— Какво приказваш? — измънках слисано. — Къде е той?

Снаут се втрещи.

— Не знаеш ли?

„Той е пиян — помислих аз, — пиян до безобразие.“ Обхвана ме нарастващ гняв. Всъщност трябваше да си изляза, но изгубих търпение.

— Ела на себе си! — изкрещях. — Откъде мога да зная къде е той, когато току-що пристигнах? Какво става с тебе, Снаут?

Долната му челюст увисна. Отново за миг престана да диша, но сега някак другояче; внезапен блясък се появи в очите му. С разтреперани ръце той се вкопчи в ръчките на креслото и стана с такова усилие, че ставите му изпукаха.

— Какво? — каза той, почти изтрезнял. — Долетял си бил? Откъде долетя?

— От Земята — отговорих ядосано. — Чувал ли си за нея? Изглежда, че не си!

— От Зе… Боже мой… значи, ти си… Келвин?

— Да. Но какво чудно има в това? Защо гледаш така?

— Нищо — каза той, като мигаше бързо — Нищо. После прекара ръка по челото си.

— Келвин, извини ме, моля те, нищо няма, но знаеш ли, просто се изненадах. Не те очаквах.

— Как така не си ме очаквал? Нали получихте съобщение преди няколко месеца, а Модард ви телеграфира и днес от борда на „Прометей“…

— Е, да… разбира се, само че, виждаш ли, тук цари известно… безредие.

— Да — отвърнах аз сухо. — Мъчно може да не се забележи това.

Снаут започна да ме оглежда от всички страни, сякаш проверяваше как изглежда скафандърът ми, който беше най-обикновеният на света, с плетеница от шнурове и кабели върху гърдите. Той се изкашля няколко пъти. Почеса се по тънкия си нос.

— Може би искаш да се изкъпеш? Това ще те освежи. Синята врата отсреща.

— Благодаря. Познавам разположението на станцията.

— Гладен ли си?

— Не. Къде е Гибарян?

Той се приближи до прозореца, сякаш не чу въпроса ми. Гърбом изглеждаше значително по-стар. Ниско подстриганата му коса беше бяла, обгореният му от слънцето врат — набразден с дълбоки като от удари с нож бръчки. Зад прозореца проблясваха огромните хребети на вълните, които се издигаха и падаха така бавно, като че ли океанът се втвърдяваше. Когато се загледах в тях, имах чувството, че станцията се наклонява на една страна, като се плъзга по някаква невидима плоскост. После отново се връща в нормално положение и със същото бавно движение се наклонява в противоположна посока. Но това, изглежда, беше зрителна измама. Парцали слизеста пяна с кървав цвят се събираха в дълбоките впадини между вълните. От време на време усещах под лъжичката, че ми се повдига. Студенината на реда, който цареше на палубата на „Прометей“, сега ми се стори нещо много скъпо, но безвъзвратно загубено.

— Слушай — обади се неочаквано Снаут, — засега само аз… — Той се обърна. Потри нервно ръце. — Ще трябва да се задоволиш с моята компания. Наричай ме Плъха. Познаваш ме само от снимка, но това няма значение — мене всички ме наричат така.

— Къде е Гибарян? — попитах настойчиво още веднъж.

Той замига.

— Неприятно ми е, че те посрещнах така. Това… не е само по моя вина. Съвсем бях забравил, тук, знаеш, се случиха много работи…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Да оставим това. Но все пак какво е станало с Гибарян? Не е ли в Станцията? Да не е отлетял нанякъде?

— Не — отговори Снаут. Той гледаше към ъгъла, където бяха струпани макари с навит на тях кабел. — Никъде не е отлетял. И няма да отлети. Поради това именно… между другото…

— Какво? — попитах аз. Ушите ми все още бяха запушени и ми се струваше, че чувам зле. — Какво значи това? Къде е той?

— Ами че ти вече знаеш — каза той със съвсем друг тон. И така студено ме гледаше в очите, че дори тръпки ме побиха. Може и да беше пиян, но знаеше какво говори.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се.

— Нещастен случай?

Той кимна утвърдително. И не само кимаше с глава, но и наблюдаваше как ще реагирам.

— Кога?

— Днес на разсъмване.

Странно, но аз не се развълнувах. Цялата тая размяна на кратки въпроси и отговори по-скоро ме успокои със своята деловитост. Стори ми се, че вече разбирам и предишното му необяснимо държане.

— Как се случи това?

— Преоблечи се, подреди си вещите и ела тук… след… да кажем, след един час.

Поколебах се за миг.

— Добре.

— Чакай — каза той, когато тръгнах към вратата. Гледаше ме някак си особено. Разбрах, че иска да ми каже нещо, но не се решава. — Ние бяхме трима и сега с тебе сме пак трима. Познаваш ли Сарториус?

— Колкото тебе, от снимка.

— Той е горе в лабораторията и не вярвам да излезе оттам до довечера, но… във всеки случай ще го познаеш. Ако видиш някого другиго, разбираш ли, не мене, нито Сарториус, то…

— То какво?

Не знаех дали не сънувам. На фона на черните вълни, които проблясваха кърваво от залеза, Снаут пак седна в креслото с клюмнала глава както преди и се загледа встрани, към макарите с кабел.

— То… не прави нищо.

— Кого мога да видя? Призрак ли? — избухнах аз.

— Разбирам. Ти ме смяташ за луд. Не. Не съм полудял. Засега не мога да ти го кажа другояче… Впрочем може и… нищо да не се случи. За всеки случай помни. Аз те предупредих.

— За какво? За какво ми говориш?

— Запази самообладание — упорито говореше той своето. — Постъпвай така, като че ли… Бъди готов на всичко. Невъзможно е, зная. Но все пак опитай се. Това е единственият ми съвет. Друг не зная.

— Но какво ще видя? — почти изкрещях аз. Едва се сдържах да не го хвана за раменете и да го разтърся здравата, за да не седи така, загледан в ъгъла, с измъчено, обгоряло от слънцето лице, и с мъка да произнася отделните думи.

— Не зная. В известен смисъл това зависи от тебе.

— Халюцинация?

— Не. Това е — реално. Не… атакувай. Помни!

— Какво говориш ти? — Не можах да позная собствения си глас.

— Не сме на Земята.

— Политерии? Но те съвсем не приличат на хората! — извиках аз. Не знаех какво да направя, за да го изтръгна от това вторачване, при което сякаш четеше тая смразяваща кръвта безсмислица.

— Затова именно то е така страшно — каза тихо той. — Помни: бъди нащрек!

— Какво се е случило с Гибарян?

Той не отговори.

— Какво прави Сарториус?

— Ела след един час.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато я отварях, изгледах го още веднъж. Той седеше, закрил лице с ръцете си, малък, прегърбен, с изгорени панталони. Едва сега забелязах, че по пръстите на двете му ръце има засъхнала кръв.