няма да напуснем синьото небе и зелените дървета. И заедно обмисляхме как ще подредим бъдещия си дом и градината и дори се спречквахме за подробности… за живия плет, за пейката… Вярвах ли поне за миг в това? Не. Знаех, че това е невъзможно. Знаех това. Защото дори да можеше да напусне жива Станцията, на Земята може да се приземи само човек, а човекът — това са неговите книжа. Първата контрола ще сложи край на това бягство. Ще искат да установят самоличността й, следователно най-напред ще ни разделят, това веднага ще я издаде. Станцията беше единственото място, където можехме да живеем заедно. Дали Харей знаеше това сигурно? Дали някой й го беше казал? В светлината на всичко, което последва, навярно да.

Една нощ чух в съня си как Харей става тихо. Исках да я прегърна. Вече само когато мълчахме или в тъмнината можехме поне за миг да бъдем свободни и да потъваме в забрава, която обкръжаващото ни отвсякъде отчаяние превръщаше само в моментно спиране на изтезанието. Тя като че не забеляза, че се събудих. Докато протегна ръце към нея, тя стана от леглото. Полусънен, дочух стъпките на босите й нозе. Обзе ме необясним страх.