Тръбовидният коридор беше пуст. Постоях малко пред затворената врата и се ослушвах. Стените сигурно бяха тънки, та отвън долиташе воят на вятъра. На вратата висеше накриво небрежно прикрепено правоъгълно парче мушама, на което с молив беше написано: „Човек“. Дълго гледах тая неясно надраскана дума. За момент поисках да се върна при Снаут, но съзнах, че е безсмислено.
Нелепото предупреждение още звучеше в ушите ми. Помръднах се и усетих върху раменете си непосилната тежест на скафандъра. Тихо, като че ли инстинктивно се криех от невидим наблюдател, аз се върнах в кръглото помещение с пет врати. На три от тях имаше табелки: „Д-р Гибарян“, „Д-р Снаут“, „Д-р Сарториус“, на четвъртата нямаше табелка. Поколебах се, после натиснах дръжката. Докато вратата бавно се отваряше, у мене се появи чувство, което граничеше с увереност, че вътре има някой. Влязох.
В стаята нямаше никого. Същият изпъкнал прозорец, само че по-малък, гледаше към океана, който тук, откъм слънцето, лъщеше с мазен блясък, като че ли от вълните се стичаше червено масло. Пурпурно сияние изпълваше цялата стая, подобна на корабна каюта. На една от стените бяха наредени рафтове с книги, между тях перпендикулярно на стената беше закрепено легло на железни куки. Другата стена беше заета от шкафчета, между които бяха окачени полетни снимки в никелирани рамки. В металически стойки стърчаха колби и епруветки, запушени с памук. Под прозореца бяха наредени в два реда бели емайлирани кутии, между които едва можеше да се мине. Някои бяха отхлупени и се виждаше какво съдържат — бяха пълни с най-различни инструменти и маркучи от пластмаса. В двата ъгъла на стаята имаше кранове, аспиратор, хладилници, един микроскоп беше оставен на пода — за него вече не е имало място на голямата маса до прозореца.
Когато се обърнах, току до входната врата видях висок до тавана гардероб с отворена врата. Той беше пълен с комбинезони, с работно и предпазно облекло, по рафтовете му имаше бельо, между горниците на противорадиационни ботуши лъщяха алуминиеви бутилки за преносни кислородни апарати. Два апарата заедно с маските висяха закачени на дръжките на сгъваемото легло. Навсякъде цареше все същото безредие, оправяно сякаш съвсем набързо.
Поех изпитателно въздух и усетих слаба миризма на химически реактиви и следи от остра смрад — дали това не беше хлор? Машинално потърсих с поглед вентилационните решетки в ъглите на тавана. Прикрепените за рамките им книжни ленти леко потрепваха. Това означаваше, че компресорите поддържат нормална обмяна на въздуха. Пренесох книгите, апаратите и инструментите от двете кресла в ъглите и ги нахвърлях безредно. Така опразних известно пространство пред леглото, между гардероба и шкафчетата. Придърпах закачалката, за да окача на нея скафандъра, и посегнах към дръжките на циповете, но веднага ги пуснах. Не можех някак да се реша да си сваля скафандъра, сякаш тогава щях да стана беззащитен. Още веднъж обгърнах с поглед стаята, проверих дали вратата е добре затворена, но понеже тя нямаше ключалка, след късо колебание я подпрях с двата най-тежки сандъка. Като се барикадирах по тоя начин, с три манипулации се освободих от тежката си скриптяща обвивка. Тясното огледало във вътрешността на гардероба отразяваше част от стаята. С крайчеца на окото си забелязах някакво движение, дръпнах се, но това беше собственото ми отражение. Трикото ми под скафандъра беше мокро от пот. Свалих го и блъснах гардероба. Той се отмести встрани и в нишата зад него блеснаха стените на миниатюрна баня. На пода под душа имаше голяма плоска касета. С голяма мъка я пренесох в стаята. Когато я слагах на пода, капакът й подскочи като на пружина и аз видях безброй преградки, пълни с чудновати експонати: множество окарикатурени или набързо скицирани в тъмен метал инструменти, отчасти аналогични на ония в шкафчетата. Всички те бяха негодни за употреба — недооформени, заоблени, частично стопени, сякаш измъкнати от пожар. Най-чудното беше, че повреди от същия характер имаше и по керамичните ръкохватки, които са практически неразтопяеми. В нито една лаборатория не би могло да се получи температура, необходима за тяхното разтапяне, освен може би в атомен котел. Извадих от джоба на окачения си скафандър малък портативен дозиметър, но черният му зумер мълчеше, когато го доближих до металните късове.
Бях останал само по гащета и фланелка. Хвърлих ги като парцали на пода и изтичах гол под душа. С облекчение почувствувах върху себе си приятните удари на силните горещи струи. Въртях се под тях, масажирах тялото си, пръхтях, правех всичко някак извън мярката, като че изтърсвах, изхвърлях от себе си цялата тая зловеща, изпълнена с подозрения несигурност, която обгръщаше Станцията.
В гардероба намерих лек тренировъчен костюм, който можеше да се носи и под скафандъра, и прехвърлих в джобовете му цялото си скромно имущество; между страниците на бележника си усетих нещо твърдо — беше ключът от квартирата ми на Земята, кой знае по каква случайност попаднал тук. Повъртях го в ръка, без да зная какво да правя с него. После го сложих на масата. Дойде ми наум, че не е лошо да имам някакво оръжие. Обикновеното джобно ножче едва ли щеше да ми свърши някаква работа, но нищо друго нямах под ръка, а и не се намирах още в такова състояние на духа, че да почна да търся някакъв ядрен пистолет или нещо от тоя род. Седнах на металното столче сред празното място, далеч от всички неща. Исках да бъда сам. С удоволствие забелязах, че имам още повече от половин час. Стрелките на двадесет и четири часовия циферблат на часовника показваха седем. Слънцето залязваше. Седем часът местно време означаваше двадесет часа на борда на „Прометей“. Соларис сигурно вече се е смалила върху екраните на Модард до размерите на искрица и вероятно по нищо не се различаваше от звездите. Но какво можеше да ме интересува „Прометей“? Затворих очи. Цареше пълна тишина, ако не се смята мяукането на тръбопроводите, което се чуваше на равни интервали. В банята капеше вода и тихо се пръскаше върху порцелана.
Гибарян не беше жив. Ако съм разбрал добре това, което ми каза Снаут, от момента на смъртта му бяха изминали само петнадесетина часа. Какво ли са направили с тялото му? Дали са го погребали? Вярно, на Соларис това беше невъзможно. Мислих известно време по тоя въпрос, сякаш съдбата на трупа беше най- важното. Разбрал безсмислието на подобни размишления, станах и се заразхождах из стаята, като подритвах безразборно разхвърляните книги. Внезапно забелязах малка празна чанта. Наведох се и я вдигнах. Тя не беше празна. В нея имаше бутилка от тъмно стъкло, но толкова леко, сякаш беше от хартия. Погледнах през него навън, където последната светлина на залеза пламенееше мрачно, обвита в мъгла. Какво ставаше с мен? Защо се занимавах с всяка глупост, с всяка случайно попаднала в ръката ми дреболия?
Трепнах, защото лампата се запали. Ясно, фотоелементите реагираха на настъпващия мрак. Бях изпълнен с очакване, напрежението ми се увеличаваше до такава степен, че вече не можех да търпя зад себе си празно пространство. Реших да се боря с това. Преместих стола до рафтовете, измъкнах много добре познатия ми втори том от старата монография на Хюг и Ойгл — „История на Соларис“, и започнах да го прелиствам, като опрях дебелия му и корав гръб върху коленете си.
Откриването на Соларис бе станало почти сто години преди раждането ми. Планетата се върти около две слънца — червено и синьо. Повече от четиридесет години до нея не се е приближил нито един космически кораб. По това време учените са смятали за неопровержима теорията на Гамов-Шаплей, че не е възможно да има живот на планетите, които се въртят около двойни звезди. Орбитите на такива планети се изменят непрекъснато поради гравитационните колебания вследствие взаимното въртене на двете слънца.
Възникналите изменения в гравитационното поле свиват или разтягат орбитата на планетата и зародишите на живи организми, ако се появят такива, не могат да издържат едновременно на страшната горещина и на космическия студ и биват унищожени. Тези изменения настъпват редовно през няколко милиона години — следователно твърде бързо според астрономическите и биологични мащаби (защото за еволюцията са необходими стотици милиони, ако не и милиарди години).
По предварителни изчисления след петстотин хиляди години Соларис би трябвало да се приближи до червеното си слънце на разстояние половин астрономическа единица, а след още един милион години — да падне в неговите разжарени бездни.
Но след петнадесетина години наблюдения се установява, че орбитата на Соларис съвсем не се изменя според очакванията и че планетата се върти в почти постоянна орбита — дотолкова постоянна, че напомня орбитите на планетите от нашата слънчева система.
Наблюденията и изчисленията биват повторени, този път с максималната възможна точност. И се потвърждава установеното вече — Соларис има постоянна орбита.
Тогава от една обикновена планета, като стотиците, откривани всяка година, на които в справочниците се отделят само по няколко реда, описващи елементите на движението им, Соларис се издига до ранга на
