Най-лошо обаче беше ужасяващото темпо на промените: не бях сигурен дали ще дочакам съответния момент. Всеки ден заставах под дървото на двора и отбелязвах с чертичка височината на главата си — смалявах се със страшна бързина. Когато станах Пазител на машината при Карбагаз, изглеждах най-много на девет години, а трябваше да натрупам провизии за из път. Носех ги нощем в ракетата, което ми струваше не малко усилия, защото ставах все по-слаб. За мой голям ужас установих, че в минутите, когато нямам дворцови задължения, изпитвам неудържимо желание да играя на гоненица.

Когато ракетата беше вече готова за път, рано сутринта се пъхнах вътре и понечих да посегна към стартовия лост, но той беше много високо. Трябваше да се покатеря на табуретката и чак тогава успях да го преместя. Поисках да изругая и с ужас забелязах, че само издавам жалостив плач. В момента на старта още ходех, но явно даденият импулс продължи да действа още някое време, защото след като напуснах планетата и дискът й вече блещукаше отдалече като бяло петно, успях да допълзя едва-едва до бутилката с мляко, която предвидливо си бях приготвил. Трябваше да се храня по този начин цели шест месеца.

Както казах в началото, пътуването до Амауропия продължава около тридесет години, така че, когато стигнах на Земята, видът ми не разтревожи моите приятели. Жалко само, че не умея да фантазирам, защото в такъв случай нямаше да избягвам срещите с Тарантога и щях да измисля някоя безобидна историйка, която да поласкае изобретателския му талант.

© 1957 Станислав Лем

© Павел Николов, превод от полски