Продължавах да се спускам, ту на слънце, ту в сянка. Контейнерът се въртеше около вертикалната си ос и огромният, сякаш набъбнал диск на слънцето прелиташе равномерно край лицето ми, като се появяваше отляво и изчезваше надясно. Най-после през шума и трясъците право в ухото ми заговори далечен глас:

— Станция Соларис към новия, станция Соларис към новия! Всичко е наред. Намирате се под контрола на Станцията. Станция Соларис към новия. Пригответе се за кацане в момент нула! Внимание, започвам! Двеста и петдесет, двеста четиридесет и девет, двеста четиридесет и осем…

Думите бяха отделени една от друга с откъслечни писукания, което означаваше, че не говори човек. Странно. Обикновено всичко живо тича към летището, когато пристига някой нов, и то направо от Земята.

Но нямах време да разсъждавам, понеже в тоя миг огромният кръг, който слънцето описваше наоколо ми, се изпречи пред мен заедно с равнината, към която летях. След това наклоняване настъпи второ, на другата страна. Люлеех се като грамадно махало и се борех с виенето на свят. По издигащата се като стена повърхност на планетата, нашарена с мръсно-лилави и черни ивици, видях малко шахматно поле от бели и зелени точки — ориентировъчния знак на Станцията. В същия миг нещо се откъсна от предната част на контейнера — беше дългият нашийник на пръстеновидния парашут, който заплющя силно. В тоя звук долових нещо неизказано земно — първия след толкова месеци шум на истински вятър.

По-нататък всичко стана много бързо. Досега знаех само, че падам. Сега видях това. Бяло-зеленото шахматно поле растеше стремително. Виждах вече, че е нарисувано върху сребрист, лъскав корпус с китовидна форма, с щръкнали отстрани игли на радарови антени, с ред по-тъмни прозоречни отвори, че тоя метален колос не лежи върху планетата, а виси над нея, като влачи върху мастиленочерния й фон своята сянка, още по-тъмно елипсовидно петно. Същевременно забелязах наситените с виолетова багра бразди на океана, които едва се вълнуваха; изведнъж облаците отлитнаха високо над мене и краищата им се обагриха с ослепителен пурпур, а небето се показа между тях далечно и плоско, мътнопортокалово. После всичко се размаза — слизах спираловидно. Преди да успея да се обадя, кратък удар възвърна контейнера във вертикална позиция. В прозорчето заискри с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт океан; бръмчащите въжета и пояси на парашута внезапно се откъснаха и полетяха над вълните, носени от вятъра, а контейнерът се заклати леко с ония особени, бавни движения, както става обикновено в изкуствено силово поле, и се спусна надолу. Последното нещо, което успях да забележа, бяха решетъчните катапулти на летището и двете огромни като няколкоетажна сграда ажурни огледала на радиотелескопите.

С пронизителен звън на стомана, която се удря в стомана, нещо спря контейнера, под мене зина някакъв отвор и металната черупка, в която стоях изправен, завърши с продължителна въздишка своето сто и осемдесет километрово пътуване.

— Станция Соларис. Нула и нула. Кацането завърши. Край — чух мъртвия глас на контролния уред.

С двете си ръце (чувствувах неясен натиск върху гърдите си, а вътрешностите си усещах като неприятна тежест) хванах ръчката зад гърба си и изключих контактите. Светна зелен надпис „Земя“, стената на контейнера се отвори; пневматичното ми легло ме тласна леко в гърба и за да не падна, трябваше да направя крачка напред.

С тихо съскане, подобно на примирена въздишка, въздухът излезе от обвивката на скафандъра. Бях свободен.

Стоях под висока като свод сребриста фуния. По стените й се виждаха цели снопове цветни тръби, които се губеха в кръгли отвори. Обърнах се. Вентилационните шахти фучаха и изсмукваха остатъците от отровната атмосфера на планетата, нахлула тук при кацането ми. Празната като разпукан пашкул пура на контейнера стоеше във вдлъбната, прилична на чаша подставка. Външната му ламаринена обшивка беше обгоряла и станала мръснокафява. Направих няколко крачки по лекия наклон. По-нататък върху метала беше излят слой грапава пластмаса. Там, където обикновено бяха минавали колелетата на подемниците на ракетите, тоя слой върху стоманената повърхност беше съвсем протъркан.

Внезапно вентилаторите спряха и стана съвсем тихо. Огледах се малко безпомощно, чаках да се покаже някакъв човек, но все още никой не идваше. Само една неонова стрелка сочеше към безшумно движещата се лента на ескалатора. Стъпих на нея и се заизкачвах.

Сводът на залата се спускаше надолу като изящна парабола и продължаваше в тръбовиден коридор. В неговите ниши имаше купища бутилки за сгъстени газове, акумулатори, сандъци, пръстеновидни парашути, шкафове; всичко беше нахвърляно както дойде. Това също ме учуди. Ескалаторът свършваше в кръгло разширение на коридора. Тук безпорядъкът беше още по-голям. Изпод купчина ламаринени бидони се беше разляла локва от някаква маслена течност. Въздухът беше напоен с остра, неприятна миризма. В най- различни посоки се забелязваха следи от обувки, ясно очертани в тая лепкава течност. Между консервени кутии, сякаш изметени от кабините, се търкаляха макари с бяла телеграфна лента, смачкани хартии и смет.

Отново светна зелен сигнал, който ме насочи към средната врата. Зад нея имаше толкова тесен коридор, че в него с мъка биха се разминали двама души. Светлината идваше от прозорци с изпъкнали стъкла, които гледаха към небето. Още една врата, боядисана на бели и зелени квадрати. Тя беше полуотворена. Влязох.

Полукръглата кабина имаше голям панорамен прозорец. В него гореше замъгленото небе. Долу безшумно преминаваха възчерни хълмове от вълни. Стените бяха заети от рафтове, пълни с инструменти, книги, шишета със засъхнали утайки, прашни термоси. Върху мръсния под имаше пет-шест подвижни масички, а между тях — няколко кресла, безформени, тъй като въздухът им беше изпуснат. Само едно от тях с отметнато назад облегало беше напомпано. В него седеше дребен, слабичък човек с обгорено от слънцето лице. Кожата на носа и бузите му беше изгорена и се лющеше. Познах го. Беше Снаут, помощникът на Гибарян, кибернетик. На времето си той беше публикувал няколко много оригинални статии в сборника „Соларис“. Никога не бях го виждал лично. Той носеше мрежеста риза, през чиито дупки по плоската му гръд стърчаха отделни сиви косми, и платнени панталони, които някога са били бели, но сега изпоцапани на коленете и изгорени от химикали, с много джобове, като на монтьор. В ръката си държеше пластмасова крушка, от онези, с които се пие на космическите кораби, които нямат изкуствена гравитация. Той ме гледаше като ослепен от силна светлина. Крушката падна от отпусналите му се пръсти и подскочи няколко пъти като топче за пинг-понг. От нея се изля малко прозрачна течност. Постепенно всичката кръв изчезна от лицето му. Бях твърде изненадан, за да кажа нещо, и тая мълчалива сцена продължи, докато по някакъв непонятен начин неговата уплаха се предаде и на мен. Направих крачка към него. Той се сви в креслото.

— Снаут… — прошепнах аз.

Той трепна като ударен. Загледа ме с неописуемо отвращение и изхриптя:

— Аз не те познавам, не те познавам! Какво искаш!

Разляната течност бързо се изпаряваше. Усетих миризма на алкохол. Пил ли е той? Дали не е пиян? Но защо се страхуваше толкова? Продължавах да стоя насред кабината. Почувствувах слабост в коленете, а ушите ми сякаш бяха запушени с памук. Налягането на пода под краката си възприемах като нещо не съвсем сигурно. Зад издутото стъкло на прозореца океанът се полюшкваше равномерно.

Снаут не снемаше от мен налетите си с кръв очи. Страхът изчезваше от лицето му, но не и изразът на неописуемо отвращение.

— Какво ти е? — попитах аз тихо. — Да не си болен?

— Загрижил си се, значи… — каза той глухо. — Аха. Ще се грижиш, нали? Но защо за мене? Аз не те познавам!

— Къде е Гибарян? — попитах аз.

За секунда дъхът му секна, очите му отново се изцъклиха, нещо пламна в тях и угасна.

— Ги… Гиба… — изпъшка той. — Не! Не! — И се затресе в беззвучен, идиотски кикот, който секна внезапно.

— При Гибарян ли си дошъл? — попита той почти спокойно. — При Гибарян? Какво искаш да правиш с него?

Той ме гледаше, сякаш изведнъж бях престанал да бъда страшен за него; но в думите му, по-скоро в техния тон, имаше нещо неприязнено-оскърбително.